Избран

Илиян Димитров

Публикувана на сайта 04.06.2007, 11:30

Понякога, когато си позволеше да затвори зачервените си от преумора очи за някой и друг час, се свиваше в някой изоставен апартамент, на някоя пейка в парка или, когато можеше да си плати - в някой от влаковете на метрото, пускаше си стария Sanyo и оставяше магическият шепот на най-съкровените мечти на един отдавна мъртъв мъж претворени в музика да докосват мозъка му и... сънуваше красиви момичета със сребристи очи...
Гершуин!..
Те никога нямаха собствени лица. Единствено очите им - лъскави и хромирани се взираха в него с копнеж, носталгия и още нещо. Нещо, което той не разбираше, от което бягаше, от което се опитваше да се скрие и не искаше да разбере, защото се страхуваше, че то всъщност бе ... съжаление.
Те бяха неизменно там - приласкаваха го, повличаха го като мъртво вълнение - убиваха го и го разкъсваха, караха го да се събужда стиснал дъха си в стегнатите си като юмрук гърди, с пищящи гласове в главата, и да се чувства опустошен, загубен и ужасен; отчаян, устремен, жадуващ да ги докосне, да ги спаси, ( д а   с е   с п а с и !), но те винаги изчезваха когато се протегнеше към тях. Оставаше единствено собственият му образ в сребристите им очи да резонира в безкрайност от отражения.
Винаги!...
Тогава той с още по-голямо настървение се впускаше по улиците, булевардите, мостовете, парковете, разпадащите се квартали и стърчащите мъртви сгради, в които единствено сенките претендираха за живот. И търсеше! Докосваше!
С п а с я в а ш е !..
Сякаш се опитваше да избяга от себе си, да загуби представа за време. За самосъзнание. Реалност! Да се раздаде, да се разкъса на безброй парчета, да спаси всички. Всички! Хора!..
И така до следващия път когато тялото му се изтощеше ... и Сънят не го погълнеше.
...
Сепна се и отвори очи. Студената луминесцентна светлина се плъзна по зениците му подобно добре наточено острие. Примижа от неочакваната болка и затвори очи докато червените петна спряха да избухват едно от друго и се сляха в топъл оранж, който се разля успокояващо по вътрешната страна на клепачите му.
Изправи се и седна както трябва на седалката. Само да можеше да избяга от гласовете в главата си!... Само за миг, само за ...
Зад него някой се изкашля с продължителна, хрипава, къртеща се кашлица.
"Като предсказание за смърт!" - внезапни мисли - безмилостни подобно заблуден куршум.
Стисна зъби. Не сега!... Не сега! Не...
През мътните полупрозрачни панорамни прозорци на вагона, можеше да види нощния Град потънал в прегръдките на неона - хищно цвете разтворило устни за целувка.
... "Ето там е Айфеловата кула, оттатък е Лувъра, а там- тоалетните¹".....
Смърт, твоето име е Жена.
Кулата на един отдавна мъртъв архитект стърчеше наполовина над отровеното пълзящо ниско, сиво небе, което скриваше улиците на града в пепеляво-сива мъгла.
"И знаеш ли кое е най страшното?..."
Защо? Винаги всичко завършваше с едно вездесъщо, осъждащо на смърт, безмилостно "Защо?". Защо !?...
Пътуваше в един от очуканите и изостанали от времето си обществени влакове на метрото, който на фона на крещящото безумие на реалността изглеждаше като призрак, изскочил от дълбините на времето - нереален и чужд, обгърнат от носталгичната атмосфера на една отминала епоха; катафалка на отдавна изстинали мечти за един по-красив, по-истински свят - погребална процесия, на която той не знаеше как е попаднал, но беше, единственият, който скърбеше, оплаквайки един мъртвец, когото никой помнеше и не жалеше.
"Без ковчег - ние не използваме ковчези, синко, не и за тези, които сами...."
Разтърка уморено очи и бавно плъзна поглед наоколо, оглеждайки останалите, които пътуваха в мрачното купе.
По седалките отсреща се бяха изпонатръшкали няколко хлапета надянали найлоновите си очила, зад които, по силата на някаква странна, непонятна, механична магия, успяваха да станат невидими - безсмислени, ОТРАЖЕНИЯ...
Почувства как от дъното на черепа му започна да се надига болка. Отпусна глава назад и затвори очи.
"Защото да посегнеш на собствения си живот е най-големият Г Р Я Х !..."
Зад него отново се разнесе влажната къртеща се кашлица. Усети как стомахът му се сви на студена лепкава топка.
"Смърт, твоето име е..!" - мисълта отекна в съзнанието му и бързо се изгуби като вик за помощ в мъгла.
Имаше ги навсякъде - хора, без минало безвъзвратно загубили бъдещето, свити по тъмните ъгли на улиците, треперещи в наркотичен глад. Неосъзнаващи. Празни.
Усети как в него се надигна вълна.
"Ако неживото е естественото състояние, ... тогава да си жив означава да си болен. И единственото здраво нещо в живота е желанието да умреш..."²
Бавно се извъртя и се взря в лицето на мъртвеца. Чертите на непознатия бяха станали остри и хлъзгави - каквато е смъртта, когато идва без време. Устата на мъжа бе отворена, долната челюст увиснала безпомощно, и от нея се точеха белезникави лиги.
Но не това го накара да го направи, а очите. Те бяха лъскави и сребристи - бездънни кладенци, в които можеш да пропадаш вечно, без никога да достигнеш нищо друго, освен безплътен, изпълнен с призраци, мрак. Бяха останали само ирисите му - ужасно разширени, черни и изпразнени от съдържание. Ако се взреше малко по внимателно, би могъл да се огледа в тях. Като в две поставени едно срещу друго огледала... - кладенец от мрак и вечност.
"Какво прави човека Човек?"
Той се протегна и
(... всички прозорци се взират в себе си...)
докосна челото на мъртвия. Мъртвия премигна и се събуди.
Състрадание!
Състраданието превръща човека в Човек...
Очите на жената на отсрещната седалка започнаха да растат докато не запълниха цялото и лице.
И тя започна да пищи...

¹ Ронин
² Роджър Зелазни (изваден от контекст)

Всички творби от този автор |  Вашето мнение
 

До момента няма мнения за тази публикация. Бъдете първи!