Интервюто

Георги Михалков

Публикувана на сайта 24.04.2007, 14:21

Казаха на Джулия да се яви при главния редактор. Когато влезе в просторния му кабинет, той понамести металните рамки на очилата си и продължително я погледна.
- Джулия - заговори бавно - знаеш, че най-богатият човек на света е Стив Маккуин. Той не дава интервюта, не прави изявления и старателно се крие от журналистите. Ако има журналист, който може да вземе интервю от него, това си само ти.
- Благодаря за доверието, господин Колдуел, но не съм сигурна, че ще се справя. Аз дори не знам как изглежда господин Маккуин...
- Трябва да се справиш - прекъсна я раздразнено главният редактор и с това разговорът им приключи.
Джулия леко кимна с глава и излезе от кабинета. Върна се, седна на бюрото и заби поглед в компютъра. Стив Маккуин. Компютърът не казваше нищо за магната Стив Маккуин, сякаш се беше заклел да пази строга тайна, а Маккуин притежаваше петролни рафинерии, корпорации, плантации, курортни комплекси, футболни отбори и какво ли не. Но кой беше той, как изглеждаше, на колко е години - това никой не знаеше. Джулия предполагаше, че може би е около четирийсетгодишен и си го представяше висок, строен, спортен тип. Такъв богат мъж положително спортува, играе тенис, плува и обича бързите скорости, ноМаккуин старателно избягваше светските събития, не се появяваше нито на коктейли, нито на партита. Сигурно ходеше на концерти и футболни мачове, но тайно. Наистина беше любопитно да се узнае как е станал толкова богат, как е успял да се изкачи на най-високото стъпало в живота и как гледа на огромното си състояние.
Докато си мислеше за тайнствения господин Маккуин, Джулия усети гъдела на журналистическата треска. Дълбоко в сърцето й пламна огън, който бързо се разгоря и тя твърдо реши, че каквото и да стане ще открие Маккуин и ще разговаря с него.
Започна издирването още рано на другия ден. Маккуин беше ограден със стена от специалисти по връзки с обществеността, но вместо да улесняват срещите с него, тяхното задължение беше да ги отклоняват. Те обаче не знаеха с кого си имат работа. Колкото повече криеха Маккуин, толкова повече Джулия ставаше по-упорита и по-напориста. Тя не само звънеше по телефоните, влизаше в сайтовете на Маккуин и пишеше писма по електронните пощи, но лично обикаляше различните сгради, където бяха офисите на Маккуин, разговаряше с директори, управители на фирми и координатори. Усилията й обаче не се увенчаваха с успех. Навсякъде, където отиваше я приемаха любезно, изслушваха я внимателно и винаги я насочваха в грешна посока. Джулия се въртеше в огромен омагьосан кръг, но вече беше тръгнала по следата и нямаше никакво намерение да спира. Вечер късно, след като се прибереше след поредния неуспешен ден, тя си сваряваше чай, сядаше пред телевизора и започваше да си мисли дали пък случайно не се е сблъскала през деня с Маккуин без да знае, че това е точно той, този, когото така упорито и непрестанно издирва повече от месец. Маккуин можеше да бъде всеки от онези мъже, с които се беше срещнала и разговаряла: директори, управители, председатели на бордове или координатори. Той можеше да бъде онзи симпатичен висок младеж с усмихнатите сини очи, който внимателно я разпита защо иска да се срещне с господин Маккуин, после се осведоми подробно за работата й във вестника и накрая я покани да обядват или да вечерят заедно в удобно за нея време. А може би онзи мъж на средна възраст, не много висок, но с чувство за хумор, който за малкото време, през което разговаряха, успя да й разкаже няколко анекдота, няколко пикантни истории за корпорацията, а след това любезно я насочи да се свърже със специалиста по връзки с обществеността. А нищо чудно Маккуин да е бил някой от портиерите, които й отваряха вратите на огромните учреждения и внимателно я оглеждаха от главата до краката.
Една вечер, точно когато се беше върнала от поредната неуспешна обиколка, почти отчаяна, уморена и обезднадеждена, телефонът й звънна. Краката така я боляха, че едвам стана от фотьойла, но бързо вдигна телефонната слушалка. Един много тих мъжки глас я попита дискретно:
- Вие ли сте журналистката Джулия Ръсел?
- Да - отговори тя.
- От близо месец настоявате да се срещне с господин Маккуин.
Джулия трепна, усети как ток премина през цялото й тяло и й стана топло.
- Да - побърза да потвърди тя.
- И за какво искате да разговаряте? - попита непознатият глас.
- За нещата от живота - каза кратко Джулия.
- Можете да се срещнете с господин Маккуин другата седмица във вторник - каза непознатият и съобщи мястото и часа на срещата.
На уречения ден и час Джулия чакаше на определеното място, кафене "Метропол" на 415 авеню. Точно в седемнайсет часа до масата пред нея се изправи висок сух мъж на средна възраст, който любезно я поздрави.
- Добър ден, госпожице Ръсел, можем да тръгваме.
Мъжът я покани да влезе в луксозна лимузина и потеглиха. Джулия предполагаше, че лимузината ще се насочи към елегантните квартали на града, но учудването й беше голямо, когато видя, че след близо едночасово пътуване спират на летището.
- Къде отиваме? - попита притеснено тя.
- Малко ще пътуваме със самолет - успокои я тайнственият мъж.
Двамата излязоха от колата, преминаха през някакви коридори на летищния терминал и после една друга кола ги закара до самолет, кацнал в края на летището. Влязоха в самолета. Може би думата самолет не беше най-точната. Беше самолет, който приличаше на луксозно жилище. Поканиха Джулия в един салон. След известно време тя забеляза, че самолетът се подготвя за излитане и след броени минути наистина излетя. Бавно и плавно самолетът се издигаше над града. Докато се чудеше накъде са поели, металната врата на салона се отвори и влезе дребно човече, плешиво с очила с големи диоптри. Приближи се до нея и се представи:
- Стив Маккуин.
Джулия остана безкрайно изненадана. Очакваше да види висок, млад мъж, спортен тип, а сега пред нея стоеше нисък, слаб, плешив мъж на неопределена възраст. Изглеждаше толкова слаб, сякаш беше от някаква чуплива материя, която всеки момент можеше да се счупи. Но както и да изглеждаше Маккуин, Джулия се чувстваше щастлива: въпреки всички трудности и пречки беше постигнала целта си и сега стоеше очи в очи с най-богатия мъж в света.
- Искали сте да разговаряте с мен? - попита тихо Маккуин
- Да - отговори Джулия, - но не разбирам защо трябваше да ме поканите тук, в този самолет?
- И други не разбират, госпожице Ръсел- успокои я Маккуин, - но няма нищо за неразбиране. Аз просто живея в самолет и това е моето жилище.
- Вашето жилище! - учуди се Джулия.
- Да, моето жилище.
- Сигурно искате да кажете, че непрекъснато пътувате. Имате компании в различни точки на земното кълбо...
- Не! Искам да кажа, че живея в самолет, който непрекъснато лети и само от време на време каца на някое летище.
- Живеете в самолет?
- Точно така - поклати малката си глава Стив Маккуин и воднистите му очи сякаш просветнаха. - Земята е опасно за живеене място. Вие като журналистка най-добре знаете: атентати, убийства, земетресения... Напуснах окончателно земята и живея във въздуха. Така и по-малко ме безпокоят. Както виждате тук имам всичко необходимо и дори не се сещам за земята. Оттук по-лесно ръководя бизнеса си.
Маккуин седна в едно от креслата и потъна в него.
- Тук посрещам и гостите си - каза той, - но напоследък приятелите ми стават все по-малко и по-малко. Е, какво ще пиете: уиски, джин, вино...
- Не благодаря - отказа Джулия. - Може би само минерална вода.
- Да, минерална вода. Сега ще донесат - и Маккуин натисна един бутон.
След малко вратата се отвори и влезе млад, строен стюард.
- Какво ще обичате? - попита той.
- За госпожица Ръсел - минерална вода, а за мен - уиски.
След като стюардът излезе Маккуин кимна.
- Можем да започваме. Тук няма кой да ни безпокои.
Джулия се приготви да зададе първия си въпрос, но Маккуин я прекъсна.
- Забравих да ви предупредя. Не обичам фотоапарати, камери, касетофони, мобилни телефони, а това значи че не можете да снимате и да записвате.
Джулия се съгласи. Задаваше въпросите и записваше на ръка отговорите. Беше се приготвила за продължителен и подробен разговор.
Не мина може би и час и в салона влезе офицер, който дискретно каза:
- Господин Маккуин, имаме проблем.
Маккуин го изгледа въпросително.
- Какъв?
Офицерът мълчеше.
- Говорете спокойно, капитане, госпожица Ръсел е наш гост - подкани го Маккуин.
Тези думи окуражиха капитана и той каза:
- Летището в Каруей не ни приема.
- Тогава опитайте на летището в Мериан
- И летището в Мериан не ни приема.
- А във Валфорд?
- И във Валфорд.
- Какво е станало?
Капитанът вдигна рамене.
- Какво предлагате?
- Да продължим да летим.
- До кога?
- До свършване на горивото.
- Няма нищо сигурно - въздъхна Маккуин. - Нито на земята, нито на небето.

10.01.2007 г.

Всички творби от този автор |  Вашето мнение
 

До момента няма мнения за тази публикация. Бъдете първи!