Вместо спокойствие

Павлина Петрова

Публикувана на сайта 28.02.2007, 17:15

Закъсняла благодарност

Благодаря на родителите си,
че ми дадоха тяло,
в което душа да разпростра…

Благодаря на учителите си,
че в мен създадоха цяло
съзвездие от чудеса…

Благодаря на приятелите си,
че усетиха моето свято
желание за свобода…

Благодаря на мечтите си,
че не допуснаха бялото
да ме покрие със самота…

Изповед

Страшно е, когато мълчанието ме смазва, а мислите
крещят от тревога...
Страшно е, когато искам да летя, а осакатени крилете
са свити от болка...
Страшно е, когато дръзките ми мечти се оказват
илюзии безплодни ...
Страшно е, когато част от приятелите ми стават
използвачи негодни...
Страшно е, когато не мога да покажа
на всички любовта си...
Страшно е, когато всеки ден се налага
да стъпквам страстта си...
Страшно е, когато съм заобиколена
от овчедушни хора...
Страшно е, когато съм изгубила вяра и няма
за какво да се боря...
Господи, от сърце теб моля,
дай благочестива воля –
пречисти мислите,
оздрави крилете,
осветли мечтите,
насочи приятелите,
сила дай на любовта,
освободи страстта,
върни ми вярата,
събуди ме за нова съдба!

След раздялата

Мога да се освободя от нечие присъствие.
Но как да се освободя от твоето отсъствие?
Всеки предмет, ситуация, бреме
напомнят за изживяното заедно време.
Къде да се скрия и да те открия?
Но май играта на “мимикрия”,
ще ми изиграе лоша шега…
По-добре да щурмувам с открито чело света.
Но разумът казва : “Стой надалече”.
Докато сърцето нашепва : “Очаквам те вече”.
Да те загубя не съм съгласна!
Едва ли ще го кажа гласно!
Искам да забравя лъжливото
и да не стъпквам красивото…
Но всеки тръгна по своя пътека
да следва съдбата измамна, нелека…
А може би трябва да изживея скръбта,
да видя по нов начин и преоткрия света…

Колко пъти

Колко пъти броих звездите!
Колко пъти сменях посоките!
Колко пъти размивах боите!
Колко пъти четох уроците!
Колко пъти затягах юздите!
Колко пъти се щурах в шубраците!
Колко пъти трябват още,
за да се сетиш въобще,
че съществувам, че жадувам,
че чакам и се надявам? …
Колко пъти?

Ъгълче...

Едно ъгълче от душата ми
не пасва на другите.
Ти можеш да му вдъхнеш сила,
ала търсиш абсурдите...
Попадаме в странна клопка –
от нас създадена...
Без да съзнаваме колко
един на друг сме отдадени...

Откровения

С устните си като няма,
изкусно рисувах името ти.
С устните си – като сляпа,
четях всяка гънка на кожата ти.
С устните си – като глуха,
усещах ударите на сърцето ти.
С устните си - като жадна,
пиех всяка капчица от дъха ти.
С устните си – като гладна,
аз опитвах да смеля страха ти.
С устните си – ненаситна,
теб моделирах и молех страстта ти.
......
Устните ли ме предадоха?
Или телата не се разбраха?

Самота

Тишината не е милостива.
Тъмнината не е милостива.
Самотата – още по-малко.
Няма с кого да споря, жалко!
Как звучи гласът ми, забравям.
Какво е ведър смях, забравям.
Огледалото непотребно потулвам.
Мислите няма как да възпирам…
Къде ме водят те, къде попадам?
Все безпризорна се лутам…
Мечта раздърпана сгрява душата ми :
да стане детство безгрижно животът ми.
Преобръщат се посоките в мен.
Здравей, нов ден, неосъществен!

Собствен капан

Щракване...
Моето море се нарича “Объркване”.
Плувам непрестанно – търся се...
Вълна студена на разсъмване.
Внезапно привечер – явяваш се...

За малко...
Предизвикваш буря и... студенина...
Сблъскват се противоположности.
А така да ми е нужна ведрина!
И безброй са възможностите...

Напират въпросите.
Как се търси във морето точен брод?
Как се хваща чувството неудържимо?
И ме пробожда всеки следващ ход –
става ли мечтата по-недостижима?

Ще бъде ли?
Искам да имам в очите сълзи –
най-щастливите, най-блестящите!
Да отразяват само слънчеви лъчи!
Да отмият всички минали щети...

Щракване...
Действителност плаха или дързък мираж?
Ще се борят до абсолютно побъркване...
Не ме е страх от заледен вираж,
но в собствения си капан – подхлъзвам се...

Бунт

Тъкмо редиците са строени
и – объркване настъпва...
Едно обаждане всичко променя –
любовта плахо пристъпва ...
“Отблъсни го” и “Докосни го” се сблъскват
и в главата ми става арена...
Мечтаното и реалното спорят...
Преобръща се цяла Вселената!

Нова

Имаш интересна карта звездна –
моите лунички върху бяла плът...
Тръгваш ли към приказната бездна?
Моето сърце ти сочи верен път.

Лабиринта разгадай, не се помайвай.
Време аз ти давам във аванс.
И не спирай, чудни тайни научавай!
Не ме гледай само в профил и анфас.

Забрави комплексите си мъжки!
Укроти греховната ми страст!
Цялата вземи ме, без задръжки!
Разцъфтявам нова в твойта власт!

Стаено...

Трябва да те видя,
за да спра да си мечтая...
Да забравя всичко във една прегръдка.
Да запомня всичко във една целувка.
Всичко да ти кажа във една усмивка...
Как мечтите да не стават спомени?
Да не им ли давам да се случват?
Отговор - мълчание...
Като пропусната възможност...
Като несбъднат блян...
Като предупреждение...

Предчувствие

Всяко твое отсъствие
ме изпълва с предчувствия ...
Но не мога да събирам времето,
нито пък да го пестя ...
Просто губим трепета
и усещаме студа ...

Когато…

Когато се срещнем в други животи,
дали учудено ще ме познаеш ти?
Дали ще преминеш познати пътеки
или ще се втурнеш без брод в пущинаци?
Дали ще следваш съдбовни завети
или ще изстрадаш тръпки непознати?
Ще можеш ли да смачкваш страховете
или ще заключваш без смисъл стихиите?
Дали отчаяно бездарно ще се каеш
или усмивката моя със страст ще изваеш?
Опитай, мой верен - неверен Дон Кихоте,
когато се срещнем в други животи…

Всички творби от този автор |  Вашето мнение
 

До момента няма мнения за тази публикация. Бъдете първи!