Защо го правя или разказ за една несподелена любов

Светла Димова

Публикувана на сайта 21.11.2006, 18:47

- Тръгвам си и те оставям там… на вратата. Стоиш и гледаш неразбиращо, макар отдавна да те подготвям за този момент, макар и отдавна да съм си отишла. Очи ли нямаш? Сърце ли? Душа ли? Тогава защо не го усещаш? И защо плачеш сега? Защо именно сега на финала?! Та сега започва и твоето щастие, правя ти голямо добро, а ти тъжиш по злото, което ти давах на малки хапки всеки ден… и злото, от което ядях и аз самата. Нима не разбираш! Защо гледаш така изненадано, това не е нищо ново! Просто назовах вече станалото, с което живееш, живеем от толкова време! Защо толкова много хора са влюбени в лъжата, а твърдят упорито, че истината е най-важна и трябва да си имаме доверие? Защо всяка лъжа е за предпочитане пред истината… защото е по-сладка ли? Защо предпочете да превърнеш лъжата в истина и да забравиш за нея? За да те боли още повече сега ли?! Не те разбирам, наистина не знам разбирам ли те… всъщност може би прекалено добре те разбирам и това е проблемът… винаги е бил поне до сега. Ти разбра ли ме? Ако беше така просто щеше да ме подкрепиш и най-важното да подкрепиш себе си, вместо да се самоизяждаш и после да обвиниш мен в това… голяма част от нас самите остава вътре в нас, защото макар и самоизядени, ние сме тук… макар и само обвивка, макар и да не сме бонбони, то това сме ние! Не ме обвинявай… за нещастието си… обвинявай ме за щастието… за кое трябва да се сърдим наистина… Казваш, че си бил щастлив.. сега ти е тъжно, но преди, преди бе на седмото небе… това не може да се промени, защото се е случило! Ти, ти разбираш ли, че никой не може да ти вземе миналото!
- Ти ми го взе, когато се осмели да признаеш, че си ме лъгала и то почти от самото начало.
- Прав си… почти. Хубаво го каза.. на мен също никой не може да ми отнеме вярата и това почти, толкова малко, но в което вярваш.. защото в това почти е съсредоточена цялата ми обич към теб и това, което една твоя част представлява и която си припомням, за да ме топли дори когато ми са струваш така студен и студенината ти рефлектира върху мен самата…
- Нима искаш да кажеш, че всъщност не ти си била студената, а това е моя студ, който аз съм ти давал?! Че това са моите грешки, правени наяве от теб? Какво? Защо си така изненадана?! Нима не предполагаше, че и аз мога да мисля?! Когато започнеш повече да уважаваш другите…
- Спри.. не ме занимавай с глупости. Този разговор ми е противен, както ми става все по противна всяка минута с теб! Нямам сили, нямам! Ти разбираш ли? Знам, че се нуждаеш от обяснение, знам, че искаш нещо, за което да се захванеш…знам, че в момента егоизма ти надделява, но… исках да се опитам да ти кажа нещо…
- Еми кажи го де! Както е тръгнало…
- От няколко месеца се опитвам да те подготвя за този миг и не смятам, че си така изненадан, просто се надяваше да не го кажа накрая направо всичко… попитай душата си, тя знае…
- Да бе, ти и твоите сърце душа и дух! За които постоянно пишеш и говориш… аман от развинтения ти мозък, и на мен не ми е леко да живея така!
- Ти не си прочел нищо от мен… но така или иначе знам, че няма да го разбереш, макар и да е написано просто.. за това и от толкова време не разбра и мен… за това и ти си като всички, които не могат да свържат образа ми с това, което пиша и с това, което виждат.. освен постоянната ми склонност да се разсейвам и да се замислям, което често бъркат с някаква тъга, отчаяние и намусеност.. и може би са прави, явно така изглежда. Ти самият понякога си се стряскал от един мой поглед, който е много особен… аз не съм го виждала.. може би защото е моят. Но той стряска… Ще ми се в такъв момент да се погледна от страни… Знаеш ли мен също ме е страх… от проницателни очи на мъже и жени, няма значение от пола, дори от непознати проницателни погледи. Срещат се прекалено рядко за да ги изуча до такава степен, че да мога да ги контрирам… но това е богатство, понякога и аз го имам… но уважавам много хората, които умеят да си служат с него.
- Какво, мислиш, че не съм от тях ли?!
- Спокойно, казах ти, че ги срещам много рядко, а ако ти беше един от тях едва ли щяхме да сме заедно… а ако бяхме нямаше да стане толкова бързо самата искра и така бързо да изгасне. Не бива да ти е трудно да го разбереш, ти си умен човек… Не че лесното ме впечатлява и го предпочитам пред трудното. Малко по-познатите неща ме карат много по-лесно да се впусна в тях… въпреки преживяното рискувам много рядко.
-  Значи съм толкова предсказуем и бе предвидила всичко?
- Не точно.. може би бях предвидила подсъзнателно възможните последици при евентуална раздяла… не знам дали си спомняш… може би съм ти споменала, че дори в миговете на великата любов, която убоде и двамата, аз съм си мислела как ще приема бъдещата ни раздяла… дори тогава не ме напуска и съзнанието за това не е страх, просто подготовка… Разбираш ли с какво се  захвана?!
- Май цял живот ще си останеш сама, защото никой не е като теб! Защото никой не тъпче върху щастието си…
- Прав си.. нямаш представа колко много се възхищавам на хора, които продължават… които продължават да търсят и да обичат, вместо да се спрат и да развиват разни философии… много уважавам хора, които имат сили да продължат с тръни в сърцето… но ги разбирам… сърцето, макар и ранено е колкото затворено за великата любов е и толкова макар и насила отворено за същото от раната, която е направил бодилът. Имам едно приятелче, което сега е много щастливо… и което май ме забрави… или не е… може би се сеща за мен, както аз често го правя… но мисълта ми е, че умее да се наслаждава на щастието си. И ти си такъв… макар и сега да ти е тъжно, защото си спомняш за ангел, а пред теб стои дявол… спри, недей! Остави ме да говоря, знаеш, че само мълча… нали искаш отговори, слушай, поне веднъж ме изслушай и не ме прекъсвай с думите, че  нищо не ти казвам. Говоря ти толкова отдавна, но ти не разбираш езика ми… съжалявам.
- Може би и ти си права… макар и да не вярвам, просто си измиваш ръцете, за да се впуснеш в пореден водовъртеж…
- Аз живея във водовъртеж, може и това да ми харесва, може би това е моята истина, която се опъвам да приема…Знаеш ли в живота си само на двама мъже съм отказала… или трима, но причините да откажа на двама от тях, беше че се бях научила прекалено добре да се познавам… а ги обичах и ги обичам прекалено много, за да ги нараня… и те ме послушаха, макар и тогава да не разбраха точно защо… но сега знаят, че са прави и че съм го направила именно от обич, защото виждат… и защото така продължават да ме обичат, както и аз тях…
- Моля?! А нима мен не си ме обичала? Нима…
- Виж… обичта е съвсем друго нещо… тя си остава в сърцето… може би в твоя случай нашето си бе истинска любов… мда, казвам го аз, която до този момент не се беше влюбвала… продължи около 14 дни… но и това не е малко, много е! Случило се е… но обичта е съвсем друго нещо… поне за мен… и се гради… много рядко някой успява да я изгради толкова бързо…
- Не знам какво да кажа.
- Помълчи малко и върви по пътя си, остави ме и аз да вървя по своя… или остани с мен, до толкова, до колкото аз ти позволявам… но нямам право да се намесвам в живота ти.. моля те, не бъркай обичта си към мен… прави каквото искаш и това не бива да те спира, ти не си мой…
- Може ли… може ли поне понякога, поне за малко…
- Какво?
- Да ти подържа ръката.

Всички творби от този автор |  Вашето мнение
 

До момента няма мнения за тази публикация. Бъдете първи!