уеб-дизайн и програмиране

Мрежа Nowhere

NOWHERE E-zine - извор на вдъхновение

Да боли

Румен Ченков

Публикувана на сайта 20.11.2006, 08:29

Всички творби от този автор | Мнения на читателитеПечат СъхраниПо-голям шрифтПо-малък шрифт
 

Преродени

Да не броим нанесените рани.
Какво ще видим, гледайки назад?
Душите си с горчилка ли ще храним?
Да, минахме през свой си, малък ад,

но ние сме обмислили цената,
ний знаехме, че огън ще гори.
И въпреки това, ти бе жената,
която може да ме претвори.

А аз – мъжът, способен да измие
лицето ти от всеки грозен слух,
да ти покаже дивата магия,
която като песен в теб дочух.

Аз бях мъжът, готов да те открива
отново и отново, Всеки път,
да ти показва колко си красива
и страст да пали в нежната ти плът.

Родени сме, ведно да остареем
и ти го знаеш. Зная го и аз.
Нека да престанем да живеем
с това, което вече е зад нас.

Да не броим зарасналите рани –
по-мъдри ни направиха, добри.
Оръжията вече са прибрани
и онзи огън адски не гори.

21 6 2006 г.
Добрич

Кажи ми...

Моля те, кажи ми пак онези думи,
които шепнеше с притворени очи,
когато сладката омая помежду ни,
времето се мъчеше да заличи.

Когато слънцето докосваше ни сутрин,
и ний обичахме блажено да лежим,
преди с усмивка да ни вдигне утрото...
“Обичам те любими!”, ми кажи.

29. 6. 2006 г.
Добрич

Страх

Не съм какъвто бях.
Все по криви станаха огледалата,
в които ме е страх да се оглеждам.
Години дълги преживях –
личи от бялото, посипано в косата;
от бръчките, които се подреждат
по моето лице, като траверси,
водещи в една посока.
Движа се по тях напред –
един от многото. Житейска версия.
Вървя, без спирки и отсрочка.
Започват да изтръпват ходилата,
но трябва да вървя нататък,
защото няма спиране.
И все по-криви са огледалата,
в които ме е страх да се оглеждам –
дали ще видя някого отсреща?!

7. 7. 2006 г.
Добрич

Да боли

Да погледнем в очите на ближния,
В душата му да влезем като в храм.
Да потърсим съвет от излишния –
малко трябва, да бъдеш не сам.

Да надникнем в света на децата.
Той добър е, непорочен и чист:
стъпка само дели двата свята,
но да видим, ни трябват очи.

Да измием лицето на грешница
от калта, от човешката злоба.
Колко души напълно безгрешни са?
Само тези, във женска утроба.

Да изстрадаме чуждата болка:
съпричастни да бъдем, е цяр
и за нас, и най-вече за болния –
Да дадем обичта си във дар.

Да сме хора е толкова лесно –
Трябва само ей тук да боли
Като рана от хорската болест.
Колко просто е всъщност, нали?

8. 7. 2006 г.

Дерт

Нявга бях красавиц – Лендилон!
Айшетата са лепиха пу мене –
га возих гражданята със файтон –
ини таквиз, чарвисъни, стъкмени...

И немаше по-рано саликон.
Сичкуту си беши саму месу.
Аз па бях отдоле като кон
Секса беши кату чалга лесен.

Днес обачи, те тука, отпред
Двети зъби изубще ги няма.
Ни са смея, щото ми е дерт –
Не уста са утваря, ами яма.

Заболекара одеве ми каза:
“Ша ти тура зъби порцелани!”
Рекох: “Заболекаре, аха!
Като крадна жица и ша стани.”

15. 7. 2006 г.
Добрич

На 45

Като зърна от тежка броеница
изнизаха се дните и годините
и всеки ден е мъничка частица
живот – незнайно где отминал.

Аз същият съм или пък не съм –
годините лицето ми променят.
И миналото се превръща в сън,
сезоните един след друг се сменят.

По всякакви логически закони
трябва  вече да съм помъдрял –
да не заменям кон за корнишони...
Трябва... но едва ли съм успял.

И се теша, че времето отминало
все нещо е оставило и в мен.
Едно гори, а друго е изстинало,
с едно съм слят, а с друго – разделен.

Нещо умира и нещо се ражда:
какво да направиш – живот!
Пия си бирата – ама че жажда...
Четиресет и пет са си хомот!

Въпроси напират и чукат досадно
по моята празнична маса.
Засипват ме, хапят и ми е гадно!
Пия си сам, а е тясно.

Колко ли взел съм? Колко съм дал?
Късно е да питам... или рано?
Добре, че не зная. Успял, не успял  –
дано от мен все нещо да остане.

2006 г.
Добрич

Забранена любов

Как искам да си само миг във моята прегръдка
и устните ми жадни с твойте да се слеят...
По тялото си искам да усетя сладостната тръпка
от нашето докосване и после... да изтлея.

Защото няма да ми стигне миг, да те почувствам.
И вечност няма да ми стигне да те имам.
Но ти си ябълката в райската градина – вкусната
и забранена, и толкова... недостижима.

9. 8. 2006 г.
Добрич

Нагоре

Мускулите ни треперят, но вървим
нагоре все, по стръмната пътека.
Зад нас са всички мостове, но ги рушим –
някой май ви е излъгал, че е леко

безкрайното вървене към върха.
Не чакайте носилки и носачи.
Хвърлете в бездната зад вас страха.
Един се хвърли. Беше неудачник.

Хлъзна се, неволно изрева
и шеметно надолу се понесе,
Вкопчихме се в жилава трева,
а ехото стократно ни потресе.

И пак нагоре устремили взор,
със зле продрани лакти и колене,
на своя страх ний дадохме отпор,
напредвайки без жалби и скимтене.

Целта е не върха, а да вървим.
Той все пред нас в мъгла ще се обвива.
Не спираме. На себе си дължим,
възходът ни напред да не застива.

19. 08. 2006 г.
Добрич

На Д

Сами сме в този свят със теб,
понесли кръста си съдбовен.
Ти – с чистотата на дете,
а аз – приемливо греховен.

Сами сме, но благодарим
на Бог, че любовта ни даде
и сили – миг-живот да устоим;
от него пиейки, да бъдем жадни.
10. 9. 2006 г.

Добрич

Ще бъда...
            На вас, приятели

Ще бъда в мислите ви като лято,
като вечерен бриз, като вълна,
в сърцата ви ще си намеря място
и ще ви давам свойта топлина.

Ще ви обичам, както се обича
приятел, брат, движение и род,
златото в косите на момиче...
Ще бъда с вас и в другия живот.
14. 9. 2006 г.
Добрич

Днес... съм есенно посърнал

Отново есенни са улиците. Тъжни.
За лятото тъгуват. Като мен.
Слънцето усмихва се, но лъже –
така ще бъде всеки следващ ден.

Докато листите от клоните се ронят
а свраките, крещейки, ги броят.
Докато тръните безсмислено се гонят,
и вихрите в комините пищят.

Снегът докато покриви облича
във тежката си, влажна белота:
навярно някой много го обича,
но не и аз. Ще чакам пролетта.

И лятото ще чакам да се върне,
запазил спомена за слънце, топлина.
А днес... съм есенно посърнал
И ме покрива есенна слана.

12. 10. 2006 г.
Добрич

Прощално
На баща ми

Мислено се връщам у дома.
Там баща ми може би умира.
Майка ми е с болника сама,
аз – далече, в някаква квартира.

Сигурно е тъжно у дома,
щом смъртта над къщата витае.
Ще си иде – схващам го с ума,
а сърцето ми, сърцето ми ридае!

Той дали накрая ще прости?
Има ли какво да ми прощава?
Може би не бях достоен син?
Питам, а тъгата ме сломява.

Мъчат ме въпросите сега,
смесени с неизразима болка.
Жив си, татко, още! Докога?
Скоро ли за теб ще свърши срока?

Много искам да те видя жив!
Има още доста да си кажем.
Знам, че бил съм често мълчалив
и враждебен бил съм с тебе даже.

Но сега живота бих си дал,
да съм там, до теб, да ти призная:
„Не напразно, татко, си живял,
щом ме има в тази тъжна стая!”

Бих ти казал, че в целия свят,
Нямам близки, по-скъпи от вас.
С обичта ви безмерно богат,
някой ден ще си ида и аз.”

Коленичил смирено – и там –
до леглото, бих молил за прошка,
тихо шепнейки тези слова:
„Ще те помня! С добро ще те помня!
1997 г.

Антиподи

За да усетим
красотата на деня,
нощта редовно
се завръща.
Килията
условно
ни е нужна,
да се зарадваме
на синия простор.
Не бихме оценили
луксозната,
голяма къща
и в нея щяхме ли
да сме щастливи,
ако поне веднъж
не сме преминали
през прага
на коптор?!
И дяволите в нас
са ни потребни,
с отровните си,
пъклени жила,
да не забравяме,
че ние сме родени
в действителност
със ангелски
крила.

2006 г.
Добрич

Всички творби от този автор | [>] Вашето мнение
 


До момента няма мнения за тази публикация. Бъдете първи!