Магарето на моята младост

Александър Лютов

Публикувана на сайта 24.04.2007, 15:45

Да се ядосваш, това е равносилно да се самонаказваш за глупостта на другите. Позната максима, но едва ли някой я спазва, освен най-флегматичните непукисти, но това вече граничи с патологията. Самонаказанието е ежедневна практика, започваща от сутринта, когато трябва да ставаме, а най-много ни се спи, после когато гладът бунтува стомаха ни, а трябва да пазим диета, когато приятелите ни чакат на маса, а трябва да посрещнем старата си леля, дошла да ни погостува. То си е част от живота ни и го търпим, като старата си язва. Само нека да не го обобщаваме, защото цялата етика трябва да уеднаквим със самонаказанието, а това, най-малкото, ще бъде неприлично (пак етика).
Навремето моят преподавател по философия твърдеше, че категориите са винаги по двойки - и то противоположни двойки. Аз се замислих за еша на тази двойка, чийто първообраз ме мъчи от сутрин до вечер. Той явно ще е самонаграждаването и за него научих от едно... магаре. По-точно беше магарица, а името й - като на белонога мома - Галина. Магаре, като магаре - инатливо, с яка гърбина. Показваше си магарешките мурафети от време навреме. Не му беше чуждо търкалянето в пепелта, реването, колкото му глас държи, дори когато стоеше на поляната на слънце правеше... сянка (както се казваше на времето в един анекдот). И все пак не беше обикновено магаре, а магаре - надничар. За него се плащаше, като за квалифициран работник - десет лева на ден. Десет лева в онези години си бяха пари. С тях можеше да направиш приличен банкет за четирима в заведение от системата "Обществено хранене", ама с гроздова, салатка, пък и вечеря. Даже и за десерт можеше да останат. Десет лева беше надник на стругаро-фрезист шести разряд. Е, да не включваме в нашето задочно изследване инженерската надница. Все пак тогава имаше диктатура на пролетарията.
Галина изпълняваше много важна трудова задача в една лятна бригада (за тези, които първите две цифри от ЕГН-то започват с осемдесет и нагоре искам да поясня, че бригадата може да се определи, като един вид трудова повинност, ама доброволна, без значение на възраст, пол занятие (с малки изключения). Млади студенти - първокурсници участвахме в археологически разкопки край Маджарово. Беше си къде по-интересно и смислено, отколкото примено да береш домати, да плевиш лозе или да завиваш болтове по машините на ТЕЦ "Марица- Изток 2". Обектът представляваше тракийска гробница, напълно разграбена от иманярите. В началото доста се чудихме с колегите, какво толкова ценно има в този обект, след като вадехме на ден по една-две счупени керамични плочки, остатъци от някакви обредни съдове и толкоз. И защо ни е, дявол да го вземе, това магаре.
Тези наши съмнения разсея ръководителят на експедицията - брадат археолог, интелектуалец, който преподаваше Ораторско майсторство и Теория на пропагандата във ФОП (за онези с по-особеното ЕГН ще кажа, че това се четеше: "Факултет обществени професии" и беше създадено за целите на идеологическата пропаганда). Оказа се, че ценното в случая не са остатъците от счупени грънци, а пръстта по пода на гробницата и в близка околност до нея. Траките били майстори на тъкането и особено на такива дрехи, които тъчели от фини златни нишки. Дори, както се разбра, това било тяхно "ноу-хау". През онези времена знатните тракийски велможи били погребвани с такива златотъкани доспехи, с цялото им снаряжение, любими предмети, колесници, прислуга, някои дори твърдяха, че зазиждали и съпругите им. В нашата гробница такъв архаичен бит-пазар нямаше. Иманярите се бяха погрижили. Но времето е най-големият прахосник и най-свидливия съхранител. Тези златни тъкани малко или много са се разпрашили и омесили с пръстта, която е консервирала историческите пластове на този паметник. И ето тук беше основната задача на Галина, както и моята, и тази на един приятел - Цанко. Като най-благонадеждни от групата, бяхме избрани за най-деликатната и отговорна мисия. Трябваше да товарим чували с пръст върху дамския гръб на Галина, събирани от гробницата и да ги сваляме по една тясна планинска пътека до нарочно организирано депо (на практика една тучна поляна), от където на края на смяната трябваше да се извозят с камион до Маджарово. Там щеше да ги чака един златар, който в двора на обществен строеж, от където ползваше течаща вода в изобилие, щеше да извлича златото от пръстта. Приспособлението му за този добив беше идентично с тези, които са работили в Клондайк по времето на голямата "златна треска". На скептиците ще кажа само: да, злато имаше.
Научих много неща - за историята на този край, за живота на нашите далечни предшественици, за археологическия занаят, за странджанските песни, маджаровската ракия и чевермета. Научих и неща, които бяха несвойсвени за едно градско чедо, като мен - как се слага самар на магаре, как се вързват и балансират два коша за него, как се прекарва ортомата и за магарешките мурафети. Хайванчето - и то душа носи - учеше ни магаретарят, преди да ни повери Галина в студентските ни ръце - не го преуморявайте, поръсвайте го с пепел против паразитите, почиствайте под самара, да не се претърка кожата (аз предвидливо използвах сулфатиацол на прах, като превантивна мярка по ожулените места). И още нещо научихме от него. "Когато го разтоварите долу, посолете му коричка хлебец и му я дайте. Това е наградата за добичето. То няма да носи товара ви от чувство за отговорност или любов към труда, а защото ще знае, че там долу, след като е залитало по криволичащата пътека, го чака една награда, една малка коричка хлебец."
Това магаре, този Галинин тертип ме отнесе още тогава към разсъжденията за двуяките категории и за самонаградата. Не е ли и човекът, като добичето, когато след труден ден или след непосилен живот спре и си зададе въпроса "За какво блъскам аз, като няма награда?" Не е ли писано и в Светото писание - да живеем праведно, защото там горе ни чака Царството небесно - наградата? Така си каже човекът и вземе, че се самонагради. Отдели парици от фонда "И аз съм човек" пък пийне още едно или вземе, та отиде на море с парите, отделени за смяна на тапетите.
Можем да продължим заедно тези размисли, ако си поставим въпроса в какво най-вече се изразява нашата си - българска самонаграда. Готов съм да се хвана на бас, че тя винаги е свързана с алкохола, но това е съвсем отделна тема.
Така е, всеки си има по едно магаре, което го е научило на някои от сложните човешки неща.

08.02.2007 г.

Всички творби от този автор |  Вашето мнение
 

До момента няма мнения за тази публикация. Бъдете първи!