Човек без лице

Мартин Анастасов - Мечo

Публикувана на сайта 14.06.2007, 13:31

Имаше някога един човек. Нямаше име, нямаше лице, нямаше нищо с което да изпъкне сред множеството. Мисля, че имаше приятели и роднини, но не съм сигурен - познаваше всички, а същевременно никой не познаваше него. Той просто съществуваше. Някъде тук, ей така, между другото.
Срещах го често, поздравявах го, без да знам кой е, от къде го познавам, защо го познавам. Беше ми интересен. Разпитвах за него - никой не можа да ми каже нищо за него. И тогава реших, че никога няма да бъда като него. Реших, че каквото и да правя, винаги ще се стремя да има поне един човек, който да мога да нарека приятел. В началото беше лесно - училище, десетки познати, купони. Мислех, че светът се върти около мен и не е трудно да не бъда онзи странен човек. Но нещо в мен не ме оставяше на мира: "Ти си никой, ти си нищо." Не обръщах внимание на този глас, как можеше да бъде вярно, след като всеки ме търсеше по телефона, почти не се прибирах в нас - перфектният живот. И тогава всичко свърши. 12 - ти клас абитуриентска, екскурзия; и изведнъж останах сам. Септември заминавах за Германия, те оставаха тук. Виждахме се няколко пъти, но не беше същото. И никога вече не стана същото...
Както и да е. Заминах в нищото. Не познавах никого, никой не познаваше мен. Точно тогава разбрах какво му беше на онзи човек. Намерих си работа, квартира, нова компания, но вече знаех истината, знаех, че каквото и да направя ще си остана онзи човек. Не се и опитвах да го променя, просто се носех по течението. Запознавах се с хора, забравях ги, връщах се, пак заминавах, бях безразличен към всеки и всичко. И тогава се появи тя... мислех си, че е поредната жертва, мислех си, че и тя е като мен - никой. Но не беше така... Тя наистина си заслужаваше.
Всичко беше идеално, поне аз така си мислех. Бях започнал да се чувствам някой. Вече отново бях сигурен, че имам приятели (нейните познати), когато изведнъж всичко рухна. Един единствен разговор ме върна към реалността. Бих казал само две думи и отново се превърнах в "nothingness regretting" (разкайващо се нищожество). Тя ми каза: "Омръзна ми да бъда с теб. Не мога да бъда с ЧОВЕК БЕЗ ЛИЦЕ." Тогава осъзнах колко е права. Опитвайки се да не бъда като онзи човек, аз се бях превърнал в него.

Всички творби от този автор |  Вашето мнение