уеб-дизайн и програмиране

Мрежа Nowhere

NOWHERE E-zine - извор на вдъхновение

Разговор с невидимия образ от медальона

Светла Димова

Публикувана на сайта 22.01.2007, 10:51

Всички творби от този автор | Мнения на читателитеПечат СъхраниПо-голям шрифтПо-малък шрифт
 

Когато те срещнах онзи ден все още ми се искаше са поглъщам въздуха и да си мечтая, че един ден (а може би нощ) ще се запозная с майка си и баща си и ще ги попитам къде са били до сега и защо не ми се явиха по-рано.
Но аз те видях прекалено ясно и се докоснах до онази твоя скрита частица, която ме накара да забравя, че някога изобщо съм имал сърце, или поне нещо, заради което някой нарекъл хората чувствителни същества…Когато снощи заспах, сънувах, че вървя по отдавна не посетени места и се сетих, че едно от тях беше твоят дом…Сетих се, че отдавна не се бях сещал за теб и за хората и съдбите, които ни запознаха и ни накараха да слеем очите и въздухът, който дишаме…
Хората, които ни научиха да дишаме заедно….
Хей… Ти знаеш ли къде са сега те? Знаеш ли къде мога да ги открия? А?!
Но и тебе те няма… Къде се скри пак! Моля те, така и двамата ще умрем, забрави ли, че дишаме заедно от въздуха, който ни бе подарен от съдбата? Слава богу, у теб все още е останала някаква мисъл… иначе нямаше да надничаш, макар и страхливо зад тази стена… Какво? Отдавна не ме беше виждала, нали? Казах ти за съня, който ме върна отново при теб…Знам, че си тук и те има, знам, че онова не е било сън, защото на врата ми се е обесил един медальон, в който е скрит образът ти…
Черна магия е запратила моят образ при теб… Моля те…, върни ми го!
Без себе си аз не съм същият, не мога да се смея, не мога да намеря ключовете за вратата, която снощи залостих, само и само, за да не дойдеш да ме прибереш…
Без себе си съм сляп за света наоколо и виждам само Сенките на отминаващите хора, залутани насред чаршията, която незнайно как се е пръкнала в мен…
А мен всъщност ме няма…
Детето, което видях на улицата вчера изкрещя ужасено, избяга при майка си и каза, че било срещнало Черната Сянка, която идвала да го прибере… Каза, че вече щяло да слуша и да бъде до своята майка, която знае как да го защити от Черната Сянка…
До този момент не си бях задавал въпроса…
Коя е черната сянка…?
Но сега си го зададох…
И коя е тя?
Това съм аз… или поне това, което е останало от мен и може би носи само бегъл намек за това, което съм бил някога и навярно пак ще бъда един ден…
Моля те… Върни се и върни името ми, върни се при мен, ако трябва…но не ме обричай да живея в света на Сенките… Много добре знаеш, че обичам цветовете, че обичам живота, колкото и шамари да ми бие, обичам и смъртта, защото и тя е живот…
Но не обичам черните одежди, които ме покриват и ме карат да се превърна в чудовище, с което майките плашат своите непослушни отроци…
Не ме карай пак да ти се моля, аз знам, че те има, знам! Защо се криеш! Ето и ти почерня! Образът в медальона, прилепен до пазвата ми, сега е заместен от черен фон… Защо ми отказа? Защо?! Та аз исках само да живея и да се опитам да не греша толкова много, исках да изкупя грешките си, да се извиня… Знам, че мразиш извиненията… Всеки път, когато се извинявам, ти ме зашлевяваш през сърцето и ми казваш, че едно извинение, или милион такива няма да променят вече стореното… Казваш, че искаш резултати и трябва да се опитам да не повторя стореното, защото повторя ли го, то тогава не е било никаква грешка, а нещо съзнателно търсено, прикрито зад думите: „Без да искам.”
А ние нима не знаем какво искаме?! Наистина ли не знаем?
Кажи нещо? Защо ме караш да говоря… Какво искаш да чуеш от невидимите ми устни… И кой всъщност е невидимият? Ти или аз?
Вълнувам се от новата ни предстояща среща и това какво ще речеш…Чудя се дали пак ще ме пернеш, или ще измислиш нещо друго, което да направиш, само за да разбереш още нещо за човешките реакции, или за реакциите на една Черна Сянка…Не мога! Просто не мога да се спра и да застана лице в лице с теб… Както онзи ден…
Но къде по дяволите е лицето ми? Защо ми го отне, така и ти самата няма да стигнеш до истината… Защо забрави за въздуха, защо не запомни името ми, защо не го записа в картотеката на живота си, а го остави някъде в периферията като нещо важно в съществуването ти, но останало не назовано и неоткрито? Защо? Защо си позволи да заспиш преди да си запаметила цялата информация? Защо остави мен да заспя и повече да не се събудя, а да потъна някъде между съня и пробуждането...
Ние сме обречени.

Всички творби от този автор | [>] Вашето мнение
 


До момента няма мнения за тази публикация. Бъдете първи!