Писмото на лудия

morgana

Публикувана на сайта 20.03.2007, 13:47

...Много искам да разкажа историята за необикновения човек, който преоткрих в лицето на дъщеря ми..., разбира се, ако ми позволите това, г-н Директор. Тоест, искам да кажа или по - точно да разкажа за това, че е безкрайно отговорно и натоварващо това, с което ще се опитам, ако ми позволите, да заема и занимая вниманието Ви. Аз естествено няма как да сторя това, освен ако не продължа да говоря и говоря, докато не стигна най-накрая до същността на това, което искам и Вие да разберете и да вникнете в него. Разбира се, не бива да ми позволявате, дори от време навреме ме възпирайте, да не навлизам в много подробности. Това значително би Ви улеснило да разберете историята ми, а пък и аз по този начин няма да се втурна да се лутам из лабиринтите на и без това обърканите ми и вечно разпилени мисли. Също така Ви моля, с цялото ми уважение към Вас, г-н Директор, ако обичате, моля Ви, нека през известни интервали от време прекъсвате окаяния ми монолог и нека установявате и констатирате умозаключенията и изводите, до които достигате вследствие на прозренията ми; дори, моля водете си бележки ако трябва. Все пак вие сте по - здравомислещият от двама ни в тази стая. Просто не искам допълнително да оплитам конците. Тя моята ситуация и без това е доста драматична и мисля да започна ожесточена битка за правото си на глас най - накрая в това заведение...,в тази институция или както там го наричате. На тези като нас, лудите да подчертая, никой не им иска мнението, просто защото Вие, НОРМАЛНИТЕ хора си мислите, че ние нямаме такова. Е, аз пък поне съм изградил нещо подобно на система от мисли, която тъй старателно, през времето прекарано тук, съм се опитал да подредя в нещо като пъзел...ами да, защо не; вижте само как звучи - пъзел, съставен от разбърканите мисли на един луд. Пък върви после го подреждай този пъзел...Е, на някои хора всъщност май точно това им е работата, но като гледам накъде сме тръгнали...май тия със задълженията скоро няма да започнат да си вършат работата. И така, лудите ще си се увеличаваме от ден на ден, никой няма да се погрижи и занимае с нас и така, докато накрая не останат толкова малко НОРМАЛНИ от Вас, които ще продължат да се отсяват едни други и накрая ще остане само един...ха -ха -ха. Но искате ли да Ви кажа какво ще се случи и с този един? Ами много е просто. Вижте сега каква е накратко картинката според мен: след като абсолютно всички в тази държава станат абсолютно смахнати и превъртели, на мен изобщо, ама никак даже не ми се струва, че този един, който остане ще му се иска да изпълнява функцията шеф на лудницата. Единствените две възможности, които тогава ще стоят пред него, очи в очи, ще са следните: или той да продължи да наблюдава (и донякъде да ръководи) всичките тези луди в държавата и накрая и той да се смахне, или пък да предпочете втората, по - здравословна за него възможност: да се грабне и да се изнесе оттук...
Какво? А, да, ето виждате ли как лесно се отклонявам от правия път на разказа, който исках да Ви разкажа и който въобще няма връзка с това нещо, за което говорех допреди малко. Може би единствената връзка(или по - точно нишка)с излиянието ми е това, че аз наистина се боря само и единствено за правото си да изкажа това, което ме вълнува и което искам и много държа да бъде не само чуто, но и разбрано от Вас, г-н Директор. Всъщност може да прозвучи доста иронично, но на Вас дължа много, наистина много. Така е. Не, моля Ви, не се смейте на това, което Ви споделям. Аз не се смея на Вашите чувства и мисли, нали така? Да, именно, естествено е да се обиждам, та аз съм човек, за Бога, нищо, че според Вас съм нездравомислещ. Много лесно се измъквате от положение някой път Вие, всички “други” ,като кажете:”Абе тоя е луд!” и според вас това е всичко. Щрак - и сте си измили ръцете, съзнанието. Да, но всъщност мога да ви уверя, че не е така и не сте прави! Изобщо дори. Не, не, не! Моля Ви да не започвате да спорите с мен точно сега. И не по този въпрос, ако обичате! Ето виждате ли, как започвам бързо да се ядосвам и да Ви повишавам тон, за което много се извинявам, но пък в края на краищата няма да престана да търся истината, моята истина! Моля Ви, стига, не искам усмирителите  да ме чуят как крещя...ще помислят, че искам да Ви сторя нещо и веднага ще пристигнат и ще ме отведат отново от тук направо в изолатора, както много пъти са го правили преди. А това от своя страна никак не ми се нрави. Пък аз нали в момента претендирам, че вече всичко с мен е що - годен наред...Но друго в случая ще ми е по - тежко - това, че ще ми се наложи да прекратя своята изповед пред Вас и кой знае кога пак ще ми се у даде възможност да разговаряме. А до този незнаен следващ път може тотално да забравя за какво съм Ви говорил и какво съм се опитал да Ви внуша чрез тези си думи. Пък и тези лекарства, които сте ми предписал...толкова зле и потискащо ми действат...
Не, наистина разбирам, че са част от лечението ми, това е крайно наложително според Вас, г-н Директор. Напълно Ви разбирам и Ви съдействам, но...не можете ли да ми предпишете някакъв друг вид медикаменти, които хем да успокояват неспокойната ми натура при спешност, хем да не стигат до другата крайност, която току - що Ви споделих, че ме кара да се чувствам напълно безпомощен и неспособен за нищо. Не мога ли да приемам хапчета, които да нормализират състоянието ми до степен, благоприятна за всички, караща ме да навлизам в параметри, близки (но наистина) до нормалното състояние като Вашето и това на другите като Вас. Не, не споря за нищо. Аз всъщност само предлагам един приемлив и изгоден вариант, но щом не искате да го обсъждаме точно в този момент, добре. Както кажете. Съгласен съм да го дискутираме някой друг път, може би тогава, когато според Вас аз ще съм достигнал едно друго, по - напреднало психологическо състояние. Е, много Ви благодаря за похвалата, която ми отправяте. Знам, че след като в този момент стоим един срещу друг, очи в очи във Вашия кабинет, дори без присъствието на странични наблюдатели и някой, който да бди над Вашата сигурност, това ме кара да се чувствам доста обнадежден и дори радостен от факта, че Вие самият ме карате да се чувствам по този начин.
Но искам да подчертая, че въпреки всичко аз не би трябвало да се възгордея кой знае колко от това. Мисля, че има какво още да се желае от психологична гледна точка. Според мен нещата седят по този начин, надявам се и Вие да сте на същото мнение. Не смятам, че съм достигнал кой знае какъв напредък в това отношение, въпреки добрите Ви оценки. Но с радост бих работил още и още по - усърдно в тази насока, защото колкото често да чувате това, което аз ще Ви кажа сега, знайте, че щом то излиза от моите уста трябва да го сметнете за чиста монета, уверявам Ви, че е така. Не се опитвам да Ви подведа! Наистина. Та искам просто да отбележа, че ще продължавам да полагам необходимите за това усилия така, че някой ден наистина да успея да се спася и да напусна това място веднъж завинаги! Твърдо съм убеден в това, че ще изпълня заръката си.
Но ето тук идва и същинската част на разказа ми. Става дума за дъщеря ми, за която започнах да Ви говоря преди малко. И всъщност абсолютно всички усилия, които вложих в здравословното и умственото си израстване и това, че сега аз седя именно тук с Вас, г-н Директор и разговора, който водим в този момент, абсолютно всичко, което съм сторил и вярвайте ми, ще продължавам да правя...та искам да кажа, че човекът, който ме е водил, макар и несъзнателно или по - скоро косвено, да върша всичкото това нещо, е дъщеря ми, г-н Директор!
Точно така, тя ми е единственият близък човек, заради нея искам да оправя цялата тази каша и бъркотията в главата ми, да подобря видимо (но разбира се и вътрешно) моето окаяно състояние и дано намеря сили да преодолея веднъж завинаги най - после това проклето мое психическо разстройство. Което за добро или лошо ми е отредила съдбата и най - накрая да заживея нормално, като всички други НОРМАЛНИ хора. Да се опитам доколкото мога да навляза в обществото, да стана някаква съвсем мъничка и незначителна частица от вашата система. Може дори някой да не си прави и труд да ме забелязва, да не ми обръщат кой знае какво внимание. Може и да не успея оттук - нататък през оставащия ми земен живот дори да не накарам никой (или никоя?) от Вашето общество да ми обърне внимание и да не се съобрази никога, абсолютно никога с моите лични чувства, мисли и емоции, но мен всъщност това няма да ме накара отново да се почувствам така празен, самотен и объркан. И знаете ли защо, г-н Директор? Защото на мен ще ми стига само това, че най - накрая ще съм вън от обкръжението на всички луди, побъркани и смахнати хора, които иначе допреди време са били част от заобикалящата ме картина на ненормалния и обърнат наопаки свят, който съм обитавал и от който съм бил неотменна част, но и за който не съм се замислял, просто защото тогава не съм бил в състояние да го направя. Не мислите ли, г-н Директор наистина колко невероятно ще е, най-вече за мен, да премина от другата страна на живота, да го погледна и да се опитам да го осъзная от един друг, съвсем противоположен ъгъл? Да, и аз мисля така само, че няма да е пълно. Не, не, почакайте да довърша мисълта си...Какво? Не, изобщо не изпадам в депресия, нито в меланхолия...
Е как ще ме разберете, като не сте чул какво искам да Ви кажа. Просто дори и да заживея що годе нормален живот, той всъщност няма да стане напълно нормален и пълноценен, без в него да присъства моята любима дъщеря. Да, за това ставаше дума, точно така. Сега ще Ви разкрия и останалата част от плана си за бягство в реалността, ха -ха -ха, ако разбира се, ми позволите да го нарека по този начин.
Та така, г-н Директор, мисля, че задачата ми тук видимо ще стане по - сложна, защото освен на себе си, искрено се надявам да помогна и на дъщеря си, за оздравителния процес и умственото й подобрение. Бих бил много благодарен на Вас, както и на помощта на Вашата институция и персонала в нея.
Знаете ли, че в момента изпитвам известно затруднение и дори неудобство да Ви моля за такова нещо, но пък ако ние с Вас се замислим малко и погледнем нещата от чисто човешката им гледна точка, бихме могли да установим, че всъщност тази моя молба крие в себе си нищо друго, освен ключът, разковничето към истинската човешка болка. Не мислите ли, че аз няма какво толкова да се притеснявам от това, за което Ви говоря сега и за което Ви моля. Това е най - естественото, най - човешкото и най - земното нещо на този свят - да принизиш себе си, собственото си Его и достойнство, да забравиш за момент всичките светски простотии и стереотипи, които ти налагат като неписани закони и които Вие, г-н Директор и другите НОРМАЛНИ хора стриктно изпълнявате; и като пренебрегнете всички тези земни страсти, г-н Директор, бихте ли бил Вие в състояние да се изправите пред човека, който стои срещу Вас и...бихте ли могъл да го помолите за помощ?!Ето това е!!!За това се опитвам да Ви говоря от одеве. Каквото искате си мислете, Вие и който и да е друг, но аз лично смятам, че точно за това се борим всичките луди на земята. Разчитам и се надявам, че няма да приемете думите ми за някакъв опит да Ви обидя. Мога смело да Ви уверя, че не е така. И ако все пак някак съм Ви засегнал, моля да ми простите дързостта.
Но пък от друга страна се радвам, че успях да изразя мнението си. Виждате ли, лудият най - накрая отключи неподозирани свои умствени измерения и пространства и сега вместо единствено система от лутащи се мисли, притежава нещо повече - свое изградено мнение! Не знам за Вас, но за мен това е прекрасно и даже много се радвам сам на себе си.
И така, мисля засега да не дискутираме повече въпроса за моите мисли и усещания. Не за друго, а просто не желая да разваля с някоя необмислена дума изградените Ви до момента положителни впечатления за мен, г-н Директор. Пък и щом вече изяснихме донякъде това, с което искам да продължа да занимавам себе си, т.е. личното си доусъвършенстване и развитие, смятам, че е по - удачно да обсъдим това, как би могло да се помогне на моята дъщеря, която също като клетия си баща е изтеглила не чак толкова печеливша карта от тестето на съдбата. Искрено се надявам, че ще отделите няколко от скъпоценните минути от ежедневието и от подреденият Ви социален живот, за да поблъскате малко съзнанието и мислите си в разрешаването на този толкова съществен и жизненоважен за мен въпрос.
И накрая отново ще Ви помоля да не пестите време и енергия при разглеждането и отсъждането (дано да е колкото се може по - обективно и справедливо) на Вашата морална присъда, спрямо моята и тази на дъщеря ми персони. Все пак не забравяйте, че две души, изтерзани от съдбата и времето, в което живеем, Ви молят от все сърце да им помогнете да се спасят. Макар че, ако погледнем обективно и ако приемем, че нашият свят и живот е една баница, то и двете страни на тази баница не са кой знае колко примамливи: от едната страна, там където се намираме и ние с Вас, там е лудницата. А какво хубаво може да се види в една лудница? Може ли изобщо човек, попаднал там, независимо дали от позицията на луд или на директор на лудницата, та питам може ли да се извлече някакъв опит, или пък нещо, което да те “обогати” душевно, някаква полза от лудницата?
А пък от другата страна на баницата, естествено стои другият свят, реалният, НОРМАЛНИЯТ; този свят, в който се намирате всички Вие, другите, НОРМАЛНИТЕ. Тук въпросите отново са абсолютно същите: Какво хубаво може да се види във Вашия свят? Струва ли си изобщо от топлата (може би не чак толкова уютна) лудница, където ти дават редовно храна и лекарства (без всеки месец да чакаш за тях с направление:) да се преселя във Вашето ежедневие, което всъщност май е доста по - объркано, дори и от моето? И другият ми въпрос кум Вас, г-н Директор и разбира се към другите НОРМАЛНИ, е следният: А с какво чак толкова ще ме “обогати” духовно Вашият подреден (?) свят и битието Ви? На мен лично ми се струва, че по - скоро ще ме ощети! Да, да, точно така е! Не виждам нищо обогатяващо в това да се “минете” двойно за тока! :)В лудницата всеки луд сам за себе си се обогатява и си се развива, като всекидневно води недвусмислени високо интелектуални монолози, диалози, а понякога и н-лози (зависи си тук от самия луд и степента му на лудост и от поставената му съответна диагноза от по - начетените и по - компетентни от него лица: дали ще е някакъв вид шизофрения - по - напреднал стадий или не, или пък може би както вече споменах някакво друго специфично психично разстройство на личността: раздвоение, разтроение, н-ение и т.н.).
Та в общи линии исках просто да очертая едни такива (измислени лично от мен!!!) граници и контури на всеки един от лудите, взети поотделно; да създам една нова формулировка при изписването на тяхната характеристика като луди, защото, признайте си моля Ви, г-н Директор, че Вие НОРМАЛНИТЕ май по едно време доста се поувлякохте, да не кажа дори, че се оляхте, а може би дори и се окъкахте...:) и в крайна сметка, след като капката преля, Вие просто...се изчерпахте.
Но както и да е, случват се и такива работи, г-н Директор, то няма нищо лошо и срамно във всичката тая работа. Ще се оправи и Вашето положение...някой ден. Няма накъде. Важното е сега, ако може малко по - бързичко да разрешим онзи, моят въпрос. За което още веднъж предварително Ви благодаря!!!

Град: __________  С уважение:
Дата ____________ г.  ЛУД №0000046664

Всички творби от този автор |  Вашето мнение
 

До момента няма мнения за тази публикация. Бъдете първи!