уеб-дизайн и програмиране

Мрежа Nowhere

NOWHERE E-zine - извор на вдъхновение

Train-spotting

Румен Николов

Публикувана на сайта 30.03.2007, 04:18

Всички творби от този автор | Мнения на читателитеПечат СъхраниПо-голям шрифтПо-малък шрифт
 

И ето, ден четвърти от Малък Сечко, първата година от "завръщането" ни в лоното на Европа - аз возя баба си - 92 годишна отрова, на погребението на сестра й в Разград.
Колата нещо се дави, пътят става все по-лош - вали сняг, плискат ме с киша минаващи тирове; стигаме в града, а там баща ми не знае де живее леля му - починалата, а човекът е живял в този град много години - докато не се е оженил за майка ми.
Както и да е, това си е нормално, веднъж със склерозиралия ми дядо търсехме, къде живее една друга сестра на баба ми и аз бях изпаднал в пълно отчаяние, какво ми е бил виновен старецът, Бог да го прости - на почти деветдесет беше, а склерозата рано удря мъжът в главата…
Та, точно в 12 пристигнахме на мястото и там всички нас чакаха - на седмия етаж на един блок, да смъкнем от колата баба ми, която трудно вече може и да ходи, и да огласи целия вход с воплите си, да я натъпче баща ми с валериан и да отидат най-после хората на погребението, защото час имаха уговорен, и слава Богу - ние не трябваше да ходим в този сняг, и с тази припадничава баба, която се съвземаше излегната до другата си сестра, която пък беше напълно сляпа.
Останахме, значи, с баща ми и с Милчо - един негов братовчед, и със сляпата баба Любка в апартамента. Празен апартамент, студен и постлан с найлон, там, където допреди малко беше ковчегът на баба ти Надя - най-малката от трите, и която бяха изнесли с триста зора по стълбите, защото асансьорът е с площ на носна кърпичка.
Гледах аз тогава Милчо - безнадежден стар ерген, знаех за състоянието му, знаех, че е безнадеждно безработен, че трябва да се грижи за сляпата си майка в този безнадежден град и си виках, каква ми е заслугата, че съм по-млад, че имам жена, син, кола, апартамент, къща, работа, лозе и все още по някоя надежда, че имам приятели и домашно вино? Никаква не ми беше заслугата! С малко повече късмет можеше да се родя на мястото на Милчо, и тогава какво? Трябваше да умра от мъка тогава, ако бях аз, но той живееше, и беше кротък, и беше добър и слушаше за стотен път глупостите, които му разправяше баща ми, а той все едни и същи ги разправяше, как умряла майка ми, как умрял дядо ми, как умряла леля Лили - сестра му, как умрял, не знам си кой, как духът на майка ми му бил казал незнам си какво! И си спомних тогава, и за другите си роднини в Разград, за Виктор си спомних, приятен истеричен младеж, с тикове, и с умряла майка, с все баби около себе си и с никаква работа, за Калинка, дъщерята на баба ти Любка, която, като я погледнеш и почти никаква разлика няма да намериш между нея и майка й - така я беше сбръчкал живота, и спомних си за отчайващата скука, която ми навяваше този град всеки път когато го посещавах, от най-дребна възраст досега, за безнадеждната обстановка на апартаментите, които посещавах тук, за покритите с мръсотията на времето порцеланови украшения, груби гоблени, разлепени тапети, всевъзможни тъкани и везани чеизи, струпани един върху друг, само и само да не бъдат изхвърлени, защото в гардеробите няма място за тях - спомних си за всички тези белези на абсолютната мизерия, визитна картичка на това място! А защо оприличавах всичко това на мизерия? Може би защото аз живеех по-добре? Може би защото от малък живеех със съзнанието, че Русе е по-хубавият град, че роднините от Разград са "чапрашик" и единствената заслуга на баща ми, когато са го вземали за зет е била, че е рус и със сини очи, а на тях вече им е било омръзнало от черната къдрава коса и тъмните очи... Огледах аз тази безрадостна гледка на панелни блокове, изпъстрени с ръждясали железа и напукана охра, в тази равнина, потънала в мъгла, със стърчащия грозен хотел "Абритус" в далечината... И се запитах вече за стотен път, каква е моята заслуга, че не живея аз тук и по този начин?
А баба ми се беше вече укротила и си въртеше главата като една костенурка от черупката си, защото пенджурите, които носеше на носа си, наистина й придаваха такъв вид, и си спомних каква комична двойка са с баба ти Любка - ей сега, както са се гушнали двете - едната не вижда, другата не чува, но пак успяват да се разберат някак си и - ей така, съвсем спонтанно, да изръсят по някоя приказка, от която да те напуши смях....
И изкарахме така два часа, докато погребението свърши и докато баща ми си изкара целия репертоар, а бабите вече го взеха на подбив.
И стана време да си вървим, защото не исках аз да окъснявам в това време и с тази баба по пътищата! Но точно тогава дойдоха роднините и нямаше как - трябваше да останем още малко, и аз отново се изнервих, защото исках да се махна оттук, и се калъпи цял час една маса, и поприказвахме малко, и хората накрая ми влязоха в положението, а жена ми нервно звъня два пъти да ме пита що още не сме тръгнали, и накрая тръгнахме, прощавайки се половин час с роднините, а времето, междувременно бе започнало да се оправя.
И тръгнахме ние по пътя, с пълна газ, защото снегът се бе стопил, изпарил и пътят беше почти вече сух, и научих аз някои клюки за роднините ми от баща си, но колата нещо пак почна да се дави и се налагаше да спираме от време на време, а и сняг пак заваля, и нищо започна да не се вижда и трябваше да пълзим зад четири тира - хич не ми пукаше вече - гледах само да се приберем живи и здрави в Русе.
А точно в началото на Русе, до завода за печатни платки, колата спря.
Гледам аз - бензиномера на нулата и се чудя, защото много бензин бяхме налели. И имаше близка бензиностанция, та изтикахме колата там, и наляхме бензин, но колата пак не потегли. И каза баща ми: "Дай да я изтикаме до у нас, то тука е баир, няма много да се озорим" и тръгнахме ние да я притикваме през оживената улица, и дойдоха двама-трима, да ни помогнат, а аз все се чувствах неудобно - защо да ги занимавам хората с моите простотии, и спираха коли и питаха: "Да помогнем ли нещо?", и аз им виках: "Не", и се пуснахме по баира, но проклетницата не щя да запали и тикахме така до у нас. А по пътя още двама-трима ни помагаха да пресичаме оживените кръстовища - имаше и млади, имаше и стари...
И мен така съвестно ми стана за мене си, че ги корях в главата си заради желанието им да ми помогнат, а аз се противя, защото...
Защото съм един егоист и си мисля, че за всяко дадено нещо трябва да получиш веднага, че като не мога да дам, не е редно да получавам, защото живея на центъра и ги знам хората там, и там никой нямаше да ми се притича на помощ, а тези, живеещи в панелките на края на града са хора сърцати!
И така мъчно ми стана за мене си и като се сетих пак за роднините в Разград, и като си помислих, че ако седмица ми се наложи да бъда на тяхно място, каква ти седмица - ден! - и сигурно ще умра от мъка, че съм на такъв хал...
А бях останал вече без сили от тикане и грипът ми напълно ме бе напуснал...
И като се върнах в къщи, за капак жената не ме овика, а като разбра премеждията ни, ме целуна по голото теме, и седна в мен, и ме прегърна, докато дрънкаше със сестра си по телефона...
И аз му люснах две чаши вино и се почувствах толкова свеж!
И чак после се сетих, какъв късмет съм имал всъщност в този прокълнат ден, че не отказа колата на баира някъде по средата на пътя Разград - Русе, че к'во правех, значи, с тази баба на задната седалка, не знам!
Ама вече ми е все едно. Пътят ми беше показан този ден, с добри намерения беше показан! И за мен просто остана да се реша да тръгна по него без страх...
И да видим докъде ще я докарам...

Всички творби от този автор | [>] Вашето мнение
 


До момента няма мнения за тази публикация. Бъдете първи!