уеб-дизайн и програмиране

Мрежа Nowhere

NOWHERE E-zine - извор на вдъхновение

Клеопатра

Румен Николов

Публикувана на сайта 30.03.2007, 04:21

Всички творби от този автор | Мнения на читателитеПечат СъхраниПо-голям шрифтПо-малък шрифт
 

Докторът ми говореше
- ... ще трябва да я отворим веднага. Само че, нямам асистент - колегите ми сега са заети... Ти... понасяш ли кръв?
- Няма проблеми! -усмихнах се аз.
Излязох навън. Жена ми беше седнала на едно стъпало и плачеше.
- Хайде, ти си върви - казах й  - Ние ще се оправим. Ще ти се обадя веднага щом свършим.
Тя ми подаде банкнота от десет лева - всичките пари, които имахме и ме погледна в очите. Ядосах се.
- Всичко ще се оправи. - казах аз и направих опит да се усмихна - Картата е у мен. Ако трябва, ще изтегля от нея.
- Ще умре! - изплака тя в лицето ми и ми обърна гръб.
Тръгна си.
"Няма да умре!" отвърнах й аз напук. Върнах се в амбулаторията.
...
Доктор Станчев беше симпатяга. Имахме му голямо доверие. Неведнъж беше спасявал кучетата ни от смърт, особено в случаите, когато д-р Коджабашев ги отписваше от този свят. Д-р Станчев нямаше респектиращото излъчване на д-р Коджабашев - държеше се непринудено и често пускаше солени шеги за домашните ни любимци. Диагнозите му обаче се оказваха в повечето случаи верни. Предпочитахме го, защото го чувствахме близък и разбиращ.
...
Бях купил и всички нужни медикаменти. Упойката вече действаше.
- Хайде! - каза ми докторът - Сигурно ще ти е тясна, но друга няма.
Пъхнах ръце в ръкавите на мантата. Обърнах се. Докторът завърза вързанките на гърба ми.
- Колега! - усмихна ми се той
Усмихнах се. Беше мой ред да стегна мантата на гърба му.
- Да не вземеш да ми припадаш? - застрахова се отново докторът, когато ми надяна и ръкавиците.
- Няма страшно! Виждал съм какво ли не.
Сърцето ми биеше силно. Ами ако наистина ми омекнат краката?
...
Никой не знаеше на колко години беше Клеопатра.
Появи се, един студен октомврийски ден в двора на блока със счупен крак.
Първанова от шестия етаж я пренесе с една стара черга до стълбите, да не я вали дъждът.
След няколко дена жена ми и синът ми я пренесоха на нашия етаж. Аз тогава спях. Когато се събудих, реших въпроса радикално - или ще я заведем на лекар, или ще я изхвърлим навън.
Докторът ни успокои, че счупването е прясно - можело да се оправи. Предложи ни най-ниската цена, защото добре знаеше какви са ни възможностите. Първанова настоя да плати и на следващата вечер занесохме Клеопатра да я оперират. Прекарахме един час като на тръни в една близка сладкарница.
Клеопатра се върна в къщи със желязо стърчащо от крака. Беше още под упойка. Не се съпротивляваше като я пренасях за кожата на гърба - макар и доста хърбава, тежеше към двайсет кила.
Трябваше да стои с това желязо около месец. Заехме се да я вардим от Дебеланка и да измислим начин да я измъкваме навън за да задоволява естествените си нужди.
Трябваше да й измислим име. "Клепоушка" не срещна одобрението на семейството и я кръстихме "Клеопатра".

Физиологичният разтвор капеше равномерно.
Докторът пристъпи към разрязването. Мен ме побиха тръпки, но бързо ми мина. Стана ми интересно. Завърза се приятен разговор.
Оказа се, че с доктора сме завършили една и съща гимназия, но с разлика от десетина години. Синът му бе малко по-голям от моя. Докторът въобще излезе добър разказвач.
Клеопатра дишаше равномерно и от време на време проскимтяваше като на сън. Аз придържах с щипци краищата на разреза докато докторът пореше ципа след ципа. От корема на Клеопатра се разнасяше приятна и топла миризма.
- Хм, тези черва хич не ми харесват!
Докторът изрази съмнение за перитонит. Разказа ми как в болницата един негов приятел по цял ден мие черва в един леген.
Минахме към спомените от студентските години.

Клеопатра беше настанена в антрето. Когато и се приискаше да отиде по нужда, тя ставаше и я пускахме да излезе на стълбите. Там слизаше до площадката между етажите и си свършваше работата, а ние чистехме след нея.
Като се позакрепи малко, започна да излиза и на двора. Там беше голяма атракция със желязото стърчащо от крака й. Един съсед не се мореше да ни пита всеки път какво сме я правили, макар и всеки път да му обяснявахме как е оперирана.
Опашката й беше вечно смъкната. С този куц крак тя не можеше да се противопостави на Дебеланка, която никак не харесваше идеята за още една кучка в къщата.
Няколко дни след операцията сънувах Клеопатра в човешки образ. Беше една жена с мили очи, на средна възраст, която имаше болнав вид и вечно се оплакваше. За сравнение - образът, който сънувах за Дебеланка беше на момиченце, което много приказва, а Дебеланка наистина издаваше такива звуци, които караха хората да мислят, че ей сега ще им проговори.
Единият месец мина неусетно. Наближаваше времето да водим Клеопатра на рентген.
В клиниката, където я оперираха имаше трима доктори. Един от тях се отличаваше от колегите си. Д-р Стефанов винаги беше гладко избръснат, усмихнат, но и не така земен като другите двама. Беше участвал в изборите за общински съветници и все се държеше на положение. Той я караше по протокол - за него нямаше нестандартни решения. За него рентгенът беше задължителен.
За да заведем Клеопатра на рентген обаче, трябваше да ни дадат някаква бележка от клиниката. Денят в който отидохме за бележката, доктор Стефанов отсъстваше. Дежурен беше д-р Молнар.  Той огледа Клеопатра набързо, взе едни клещи и докато се усетим какво прави, измъкна желязото от крака й. Клеопатра дори не успя да го ухапе.
Тази груба интервенция доведе до неимоверно оживление. Клеопатра заподскача весело на три крака и слезе без чужда помощ по стълбите на амбулаторията.
След две седмици вече стъпваше болния крак.
След месец наби Дебелана и превзе властта.
Всички съседи я заобичаха.

Бяхме стигнали до матката.
- А, гледай! Какво е това...
Образуванието беше твърдо и голямо като портокал.
След кратък "консилиум" се стигна до решението да го изрежем.

Клеопатра се оказа много възпитано и вярно куче.
След време се сдобихме с две мъжкарчета - Черньо и Мърльо, които уви, не успяхме да възпитаме, както не бяхме успели да възпитаме и Дебелана. Те, тримата, бяха големи предатели - бяха готови да се хвърлят в обятията на всеки срещнат, стига той да има добри намерения към тях, или да яде нещо вкусно. Клеопатра ръмжеше чуждите хора. Не си променяше поведението дори и към редовните ни гости. Тя не беше глезла, като Дебелана. Не беше скандалджийка като Мърльо, нито лакома като Черньо. Можехме спокойно да я оставим пред магазина, без да я връзваме, за да не ни последва или да не духне след някоя котка.
Все пак Клеопатра си имаше и "лошите" страни. Често се сбиваше с Дебеланка и от тези схватки печелеха най-вече докторите - и кучешките, и хорските - ние също ставахме жертви на кучешки зъби, докато се мъчехме да разтървем побеснелите животни.
Когато беше разгонена пък, Клеопатра ставаше неустоима за мъжките кучета и най-вече за Черньо и Мърльо. В такива периоди кроткият иначе Черньо, който даваше на по-дребния от него Мърльо да му се качва на главата, ставаше зъл като дявол и караше брат си да се крие под кухненските шкафове от страх. А през нощта двамата ни изнасяха безкрайни дуети от стаята, в която ги затваряхме за да не нападат Клеопатра. Обективно погледнато гласовете им се съчетаваха много добре - Мърльо беше тенор, Черньо по-скоро беше баритон, но в малките часове на деня ни идваше да ги убием и с удоволствие да се наспим.
...
Гледах с възхищение, как докторът сръчно прави шевовете, придържайки иглата с две пинцети.
Навън отдавна беше се стъмнило. Току-що бяхме обсъдили и политическото положение. Обадих се на жена ми да дойде с едно такси.
- Страшен мъж имаш - посрещна я доктора с усмивка - хич не му мигна окото по време на операцията. Бива го за тая работа.
- Какво й имаше? - запита делово жена ми
Показахме й разрязания на две тумор. Обяснихме й за червата.
Жена ми не се въодушеви особено от чутото и видяното.
Таксито чакаше. Разплатихме се, увихме Клеопатра в един стар чаршаф и се сбогувахме. В тъмното шофьорът не разбра много за опасността да оцапаме колата му.
В къщи оставихме Клеопатра на пода в спалнята. Завихме я за да не изстива и отидохме в хола. Детето отдавна си беше легнало. Аз бях гладен и имах спешна нужда от алкохол.
...
С течение на времето Клеопатра придоби лошите навици на Дебелана. Започна да се тъпче без нужда, започна да пишка и ака в къщи, започна да яде боклуци от улицата и покрай контейнерите.
На двора замалко не ухапа едно дете. Налагаше се да стои почти постоянно вързана. Връзвахме я дори и когато стояхме на село. Враждата й с Дебелана беше станала неконтролируема - имаше опасност да я нападне по всяко време.
Започнахме да й обръщаме все по-малко внимание.
Сещахме се за нея само когато повръщаше и когато ходехме на разходка до парка.
Вчера вечерта Клеопатра беше отказала да яде.
Тогава забелязахме и че цял ден не е ходила нито по голяма, нито по малка нужда. Беше спряла дори да пие вода. Докторът и би само една инжекция антибиотик и остави решението си за другия ден.
Решението беше да я оперираме по спешност.
...
Аз бях въодушевен. Ядох и пих лакомо. Моят оптимизъм бе започнал да се разпростира и над жена ми.
Обсъждахме случката до късно, настроението ни се повишаваше с всеки изминал час. Не ни се спеше - нервното напрежение ни държеше бодри. Чудех се дали аз съм първият случай на асистент аматьор в практиката му? Блазнех се от мисълта, че съм! Гордеех се със себе си.
В живота ми се беше случвало много пъти да се справям със стресови ситуации. В такива моменти винаги успявах да запазя самообладание и да бъда адекватен. За пореден път се бях държал геройски. За пореден път някое от кучетата ни беше спасено от смърт...
Алкохолът беше започнал да ми действа. Трябваше да се приготвяме за сън.
...
Жена ми беше отишла до тоалетната. Аз си чоплех зъбите с една клечка. Потната тениска вече бе изсъхнала на гърба ми.
Повтарях си наум заръките на доктора. Тази нощ нямаше да се спи. Трябваше да бдим над Клеопатра.
Жена ми се върна. Аз се надигнах да прибирам масата.
- Клеопатра умря. - каза жена ми и отиде в кухнята.
Аз се втурнах...

Всички творби от този автор | [>] Вашето мнение
 


До момента няма мнения за тази публикация. Бъдете първи!