уеб-дизайн и програмиране

Мрежа Nowhere

NOWHERE E-zine - извор на вдъхновение

Жената дявол !

Мартин Анастасов - Мечo

Публикувана на сайта 24.04.2007, 06:44

Всички творби от този автор | Мнения на читателитеПечат СъхраниПо-голям шрифтПо-малък шрифт
 

Седя си и мисля. Сега вече имам цялото време на света. Или по-скоро то има мен...
Видях я през една от типичните ми сутрини - бях в отвратително настроение, в главата ми звучаха крясъците от снощното парти и за пореден път се чудех на какво ще прилича Земята след време. Отново любимото заключение - синтетична музика, синтетични наркотици, вибратор за всяка жена. Доволен си запалих цигара и тогава я видях - седеше на отсрещната маса с някакъв мухльо и се хилеше глуповато. "Тоя или има много пари или много голям кур." - и дотам. Нищо повече не си помислих. Както и да е...
Два дни по-късно я видях отново. Тъпата пачавра с която бях я поздрави и в мен се надигна чувство на задоволство. "Струва ми се позната; коя е; от къде я познаваш и т.н.". Така се добрах до нея. Разбрах коя е, къде живее, с кой се ебе и си направих изводите какво харесва и най-важното - как да я сваля. Останалото е история; достатъчно би било да кажа, че след две седмици вече бяхме на "слънчице".
До онзи момент всичко вървеше както трябва. Изчуках я, оставих бележка, тръгнах си - всичко както трябва. Но защо тя трябваше да ме търси отново. Защо, по дяволите, трябваше да си мисли, че е влюбена в мен и да ми внуши че заслужава още един шанс... В началото беше лесно. Бях се покрил, излизах само с доверени хора, които за нищо на света не биха й казали къде съм (може би защото предпочитаха да я имат за една вечер). Но тя ме откри. Видя ме на едно от онези партита, от които се очаква да бъдат най-доброто преживяване в живота ти - разбирайте - синтетичните наркотици са в пъти повече от присъстващите. Лошото беше, че аз не я видях. Дойде при мен и каза простичко - "Открих те, сега накъде". Имаше нещо магнетично, нещо различно в този глас. Тогава осъзнах, че тя се е променила. Вече не беше онази безмозъчна кукла, която бях видял онзи проклет ден в кафенето. И до днес си задавам въпроса аз ли я бях променил, или тя винаги си е била такава. Погледа и ме пронизваше до дъното на цялото ми същество. Имах чувството, че тя знае всичко за мен, че ме познава много по-добре от мен самия. Тогава разбрах, че съм под неин контрол. Тя можеше да поиска всичко от мен и да бъде сигурна, че ще го получи. Знаех, че тя очаква отговор, но знаех също, че предполага какъв ще е той...
Започнахме всичко начисто. Все едно никога преди не се бяхме виждали. Само че този път не събрах сили да я оставя. Нещо вътре в мен (или в нея) не ме оставяше да си тръгна. А повярвай ми - наистина исках да го направя. Не че всичко беше идеално. Тя ми изневеряваше, аз научавах рано или късно, пребих от бой двама или трима, после разбрах, че на нея не и пука за мен или за тях и се примирих. Просто исках да намеря начин да се махна от нея. Но не можах...
Започнах да мисля как да я убия. Сигурен бях, че мога да го направя. Не можех да я оставя, но можех да сложа край на живота и. Обмислях много варианти. Във всеки от тях намирах недостатъци. Прочетох историите на всички убийци живели някога на земята. Детективите ги разкриваха само заради един балъшки пропуск, а аз откривах още 100. Бях се превърнал в параноик, маниак и всичко там накуп...
И тогава тя реши, че вече е време да сложи край на всичко и да си тръгне. Една вечер се прибра, разказа ми за поредната си изневяра. Очевидно очакваше, че ще побеснея и така ще направя нещата по-лесни. Но аз вече не бях себе си. Не казах нищо. Не направих нищо. Тогава тя ме погледна. Никога няма да забравя този поглед. Той беше изпълнен с презрение и омраза. И тогава тя продължи. Говореше ми, че съм нищожество, че правела всичко, само за да ми отмъсти за това, че се бях подиграл с нея. Описваше едно след друго как била спала с всичките ми приятели (с половината наведнъж), как старателно се грижела да научавам за всичките и изневери и така до безкрай. Изгарях от желание да я ударя. Мечтаех да си тръгна. Но не можех. Просто седях там и я слушах. А тя изливаше злобата си върху мен. И това беше. Сдъвка ме, изплю ме и след това си тръгна. А аз не можех да направя нищо. Просто си седях там и я гледах...
И след това всичко около мен се завъртя. Почувствах остра болка в гърдите, задушавах се, а нямаше никой около мен. След малко всичко изгуби очертания. Предмети, форми, сенки всичко се завъртя в един ужасяващ танц, за да се превърне в целостта на черното... когато се събудих, бях в болница. Лекарите казаха, че никога вече няма да мога да движа долната част на тялото си. Оттогава съм така - седя си и си мисля. Вече не съм човек. Нямам приятели, нямам врагове, нямам никого. А времето ме убива бавно. Не мога да се реша на самоубийство, защото съм един парцал - това е останало от мен - един парцал. Седя си и си мисля. Сега цялото време на света ме притежава. Или аз притежавам него. Все тая...

Всички творби от този автор | [>] Вашето мнение
 

ICE_LEADY [ потребител ] 
от дата :  04.03.2008, 09:55
Лаааал, кажи ми наистина ли става дума за теб? Направо не мога да повярвам, мислех, че вече няма хора като теб... продължавай да побликуваш...

LaPiOvRa [ потребител ] 
от дата :  27.04.2007, 15:40
Хареса ми! Имаше нещо.. [;-)]