уеб-дизайн и програмиране

Мрежа Nowhere

NOWHERE E-zine - извор на вдъхновение

Грешките, за които човек съжалява – I-ва част

Джулс

Публикувана на сайта 12.02.2007, 06:49

Всички творби от този автор | Мнения на читателитеПечат СъхраниПо-голям шрифтПо-малък шрифт
 

Беше винаги усмихната, дори понякога да не й беше весело. Изглеждаше щастливо и добро момиче. Винаги беше в компанията на приятелите си, които ценеше, а и те я подкрепяха. Изглеждаше така, сякаш нищо не й липсваше. С една дума – галеница на съдбата. Руса мацка, не много висока (тя се смяташе за ниска), с две опашки като на Пипи Дългото Чорапче, слабичка и естествено усмихната. Това бяха и първите неща, които той забеляза. Усмихна й се леко и тя му отвърна. Тя не смяташе себе си за нещо особено, но явно с нещо го беше омаяла преди дори да се познават. След като нейна съученичка ги запозна, те излязоха на кафе с компания. Първоначално тя си мислеше, че той е "готин човек", както казваше на приятелите си. Момчето учеше много. Предстояха му изпити и беше решил да успее. Беше малко стеснителен, с наивен поглед и глуповата усмивка. Не беше принц, но пък и тя не вярваше отдавна в приказки. Вярно беше, че той не оправда всичките й очаквания, но пък до някъде й допадна. Излезе с него още два-три пъти, а и често си говориха често в коридора на училището. Но докато това ставаше, малко по малко нейните приятели започнаха да правят коментари, а и не го одобряваха явно. Тя беше толкова жизнена, а той – сериозен и вглъбен. Подсъзнателно това се насаждаше в нейните мисли и в един момент реши да приключи всичко преди да е започнало. Не искаше да му го каже направо. Първоначално спря да се обажда, винаги бързаше и отменяше срещите. Но той явно не разбираше от намек. Не спираше да я търси. Затова тя реши да му го покаже, разбивайки жестоко неговите илюзии. Злобните sms-и, с които не спираше да отговаря, започнаха да я забавляват и тя се радваше. Чувството, че причинява мъка на някого я караше да се чувства всесилна. Беше опиянена от това чувство. Той тичаше след нея, тя с пренебрежение го раняваше и след това се радваше колко зле е постъпила. Това продължи прекалено дълго, но тя не се умори да мачка момчето, а напротив. Беше св. Валентин. Получи някакво съвсем обикновено писмо – бял плик и 2 листа написани със много ситен и трудно четлив шрифт. Знаеше, че е от него. Започна да го чете, смееше се и се дивеше на способността си да наранява хората. Но тогава, заслепена от това чувство, не си даде сметка колко много го е ранила в действителност. Не изхвърли писмото. Прибра го в шкафчето, където си и остана – неразбрано. Не, тя не беше чудовище или глезла, която изхвърляше непотребните си играчки. Всъщност хората я бяха ранявали не веднъж и не беше в състояние дори да помисли, че ще обича отново някого, който ще бъде с нея и ще го има онова нещо, наречено доверие, което й беше така чуждо. Чрез това момче сякаш подсъзнателно си отмъщаваше на тези, които я бяха накарали да се чувства нещастна. Той просто беше "попаднал на неподходящото място в неподходящото време". И явно наистина я обичаше, щом не се отказа лесно въпреки всичко. Едно от последните неща, които й каза, беше: "извинявай за всичко, което ти сторих". Той й се извиняваше за това, че тя го е наранила, а той просто е търсил мотива?! Една вечер тя се прибираше и чакаше автобуса. Изведнъж той дойде с роза в ръка, но тя не го изчака да каже каквото и да било – развика се. Отказваше да го чуе. Така и не го погледна в очите. Качи се в автобуса и едва тогава го видя – сам, с наведена глава и с розата, която искаше да й даде. Така и не я взе. Това беше поредният повод за злобни шеги по негов адрес. След време той отиде да учи в друг град – беше приет. Така и не го чу повече, нито го видя. Един ден случайно намери писмото и реши да си припомни чувството на сладост от чуждата болка, защото напоследък беше нещастна и разочарована. Но този път писмото я трогна. Тя си даде сметка колко много болка е причинила на човек, който най-малко го заслужаваше. Разбра, че той беше преживял това, което тя бе преживяла някога. Писмото постигна своята цел, но прекалено късно. А целта беше той да бъде разбран. Но това не е приказка и тя никога не се влюби в него, нито го повече го видя. Тя знаеше, че той отдавна й е простил, но тя не можеше да си го прости. Защото след опиянението от причинената болка, идваше и разкаянието. Но никога не каза "извинявай", а и прошка не поиска. "Аз няма от кого и за какво да искам прошка" – така му бе казала. Тя така и не разбра какво иска от живота, не разбра коя е и коя иска да бъде. Това си беше достатъчно наказание. Но не и единственото. Колко мигове на истинско щастие имаше тя? Този въпрос си остана без отговор. Защото тя бягаше от щастието и любовта – караха я да се чувства зависима и уязвима, не искаше да бъде предадена. Едва ли ще има шанса и смелостта (която често й липсваше) да му каже поне една малка част от това в очите. Най-малкото, което можеше да направи бе да си спомни с добро за него и да напише тези няколко реда. И дано Бог и прости. Защото момчето отдавна го направи, а тя така и не успя.

Всички творби от този автор | [>] Вашето мнение
 

shipmaster [ потребител ] 
от дата :  08.03.2007, 08:25
Страхотно! Сякаш видях себе си в този разказ. Дерзай, момиче, пиши!