Мишо

Силвия Атипова

Публикувана на сайта 24.04.2007, 15:19

Лятото нахълта през прозореца неканено и се настани за дълго.
Преоткрих летните коктейли и наливната бирата, лекотата на дрехите сутрин и хладния бриз зад ъгъла на всяка къща. Късните вечери на светлината на свещи и меката трева под босите ми стъпала. Юни се оказа безметежен месец, с много къси нощи, късни сутрини и безразборни дни.
После пуснаха учениците в лятна ваканция и всичко се промени.
- Миииишоооо! Миииишоооо! МИШО!
Часът е 8 без 15 сутринта. Ранна сутрин. Някой вика някого, но аз не се казвам Мишо и нямам причини да се будя. Стискам упорито очи. Отказвам да ставам и като зрял човек да се ядосвам на мимолетни дразнители.
- Миииишоооо! Миииишоооо!
Поглеждам мъжа ми, спящ до мен и усещам, че той също вече е буден.
- Кафе?
- Може.
Аз се препъвам към халата и чехлите. Той пуска музика и денят започва. До края на чашата кафе и двамата сме забравили кой и как ни е събудил. Мишо (който и да е той) и баба му, която го беше загубила се стопяват и не си спомняме за тях до края на деня. Появяват се отново, когато си лягаме и двамата със смеещо се безразличие заключаваме, че се надяваме да са го намерили този Мишо.
- Миииишоооо! Миииишоооо! Миииишоооо!
Часът е 8 и 10. Събуждам се с вдигнати вежди. Обръщам глава към мъжа ми. И неговите вежди също са вдигнати. Помълчаваме малко, после той казва:
- Днес са загубили Мишо малко по-късно.
Аз се разсмивам и сред сутрешни прегръдки, боричкане за банята и уговорки кой да прави кафе и пръв да си проверява е-майла, Мишо и баба му отново са забравени.
Следващият ден е събота. Часът е малко след 8 и със стиснати зъби и стиснати очи слушаме проточващите се трели на бабата на Мишо под прозореца:
- Миииишоооо! Миииишенцеееее!
И двамата не искаме да ставаме! Не искaме да се будим и проклинаме загубения Мишо наум. След четвърт час напразни опити да пренебрегна Мишовите пирони, които безмилостно се забиват един след друг в черепа ми, безмълвно ставам и тътря крака към кухнята. Правя кафе, нося го в леглото и, докато замислено отпиваме, мъжът ми казва:
- Помниш ли дървените къщички, онези със сауна? Знам, че те са по-приятни през зимата, но идеята започва да ми допада с всяка изминала сутрин, все повече и повече.
Опаковаме багажа в радостна еуфория и се запиляваме два дни сред тишината на горите и усамотението на добре изолираните дървени къщички.
В неделя вечер седнала на ръба на леглото с подвити боси крака аз го поглеждам с игрив поглед и питам:
- Да навия ли часовника или бабата на Мишо ще ни събуди?
Това все още ни се струва смешно, но на следващата сутрин точно в 8 и двамата отваряме очи още след първото проточено ‘Миииишоооо!’.
Аз сядам в леглото и крещя с цяло гърло:
- Мииииииииишооооооооо!
Поглеждам надолу и виждайки втрещеният поглед на мъжа си обяснявам:
- Помагам на жената да намери Мишо!
На това пък той се разсмива и така започваме седмицата. И следващата. И по следващата. Юли се превръща в август. Август в септември.
Понякога се ядосваме и кисели и недоспали обикаляме около леглото в търсене на недовидяни предмети: неговите очила, моето ластиче за коса; неговият мобилен, моя мобилен...Понякога си говорим за Мишо – сгушени в леглото, в събота сутрин, когато са намерили Мишо сравнително лесно, преди ние още да сме станали. Изграждаме хипотези, спекулираме, подиграваме се: ‘Ами ако един ден тя не го намери, крещи цял ден и прегракне. Кой ще ни буди тогава?’ или ‘Добре де, като се губи защо го пускат навън този Мишо? Да си го държат в къщи и толкова.’ ‘Представяш ли си тази жена всъщност да е луда, Мишо да е изчезнал отдавна и тя сега да крещи, крещи, но Мишо никога няма да се появи?’ Тази версия ни натъжава и двамата се умълчаваме, но на мен ми е любима, защото има най-много драматизъм.
Така си живеем четиримата – ние двамата, Мишо и баба му.
После, в началото на септември, ние заминахме на море.
Още на първия ден след пристигането ни, всичко свързано с ежедневното търсене на Мишо и евентуалното му намиране се изпари и се върнахме към старите си навици на късни ставания и безсрамни излежавания. Морето си е море – отпуска, покварява и сред алкохолните мъгли на нощите и маранята на целодневни обеди, София и действителността са забравени.
В един от тези обеди, когато седнали един срещу друг и залисани в бъбрене и усилена работа по надигане на халби изведнъж замръзваме. Една от циганките, от минаващият край нас катун неистово започва да вика:
- МИШО! МИШО!
- Нищо чудно - каза съпругът ми – циганите са известни с това, че могат да четата бъдещето. И миналото.
- Никога не съм давала да ми гледат на ръка, засмивам се аз - но ако тази циганка ми каже ‘Дай да ти гледам на рака ма, како!’, без замисляне приемам!
Катуна отмина, а с него и спомена за Мишо.
Когато се върнахме, Мишо вече беше почнал училище и бабата беше предала щафетата по търсенето на майка му.
Никога не видяхме Мишо лично. Нито упоритата му баба. Те са само час от градския фолклор. Ако ги нямаше за какво щях да пиша сега?

Всички творби от този автор |  Вашето мнение