уеб-дизайн и програмиране

Мрежа Nowhere

NOWHERE E-zine - извор на вдъхновение

Предчувствие за лято

Румен Ченков

Публикувана на сайта 20.11.2006, 08:27

Всички творби от този автор | Мнения на читателитеПечат СъхраниПо-голям шрифтПо-малък шрифт
 

Краят на моето бъдеще

Някой ден на шега ще си тръгна от тук,
пременен в елегантен костюм,
със букет хризантеми във изстинал юмрук
и за този свят – с нещо на ум.

Ще затворят капака и мократа пръст
своя туш ще затрака зловещо.
Ще поставят над гроба ми паметен кръст,
просълзен, аз ще гледам отсреща,

за да чуя надгробното слово за мен –
Боже, как над това ще се смея!
А покрусен щом тръгне и последния “фен”,
с птица някоя аз ще се слея.

1997 г.
Добрич

Ако някога, ако някъде...

Ако ме срещнеш някъде, не отминавай.
Поне за мъничко, за мъничко поспри.
Ако ме видиш, погледа от мен не сваляй
и да е трудно, и да те боли дори.

Не се събуждай, ако дойда във съня ти!
Не го пъди от твоите очи, поне за миг,
защото аз ще идвам в него много пъти,
без шум, без говор и без вик.

Ако случайно в спомени ме срещнеш,
и в тях чаровен съм, добър и мил,
не смятай, че за мене мислиш грешно,
защото и такъв понякога съм бил.

А ако някой ден, сърцето ми от мъка го боли
и то на прага ти почука неуверено,
кажи ми ти, тогаз – но искрено – дали
ще го приемеш, да не е изгубено?

1977-2006 г.

Въпроси, въпроси...

Какво е щастие?
Субстанция? Или измама?
Чувство или птица,
търсеща незнайно рамо?
Има ли го или пък го няма?

А радостта?

Какво е радостта
от малките неща в живота?
Какво е радостта
от факта, че си жив на следващия ден;
от изгрева и залеза,
от цветето, разцъфнало през пролетта?
Какво е радостта
да преоткриваш всеки ден света,
да търсиш и намираш красота
в малките и незначителни неща?

И тяхното очарование открил,
навярно ще възкликнеш:
“Господи, о, колко съм щастлив!
Това е щастие! Това е!”

1995 г.

Назад в миналото

Аз вярвах и това бе предчувствие,
че такъв ще е краят,
че всичко е времена измама,
която съзнаваме и двамата,
но сме безсилни да си кажем “Сбогом!”.
Ний слизахме с тебе от рая –
нашият разклатен рай,
за да отнесем със себе си по една вина,
уж мъничка, но тежка като камък,
изпълваща сърцата ни до край.

Струва ми се, че всичко е било днес.
Толкова жива е картината
на нашата последна среща:
усилията ти, да ме задържиш
със сълзи във очите блеснали,
и моите усилия, да те спра в заблудата.
Да, късно бе, да търсиме вината си.
Нима със сълзи неизбежното ще победиш...
Нима очакваше да стане чудо!?
Наистина – каква заблуда!

Предчувствие за лято

Като огнище свети във очите,
залезът със пурпурен отблясък.
В разперените клони на върбите,
се гонят врани и се чува крясък.

И вятър скита в клоните оголени,
отчайващо самотен и бeзпътен.
Фучи отново. Вечно недоволен е.
А там, от изток, се дочува тътен

Ще завали, паважите ще светнат;
измити от праха, ще се усмихнат.
Градът ще стане чист и спретнат,
а уморена бурята ще стихне.

2006 г. Добрич

Виждала си

Виждала си падаща звезда,
от пистолет изстреляна ракета –
красиво цвете с бляскава следа,
а после – мрак над нощните полета.

Виждала си пенеста вълна,
изчезваща на пясъчния бряг,
виждала си златната луна,
закривана от облаците в мрак.

Така изчезна ти – прозрачен сън:
една от многото, които съм прегръщал.
Изчезна като чист камбанен звън,
на който само ехото отвръща.

А аз ще преоткривам любовта:
вълна ще замени вълната прежна.
Луната ще изплува и нощта
отново ще е светла и копнежна.

2006 г.

Къде си, моя ученическа любов?

Къде си, моя ученическа любов?
В съня ми идваш само и ме будиш,
но идвай, моя ученическа любов,
за да си спомням колко бяхме луди.

Угасна, моя ученическа любов,
блясъкът в очите уморени.
Старея, моя ученическа любов,
но ти си същата и още си във мене.

В душата, моя ученическа любов!
там пазя зорко образа ти свиден.
До края, моя ученическа любов!
До онзи миг, когато ще си ида.

6. 5. 2006 г.
Добрич

Безработен
І
Съкратен,
без пари,
безимотен.
С лекота победен.
Отвратен от живота.
Отритнат!

Ненужен,
самотен.
Без съпротива.
Що за дар незаслужен?!
Що за номер ми свиват?!
Безработен!

Знам –
такова
е времето.
Само аз ли съм там,
в центъра на промените.
Обнова!

ІІ

Стотици
очакват
с тревога
своя жребий.
Стотици –
атеисти
и вярващи в Бога,
проплакват,
победени,
отиващи на боклука.
Отчаяни и обезверени.
Без надежда за слука.
Загиващи!
Обречени на мизерия.
Босяци.
От чужбина облечени.
Потенциални просяци...
Отчуждение!

ІІІ

Всички
бавно
потъваме,
смирени по привичка.
В бурята се огъваме
безславно,
очаквайки чудо.
И като щрауса,
заровили глави в пясъка,
чакаме
Аллах,
Господ
и Буда,
да обуздаят хаоса.
Чакаме някой месия,
но боговете крещят:
“Да ги нямаме тия!!!”

И няма
надежда
за оправия.
Нагоре поглеждам
и – мрак!
А долу,
на тази нещастна земя,
около мен,
обезверен,
победен,
без достойнство
загива човека.
И няма надежда,
Няма месия.
Боговете крещят:
“Да ги нямаме тия!!!
Правилата
определяте вие!”

Така ли?!...
А защо,
без да искам,
неволно,
полека,
от човек,
се превръщам
в отрепка?!
И не съм само аз.
Децата бащите си
гледат в очите
с обвинение,
а те – по кръчмите,
гасят във вино
болката.
Падение!

Няма правила!
Всеки се спасява
както може –
и вярващи,
и безбожници
потъваме здраво,
стъпили на раменете
на ближния,
който е зомби –
без душа,
без емоции,
без желание за
справяне,
без грижи...
и едва ли разбира
законите
на всемира.
Оцеляване!

ІV

Безработен –
значи – ненужен,
значим
колкото плужек.
Виновен,
че жив съм.
Неудачник,
очакващ от чуждите
милост
и хуманизъм.
Безработен –
значи – мизерия.
Но... има изход!
Без истерия.

С последните жалки пари,
евтино
и на сметка,
без притеснение,
от близката дрогерия,
ще си купя въже...
с последната
моя заплата
и вкъщи,
на някоя здрава греда,
ще увисна блажен,
определил правилата.
Спасение!...

Тревожно

“Език свещен на моите деди...”
Преведе ни през хиляди беди.
През времето ний минахме чрез тебе.
Ти колкото България си древен.

Но днес с модерни думички те кичим,
а ти без тях богат си, мелодичен.
Забравяме те, наш език свещен,
за срам на всеки, българин роден.

И буквите заменяме несетно,
а дадохме ги щедро на света.
С тях съхранихме словото заветно
хиляда наши, български лета.

Да бяха живи солунските братя,
те биха се срамували за нас.
Трудът им във забвение ще пратим,
накичени със чужди писмена.

Нима са срамни буквите на Кирил,
че пишем на латиница сега?
Изискване на времето ли, що ли,
е туй кощунство скверно? Докога?!

Докато стойността си осъзнаем,
от родното ли все ще се срамим?
Европа с подражание ще смаем –
бидейки сноби, кой ще ни търпи?!

“Език свещен на моите деди...”
За нов живот ти би се възродил.
не вярвам аз, че краят ти е близко,
макар да си говорим на английски.

1995 г.
Добрич

Парламентарна ода от избраник на народа

Най-доходна е политиката у нас.
Да станеш депутат е супер шанс.
Да бъдеш в парламента е облага,
която на избрани се полага.
Не всеки е щастлив да бъде горе –
добираш се до там със триста зора.
Електоратът нищичко не подозира
и с хиляди надежди те избира.
Не знае той какъв ти е мотива,
но късно е, когато го открива.
Гласувал вече – има да се тюхка,
но ти си горе и какво ти пука?!
Там от високо гледаш панаира;
на теб осигурен ти е хаира.
Не правиш нищо, а текат парите
и все си на върха на новините.
Все нещо на народа обещаваш –
какво от туй, че никога не става,
когато до меда си толкоз близо –
да бръкнеш само и да се облизваш.
Че дето е меда, е келепира –
това и глупавия даже го разбира.

Електоратът – той да се надява.
Едва ли нещо друго му остава.
Да потърпи до края на мандата,
пък после да си търси правотата.
Да вика, да крещи и да проклина,
че е музей за стоки магазина.

Ще дойдат други в парламента славен,
а преходът ще си е бавен, бавен...
И пак така ще потекат парите,
и за реформи ще крещят глупците.
Реформите ще дойдат след дебати,
а за дебатите – внимание! – заплати.
Колкото по дълго дебатираме,
на по-широка черга се простираме.
И тъй ще е, додето свят светува –
едни живеят, други – съществуват.

1994 г.

Не си способна...

Ще си отидеш и ще ме забравиш?
Не си способна още на това.
В сърцето си не може да не пазиш
минутите ни, нежните слова.

И нощите ни, сенките ни в мрака,
слети, като две реки в една.
В такава нощ, на рамото ми плака,
щастлива, че те среща любовта.

Нима ще я захвърлиш като дрипа
и друго рамо ще намериш в този ден?!
Ще го допреш с чело и тихо ще захлипаш,
забравила при другия за мен?

А той с ръка ще те погали нежно,
и с тръпни устни ще те приласкай,
в очите ти, като море безбрежни,
ще търси своя недостигнат рай?

“Аз нямам власт над моето сърце!” –
така ми каза и надолу поглед сведе,
прегърна ме с две чужди веч ръце
и ме остави, безутешно сам и беден.

1983-2006 г.
Габрово Добрич

Искам жар да има
Събрах последните остатъци любов
от моето сърце ранено
и ти я дадох като благослов –
иди при другия и не мисли за мене.

Бъди щастлива, за да съм и аз.
Назад не се обръщай, не вини се.
Чувствата не са във наша власт.
Живей, любима, както ти се иска,

Няма да се вкопчвам в любовта,
защото знам – така ще я убия,
а искам жар да има в пепелта.
Огнището не трябва да изстива.

6. 2006 г.
Добрич

На Калина и Винета

Ко й туй вашту умну селу?!
Шашнахти ма двети:
въря из къщи, бърча челу –
мрънкам вашти куплети.

И са хиля като улав.
Гледа ма жината:
- Ко са хилиш кат маруля? –
чуди са горката.

Викам: - Жено, глей тез двети
кви куплети нижат.
нАли искаши пуети
да ти каканижат.

- Тез са, глупчо, пуетеси,
мене мъж ми тряба.
Въх, направу ма отнеси.
Аз да нИ съм баба!

Някой ден ша са изтръскам
в туй вашту Кратунци,
Да я питам аз, зимъска,
кой ша й слага кюнци.

Хич ни сфаща от култура,
нищу, чи й граждАнка.
Мисли сал за йна натура –
манджа, секс и дрямка.

Аз напра`у съм путресен –
пък ни беши проста!...
Мой ли тъй да изпростей?!...
Идвам ви на гости!

Ама и вий ма заразихти –
с вашти убави куплети.
Целия ма пукурихти...
Боже, мойта ку са усети...

15. 6. 2006 г.
Добрич

Всички творби от този автор | [>] Вашето мнение
 


До момента няма мнения за тази публикация. Бъдете първи!