уеб-дизайн и програмиране

Мрежа Nowhere

NOWHERE E-zine - извор на вдъхновение

Кварталът

Румен Николов

Публикувана на сайта 24.04.2007, 08:11

Всички творби от този автор | Мнения на читателитеПечат СъхраниПо-голям шрифтПо-малък шрифт
 

Работя в колектив, съставен почти само от жени. На мен се падна честта да анкетирам този квартал. Защото съм мъж.
Таксиметровите шофьори не ходят в квартала дори и денем. По време на последното преброяване, анкетьорите ходеха там с придружители от местните - такива, които имат авторитет сред събратята си. Друг начин да влезеш там и да се измъкнеш жив - нямаше.
...
Реших да тръгна по обяд. Пеша - не е далеч.
Жена ми е на работа и няма да узнае, че съм отишъл. Тя беше категорично против.
Стигнах до гарата за десет минути. От там до моста, който ме прехвърля оттатък шосето и ЖП-линията – още 2-3 минути.
...
Качвам се по моста. Вали дъжд.
Срещу мен вървят хора от квартала. Хора, с ръце в джобовете на изтърканите си якета. Хора, със сиви лица. В очите им гори огън.
Черен огън.
Слизат към града като изгладнели вълци.
Не смея да ги гледам дълго в лицата. Правя се че не ги забелязвам. Ако минаваш край уличните кучета, без да им обръщаш внимание - няма опасност да те ухапят.
...
Като студент много пъти съм минавал по този мост. Имахме занятия в един корпус на върха на баира. Улицата по която вървяхме бе с наклон 45 градуса. Голям смях падаше през зимата!
...
Моите адреси обаче, сега са встрани от този път. В началото малко се обърквам. Питам - упътват ме.
Доста встрани се пада, наистина.
Нищо.
Улицата изглежда приятна. Тиха, спокойна. Симпатични блокчета – стари и нови, се издигат от двете й страни.
Първият ми адрес е на номер 47. Твърде рано е за него още.
Вървя напред.
...
Гледам списъка за анкетиране. Явно няма да посещавам блокове. Хората, които трябва да посетя, живеят все в къщи – всеки живее на различен номер, няма посочен нито вход, нито апартамент, нито етаж.
...
Тази улица ще излезе дълга. Номер 47 е още далеч. Наклонът е лек, изкачвам се.
...
След завоя излизам на голяма пресечна улица. Преминавам оттатък. Блокчетата остават зад гърба ми.
Нататък са къщите.
Асфалтът вече го няма. Няма ги тротоарите. Има коловози и трева.
Нататък е по-стръмно.
...
Номер 47.
Къщата изглежда прилично. Има останки от ограда. Има останки от желязна порта. Има няколко плочки на пътеката и в двора.
Вътре стои стар дебел циганин с надупчено от преболедувана шарка лице. Той е човекът, когото търся.
Седи на стол и продава вафли, и цигари на импровизирана сергия – масичка с размери метър на половин. Сам е. Обяснявам му кой съм. Питам го само най-необходимото. Не си купувам нищо.
Той ме гледа подозрително и отговаря точно. Благодаря учтиво и излизам.
...
Дотук – добре. Човекът беше отзивчив. Нямаше нужда да му тегля думите с ченгел от устата.
Следващ номер – отсъства.
Няколко циганчета се лепват за мен и ме информират, че жената тук идва само от време на време. Сама е.
Няма смисъл да я анкетирам – все същите пари ще взема. Следващ номер!
...
Тук оградата е от летви и тел, и от каквото попадне. Посреща ме стара циганка. Кани ме вътре.
Отнякъде се носи лютив дим.
Влизаме под навес от балатум, опънат на дървени летви с най-различни размери. Няма комин. Огънят гори в една печка без кюнци. Димът излиза откъдето си иска.
Няколко циганчета ме наобикалят. Дядка изважда измачкан паспорт. Днес има рожден ден! Черпят ме с бонбон. Отказвам.
Гледам да съм делови. Хората ме гледат странно. Сякаш извънземно е кацнало при тях.
Събирам всички необходими данни и излизам бързо навън - през портата ли, през оградата ли, не обръщам внимание. Такава мизерия не съм си и мислел, че съществува!
Следващ номер.
...
Моите помощници отвън ме чакат търпеливо. Следващият номер, слава Богу, го няма. Следващият!
...
Следващата къща изглежда сравнително спретната. Няма ограда, има само стъпало от камък на входната врата. Къщата се държи само от мазилката.
Отвътре се показва млада циганка. Мъжът й го няма. Кани ме да вляза вътре.
Колебая се.
Влизам.
Наистина е спретнато, макар и парцаливо. Стаичката е ниска с размери два на два. Гори печка - има кюнец! Има черги по пода, креватите са оправени.
На един креват стои друга, сравнително млада циганка, със събрани очи – улава леля, която няма кой да я гледа.
Гледам да съм ясен във въпросите си – циганката все не разбира какво искам от нея и постоянно ми се усмихва.
"Вие от социалните ли сте?", пита ме с надежда тя няколко пъти. Обяснявам й, че нямам нищо общо със социалните.
Нервен съм. Сега ако се върне мъжът й, кой знае, какво ще си помисли, че правя вътре!
Измъквам безценните имена и рождени дати, и си заминавам с обещанието да пратя някого от социалните тук.
Ръцете ми треперят.
...
На следващите два адреса няма никого – хората сигурно са до града – може би ще се върнат по-късно.
Хич не ми дреме вече!
Казвам на помощниците си, че ще дойда пак и продължавам напред.
...
Сърцето ми радостно трепва! Последната къща е на българин – поне така личи от името.
Това е краят на улицата и къщата наистина изглежда като на българин – бетониран, чист двор, изпъната ограда, добре измазани стени – нови керемиди. Смело натискам звънеца.
...
Върху ми се изсипва цял катун с цигани! Вкарват ме вътре.
"Кой е Васил?" питам аз. "Ето ме!" изтъпанва се пред мен една мургава ухилена мутра. "Колко души живеете тук?" – "Десет!"
Голяма плячка! На анкетна карта за човек ми плащат по два лева!
Прималява ми.
Не сядам.
Започва вадене на паспорти и уточняване на имена. Аз пиша като във транс. Гледам да не се усмихвам. Гледам да изглеждам строг и делови.
"Вие от социалните ли сте?" – "Не съм!"
Гледам да се измъкна навън.
...
О, чист въздух! Излъгах ги нещо и вече съм навън! Пъхвам всички омачкани листи в чантата си и с широка крачка поемам надолу по улицата.
...
Не трябва да се обръщам и да се оглеждам! Трябва да вървя уверено! Трябва да съм уверен! Кучетата усещат страха от километри. Капка страх – и са те захапали за крака!
Крача смело през калта.
Стигам до широката улица. Бързо я преминавам. Вече съм в по-спокойна зона, но не спирам да вървя бързо и уверено. Кошмарът върви заедно с мен.
Стигам моста.
Преминавам го.
Вълците слизат на групи към града.
...
Вървя с широка крачка и последни сили към гарата. С последните останки от внимание следя да не ме блъсне някоя кола.
От гарата се спускам към центъра.
Всичко наоколо ми изглежда непознато, сякаш го виждам за първи път, сякаш вървя в непознат град.
Дъждът, влагата, мокрият асфалт, мокрите дървета, профучаващите коли, магазините, автобусните спирки, хората...
...
Стигам до входа на блока. Поглеждам часовника – минали са само два часа.
Супер!
Дъждът спира.
Влизам във входа. Обръщам се назад.
Дворът, който се вижда през вратата ми изглежда непознат - влажен от дъжда, чист и нереален.
Влизам в асансьора, машинално натискам моя етаж.
Господи! Отървал съм се! Всичко е зад гърба ми!
Това не е за вярване!
...
Влизам в къщи.
Този апартамент е толкова чист и спретнат! Голям, има заключваща се врата! Всичките му прозорци имат стъкла, има бойлер и отделна тоалетна!
Събличам се. Целият съм мокър от пот.
Отпускам се на чаршафите, завивам се с юргана.
Мирише, мирише, мирише на мен и на жена ми!
Аз съм си в къщи!
...
Онова беше сън.
Само сън!
...

Всички творби от този автор | [>] Вашето мнение
 

Marvin [ модератор ] 
от дата :  10.05.2007, 09:28
Силно. Ярко. Истинско. За съжаление - истинско....
Много ми хареса. Поздравления!