уеб-дизайн и програмиране

Мрежа Nowhere

NOWHERE E-zine - извор на вдъхновение

Говори ми...

Светла Димова

Публикувана на сайта 22.01.2007, 10:49

Всички творби от този автор | Мнения на читателитеПечат СъхраниПо-голям шрифтПо-малък шрифт
 

- Отново съм си вкъщи. Дълго време търсих обратния път и всеки ме убеждаваше, че няма такъв. Аз обаче не се отказах да търся, защото имах усещането, че всички тези трудности са поредния опит на някаква зла сила да ме накара да престана да се боря и да се предам.
- Вкъщи си друг път. Само така ти се струва. Нима си родена тук? Нима тук си гонила пеперудите и си ги препарирала на паното у вас, което виси над леглото ти? Нима това е прозорецът, през който за пръв път видя звездите и луната, млечния път и този който те доведе при мен?
- Ти нищо не си разбрал.- каза тя на него, като лека усмивка си проправи път измеждуустните й.
- Че какво има да му разбирам толкова е просто...
- Така си мислиш ти, скъпи. Виждаш ли картината, която съм поставила тук? Какво е нарисувано?
- Хе-хе... Нарисуван е онзи сън, за който ми разказа в дните на нашето запознанство и в който ти летеше.
- Знаеш ли скъпи... сънят ми сега е реалност. Не ми се вярваше да стане така, надявах се... чудо или не, но стана.
- Пак бълнуваш нещо, витаещо същество такова. – и той се усмихна докато галеше живописните къдрици на косата й. Ти, мила, наистина си в сбъднатия си сън... Наистина... ти светиш, помниш ли, когато ми разказа за излъчваната светлина..., аз го усещам това..., ама пак не разбирам. Това не е твоят дом.
- Нима не е? А къде е тогава... Знаеш ли... човек през целия си живот лежи, спи, върви, тича, бяга, прогресира..., всеки следващ ден, в който прекрачвам ме кара да минавам през всяко едно от тези състояния.
- Защо ми говориш за това? Мислех, че отдавна си забравила и не си мислиш за тези неща. Знаеш, че лекарите ти забраниха. – той погледна притеснено съществото до себе си.
- Спокойно.- каза тя смеейки се.-Погледни светлината в очите ми, погледни залеза и изгрева, облаците и дъжда, небето, слънцето, луната и звездите..., нима искаш да изчезнат? Нима искаш пустотата да се върне? Помниш ли за повея на вятъра и за лампите, които светят у нас?
- Помня, как да не помня... ти си моята горяща факла, ти...
- Нима желаеш пак да угасна? Нима искаш студът да сграбчи нозете ти, а мисълта ти да се лута безпътна в дебрите на едно място, което наричаш свой дом, а всъщност се оказва твой затвор?
- Не ми говори така... права си, но понякога забравям, че светът е прекалено абстрактно място и порядките в него смазват.
- Аз няма да те смажа. Знаеш, че аз и ти живеем в друг дом, в нашия, който другите така и не намират колкото и да го търсят, защото избират грешна посока, която уж е различна, а е все една и съща. Ще ми се ...
- Какво, съкровище? Кажи ми.
- Ще ми се да прегърна духа ти и да осъществим едно астрално пътуване, да извървим още поне няколко пътя и пак да се завърнем тук... Заедно. Искам да разговаряме както сега и душите ни да живеят и да дишат, да се хранят и извисяват над всичко, което може да ги омърси...- тя се загледа в картината...
- Страхуваш ли се? Слабостта отново ли наднича зад рамото ти? Ей, мишле... това съм аз...
- От кога не си ме наричал така! Помниш ли кога ми го каза за пръв път?
- А как бих могъл да забравя! Това беше в онзи момент, когато разбрах, че някой мишкува в сърцето ми. Тогава усетих, че луната е слязла при мен. Тогава разбрах, че тъмнината е красива, а слънцето прекрасно... Тогава препарираните пеперуди полетяха ...
- Видя ли? Нима не сме си вкъщи?
Тя се усмихваше загадъчно, а две души в този момент преливаха от Вселена във Вселена, от Космос в Космос и приемаха различни форми. Те извършваха своето поредно астрално пътуване...~

Всички творби от този автор | [>] Вашето мнение
 


До момента няма мнения за тази публикация. Бъдете първи!