уеб-дизайн и програмиране

Мрежа Nowhere

NOWHERE E-zine - извор на вдъхновение

Гъделчето, или как станах известен писател

Светла Димова

Публикувана на сайта 22.01.2007, 10:54

Всички творби от този автор | Мнения на читателитеПечат СъхраниПо-голям шрифтПо-малък шрифт
 

„Толкова съм стар за тези неща... не знаех, че старостта настъпва толкова рано... но ако това не е старост... тогава какво е проклетото заседнало чувство?
Чувствам се объркан и притеснен от ... и аз не знам точно, но чувството си съществува, без да знам от къде се е взело.
Оставам все по-сам в апартамента си... Тук е само кучето, но скоро ти и него ще ми прибереш. Дори за рождения ден не пожела да ми го оставиш... а аз не поисках нищо от теб... оставих те да си идеш.
Уважих желанието ти... а може би ти искаше да те спра?
Може би ти просто искаше да видиш до колко искам да си с мен, до колко искам да сме заедно.. а аз те пуснах... така направих онзи грешен ход... а казваха, че трябвало да пуснеш птичето на свобода, тогава то само щяло да се върне... А в случаите, когато птичето само бяга от свободата си? И тогава ли да го пуснем?! Аз не мисля, че трябва да се стига чак до там...иначе нямаше да съм на това дередже и всяка следваща сутрин да знам, че ще заспивам сам и сам ще ставам... само слънцето ще ми прави компания и музиката звучаща от Winamp – а.
Песента, която тъкмо пуснах сякаш ми се подиграва... сякаш ти си пред мен и този път си говорим.
- Разкарай се от живота ми – казваш ти.
- Не забравяй да затвориш вратата, когато излизаш – казвам аз.
- Нека изтанцуваме своя последен танц, преди нощта да си иде.
- Ти ме напускаш... какво има да се изтанцува още? Спомни си обещанията, които ми даде, спомни си за звездите в очите ми и за свещите, които запалих за теб... и тогава ме моли за...
- Танцувай с мен... – тихо, но твърдо ми отговаряш. – Започна нашата песен. Не спирай последния миг.
- Ти си моя последен миг и не искам да те спирам по никакъв начин. Не разбрах как настъпи утрото... От кога танцуваме така? Отчаян съм от всичко, дори от теб. А толкова, толкова те обичам, че ще те пусна да се отлепиш от сърцето ми, макар и лепилото да е така здраво скрепило ни. Ето, вземи ме... аз ще бъда до теб, където и да идеш. Дори няма да ме усещаш, за да не ти преча. Погледни небето... не знам, не знам защо те пускам...”
Настъпи тишина.
Той отдавна бе сам, а последния танц остана в миналото.
Дори кучето го нямаше – последното доказателство за нея.
„Но спомените... за този последен танц ме изпепеляват отвътре, карат ме да трупам в себе си само стари спомени, без да искам да си създавам нови.
Аз съм една частица от миналото... аз съм минал човек.
Това ли съм аз?
Забравих какво е това да живея, слях се с времето и не помня лицето ти, но когато затворя очи ставам още по сляп... докосвам рамката на леглото... ръката ти седи още там... а с другата ми щипеш леко корема.
Ти си тази, която намери единственото място, което е чувствително и където мога да изпитам гъдел...
Помни ме, Гъделче, помни ме, където и да идеш.
Какво не бих дал, за да почувствам отново онзи гъдел, но вече не съм сигурен не сънувах ли всичко това.
Продължавам да пиша книгите си и агентът ми дава нови и нови поръчки, които отдавна съм преизпълнил.
Ти си оставаш моята муза, ти си оставаш гъделът, който ме предизвиква да пиша, да пиша да пиша...
Но теб.. теб има ли те... имало ли те е? Ще те има ли?
Дали не описвам мечтата си, която още не е дошла при мен... но щом не е дошла... тогава едва ли бих могъл така да продължавам да усещам присъствието ти.
Не знам от колко време седя в стаята си.. не знам защо имам огромен апартамент, а обитавам една стая... щеше ми се останалите да живеят... но те са мъртви, откак всичко си отиде. Агентът ми казва, че е минало много време... И аз му вярвам. Побелял е...
Себе си не мога да видя. Нямам огледало...
Изписах много томове, мила моя, изписах ги, но краят не се вижда...
Чувам как ми говориш, палавнице такава! Пак ме гъделичкаш. Закачаш ме и бягаш с танцуваща походка из стаята. Замеряш ме със смачканите листове, от предишните ми неуспешни опити да пиша. Скучно ли ти е? Добре, и аз идвам, ще си поиграем заедно... Но... какво ми става?! Тебе нали те няма?
Агентът ми... той ми казва:
„Ти си от партията на Маркиза” (Дьо Сад).
Това е нашата закачка.
Но ти не харесваш агента ми... Каза ми го още щом го видя за пръв път... но след като тиси замина, той продължи да ме посещава, остана ми верен. Шегува се, че трябва и на него да му посветя нещо, защото ме освобождава от купища изписана хартия и проверява често дали още мърдам.
Как мислиш? Да му посветя ли нещо?
Дори назначи някаква глухоняма жена (за да не ме притеснявала)да чисти апартамента. Виждам това създание понякога, в кратките мигове, когато не пиша за теб. Виждам го и си мисля, че тебе, ако те нямаше, ще излезе чудесен роман за тази мълчалива жена, която се грижи за стаите толкова спокойно... живее в тялото си и не знам дори мисли ли. Може би умее да чете мисли... не знам... не съм се опитвал да комуникирам с нея.
Агентът ми.. добре. Спирам да говоря за него, знам, че се дразниш. Така и не се спогодихте с него, колкото и да потушавах пожарите между вас. Понякога се чудя защо чак толкова се грижи той за мен. Казва, че всяка следваща книга бележи небивал успех.
Поне имам сили да живея... все още.
Чистачката пак е тук...
Почакай... заминава си.
Сега ще видя на прозореца дали излиза на улицата... имам навик да го правя, тя е... някак така приспособена към околния свят... а уж била ненормална...
Ето ме пак при теб...
Видях я... Знаеш ли... и теб те зърнах долу... беше с агента ми. Прегръщаше го и си говорехте... тримата. С глухонямата.
Погледна нагоре към мен. Срещнах очите ти. Притеснена си... Защо... Ти от много време не си се тревожила. Радвам се, че сте загърбили войната с агента ми. Давашим пари и на двамата... Колко пъти ти казвам, Гъделче мое, че улицата не е място за разплащане.
Разбирам.
Почакай... Звъни се... Това е агентът ми...
- Здравей, друже... написа ли още нещо? Давай го насам, че народа жаден!
- Духовит както винаги.
- Виждам, че и ти си в настроение. – засмя се той - Ето ти хонорара. Доста добре се продаде и последната книгата. Книжарниците постоянно поръчват нови бройки, само да излезеш и ще видиш пазара наводнен от твоите творения!
Поглеждам го...
- До кога ще продължаваме с тази игра. – проблясък на здрав разум в мен... Понякога и аз имам от това... – Всичко ми стана ясно.
Агентът ме погледна стреснато.. До сега не е бил така стреснат.
- Е, не се шегувай така със стария си приятел... Сега бързам. – огледа се. – Тази чистачка не си върши добре работата... пак ще я повикам утре.
- Вие не се ли видяхте преди малко на вратата?
- За какво говориш, тя днес не е идвала. Чооовече, излизай по-често, губиш представа за дните.
- Хм.. трепери ти гласа. Този път се опитваш да ме забаламосаш. Нищо, човече.. не ти се сърдя. Дай да ти стисна ръката...
- Защо?
- Тя изглежда много щастлива.
- Коя? Не те разбирам.
- Разбираш, много добре даже...
Това бяха последните ми думи.
Не се сещам кога той излезе.
Чистачката отново е тук... както всеки път.
Гледа ме странно. Проговорвам й... За пръв път.
- Момиче... Предай това на моето Гъделче.- подавам й писмото, което написах снощи.
Чистачката нищо не каза. Тя никога нищо не казва. Вмъква се в тихия ми свят... Май аз съм този... глухонемият... Взе писмото и замина. А уж дойде да почисти.
Не съм сам, Тя е била до мен през цялото време.. не ме е напускала.
Мисля да ида на пътешествие и да повървя.
Камъкът падна от мен и вече мога да полетя... Повече няма защо да пиша.

……

Глухонямата жена почука на вратата.
- Господине... нещо не е наред. Писателят ми даде това писмо. Каза, че е за някакъв Гъдел.
- Гъдел ли? Нищо не разбирам. Вчера беше по-различен като го видях. Уплаших се и си заминах по-рано от обикновено.
-Но, скъпа? Какво има?
- За мен е. – тихо каза тя. – Дай го насам.
- Добре ли си...
- Да...
Излезе в съседната стая... Зачете се...
„Гъделче... знам всичко. Вие сте най-добрите ми приятели... Аз не съм бил сам, изобщо не съм бил. През цялото време си мислех, че аз съм бил с теб, а всъщност с мен си била ти. Поздрави и агента ми. Не трепери, милото ми.. спри да трепериш. Ходих по книжарниците. Нямаше нито една моя книга... Сигурно всички са продадени. Аз заминавам. Повече няма да пиша. Сега ще живея. Срещнахме отново очите си... Благодаря ти за този последен танц.”
Тя сгъна бавно хартията.
За пръв път виждаше почерка му.
За пръв път той не бе използвал пишещата машина...
Влезе в една стая без прозорци.
Светна лампата.
Стаята бе пълна с купища прашясала и намачкана в краищата напечатана хартия.
Сложи писмото върху една от купчините, дълго потисканата сълза излезе на бял свят.
Почувства невероятен гъдел.. за пръв път от вече десетки години.
Затвори вратата, отиде при съпруга си и каза:
- Скъпи... искам много хартия. Ще напиша книга.

Всички творби от този автор | [>] Вашето мнение
 


До момента няма мнения за тази публикация. Бъдете първи!