Rhymes 1994

Елица

Тишина…

И глас на самодива
издърпва струни във душата
ми.
Наляга ме умора,
но главата си не скланям на
любимо рамо,
а стоя с упорство неприсъщо
– като камък.
Не пада по лицето ми дори
сълза
и някак тъжно е това.
Нима превърнах своето сърце
в стомана?
В главата ми е пусто –
няма мисли, няма чувства –
само самота.
Илюзии дори не виждам в себе
си.
Едничък образ няма –
пустота.
Ужасна пустота,
която като мъртвите листа
заспива по земята
от любов напусната.

Откровения

1.
Празна стая. Празно Аз.
Ехо в вопъл се разлива.
Плач го няма.
Суха, тежка буца
в мислите прелива –
пак сама…

2.
Все още чакам. Няма го.
Коси разпуснах, скрих се.
Дълга, дълга тиха нощ.
Забравих има ли любов?
Безполови лица браздят в
сън.
Не мога да си спомня вече –
аз ли съм?
Потъвам бавно, в самота.
Нямам сили даже да крещя…

Съновидениe

Капка…Втора…Дъжд!
Внезапно заваля…
Капка…втора…Пак сълза
покапа върху скулата.
Небе намръщено излива струи
–
мъка – моите чувства.
Мигли, трепкащи сълзи не
спират –
няма кой да ги разбира.
Няма никой, няма и небе –
има само капки дъжд и сълзи
–
има мъка – моята самота.
Кога ще дойдеш ти?

Усещане

Чувствам се като дърво в
пустиня –
самотна и без ласки –
далече от оазиса.
И пари ме жарта на пясъка,
а слънчевият огън ме изгаря.
Усещане за красота загубих,
да чакам вечно се осъдих.
Очи все чужди
погледът ми среща
и вехна, вехна, вехна…
Нощта е избавление –
там само ще отдъхна –
под звездите едри мога
своя дъх да върна.
И пак да оживея,
със светлината на деня
за мисълта,
че още съм сама.

1994 г.

Всички творби от този автор |  Вашето мнение
 

До момента няма мнения за тази публикация. Бъдете първи!