Професорът и овцете

Георги Михалков

Публикувана на сайта 20.11.2006, 18:25

Лилиан се вълнуваше. Заминаваше на стаж в Австрия. Следваше психология и стажът във Виена щеше да е първото й излизане зад граница. Групата беше от десет студенти.
Пътуването мина като насън. Лилиан имаше усещането, че дълго няма да може да се събуди. Настаниха ги в модерно студентско общежитие – всеки в самостоятелна стая. С нетърпение очакваше срещата с професор Херберт Адлер. Беше чела негови статии.
Първия ден професорът надълго и нашироко им обясни в какво ще се състои курса. Цитираше имена, правеше сравнения. Лилиан го слушаше, прикована от сребристосивите му очи.
Заниманията се редуваха с лекции и упражнения. Тя се стараеше, записваше прилежно всичко, внимаваше да не изпусне и дума. След лекциите четеше в библиотеката. Другите студенти се разхождаха, забавляваха се, а тя четеше. Професор Адлер все повече и повече я впечатляваше и неусетно се влюбваше в него.
Веднъж при професора дойде млада жена, навярно бивша негова студентка. Двамата застанаха пред отворената врата на аудиторията. Говореха, смееха се високо. Светлината от прозореца, до който стояха, осветяваше широкото чело на професора, прорязано от тънки като паяжини бръчки. Две леки бразди се спускаха от ъглите на устните му към издадената напред брадичка. Адлер беше четирийсет и пет - шест годишен, но изглеждаше по-млад. На Лилиан й се прииска да застане близо до тях и да слуша забавния им разговор. Колкото повече ги гледаше, толкова по-силно професорът я привличаше. Струваше й се, че откакто се е почувствала истинска жена, е търсила точно такъв мъж, сериозен, малко загадъчен и умен. Насеченият му приглушен глас като невидим лъч проникваше в нея и я топеше като восък.
Една вечер, съвсем неочаквано и за самата себе си, тя реши да проследи професора. Изчака го до осем вечерта да излезе от университета и после бавно и предпазливо тръгна след него. За нейна радост Адлер вървеше пеш. Един след друг, той и тя влязоха в елегантния ресторант “Хофбург”. Лилиан предположи, че професорът има среща, навярно с жена, но се излъга. Изглежда тук добре го познаваха, защото шефът на салона, нисък, пълен австриец, облечен във фрак, го посрещна още на вратата с дълбок поклон и учтиво го поздрави:
- Добър вечер, господин професор.
После го отведе до маса, навярно запазена специално за него.
Незабелязано Лилиан се промъкна зад тях и седна на маса в ъгъла. Ресторантът беше почти празен. Тя умираше от любопитство да разбере какво ще си поръча професора, как вечеря и какво предпочита. Той размени няколко думи със сервитьора, който като сянка се изправи до масата. Не след дълго русокосият зализан младеж му донесе ястието. Явно професорът предпочиташе леките храни. Беше поръчал броколи, някаква печена риба и чаша червено вино. Хранеше се бавно, загледан към широката врата на ресторанта, през която не влизаше и не излизаше никой. Лилиан си поръча само палачинки и сок от портокал, но почти не докосваше храната, наблюдаваше професора и се питаше какво мисли в този момент, седнал пред рибата и виното, загледан в нищото. Искаше й се да стане, да се приближи до масата му и да го заговори. Да му каже, че случайно е влязла в този ресторант, привлечена от архитектурата и обзавеждането му от миналия век, харесало й е тук и неочаквано е съзряла професора на съседната маса, но не се решаваше. Не знаеше той как ще реагира. Можеше само студено да я поздрави и тя да остане неловко да стърчи до масата като смешно побито знаме. А можеше да я изгледа с досада и неприязън, че му нарушава спокойствието и вечерта. Имаше и трети вариант: да й се усмихне, така, както се усмихваше, когато преди два дни разговаряше с бившата си австрийска студентка пред вратата на аудиторията, и да я покани да седне при него, но Лилиан не беше убедена, че точно това щеше да й се случи. Дълго се колеба и най-после реши, че като начало е добре само да проучи навиците и привичките му. После навярно ще е по-лесно да се сближи с него. Беше сигурна, че ще го накара да я забележи, ще успее да го събуди и вярваше, че в един неочакван миг той ще я съзре. Стройно, красиво момиче, тя беше с тъмни гъсти коси и абаносови очи. Тук, във Виена, рядко се срещаха такива жени. Повечето бяха светлокоси и бледи като лимони.
Лилиан имаше и по-сериозни амбиции. Искаше й се да продължи следването си във Виена, мечтаеше за международна кариера. Завършила немска гимназия, перфектно владееше езика и до този момент беше най-добрата студентка в курса по психология в Софийския университет. Идването във Виена й даваше шанс и не трябваше да го изпуска. Беше готова на всичко, за да се възползва от него. Дори малко се упрекваше, че не е достатъчно решителна. “Ако беше някоя друга – казваше си Лилиан – веднага ще скочи, ще отиде до масата на професора и ще го заговори и то така, че той сам да я покани да седне при него. А аз седя и блея. В днешно време не трябва да си свит и страхлив, а смел. Ако сам не се експонираш, никой няма нито да те види, нито да те забележи.”
Докато Лилиан размишляваше и си даваше кураж пред недокоснатата палачинка, професорът се навечеря и кимна на зализания сервитьор да му донесе сметката. Почти мълниеносно и тя повика нейния сервитьор. Адлер малко се разсея, разменяйки няколко фрази с шефа на салона, приближил се дискретно до масата. После стана, ръкува се и бавно тръгна към вратата. След минута и Лилиан безшумно се плъзна натам.
Наближаваше десет. Централните улици на Виена дремеха безлюдни и безмълвни. Като две сенки една след друга професорът и тя се отправиха на изток в посока към катедралата “Свети Стефан”. Той сигурно живееше някъде наблизо, защото все така си вървеше бавно, размахвайки в дясната си ръка черната кожена чанта. Лилиан почти не усети кога Адлер изчезна, хлътвайки зад масивна врата. Малко объркана тя се спря пред вратата и се огледа. На стената на старата висока сграда забеляза табелка: “Херенгасе” 9. Значи професорът живееше тук. Трябваше да запомни адреса. Тихо си прошепна “Херенгасе” 9, обърна се и пое към катедралата, покрай която бяха минали преди минути.
На лекциите и на упражненията Лилиан не пропускаше случай да не попита за нещо професора, което уж не разбираше. От време на време се отбиваше вечер към осем в “Хофбург” и изяждаше по някоя палачинка. Вече си беше подготвила плана как да го заговори. А той си вечеряше все така сам и рядко някой мъж сядаше на неговата маса.
Един ден на Лилиан й се стори, че професорът е в странно настроение. Строгите му, малко остри черти, сякаш се бяха удължили. Сребристосивите му очи просветваха, но тя не успяваше да улови дали в тях играят шеговити или иронични искри. Нещо в него се беше променило.
След като изнесе поредната лекция, той затвори папката и ги огледа. После се разсмя с отривистия си и насечен като изстрели смях. Студентите вдигнаха глави и го погледнаха учудени.
- Вие сте българи, нали? – попита ги Адлер, сякаш едва сега чуваше, че са българи. – Българи от София, нали?
Студентите мълчаха.
- Днес едно българче от София, осем – десет годишно момиче – се опита да ми измъкне портфейла, но не успя. Хванах го и го предадох на полицията. Осем - десет годишно момиче!
Лилиан искаше да го прекъсне и да му обясни, че това момиче сигурно е било ромче, но си замълча.
- Така – продължи професорът, - а сега ще направим едно психологическо упражнение, което дава интересна информация за психологическите процеси у човека. Тук, в средата на аудиторията, ще наредим няколко стола. Половината от вас ще обикалят около столовете и ще блеят като овце, а другата половина ще ги наблюдава и ще отбелязва психологическите им реакции. После ще ги анализираме. Кои желаят да бъдат българите – овце?
Този въпрос смути студентите и те го погледнаха объркано.
- После ще се смените – поясни Адлер.
Няколко студенти станаха и прилежно се наредиха около столовете. Лилиан остана на мястото си.
- А сега – каза професорът – обикаляйте в кръг и блейте като овце.
Студентите започнаха да обикалят и да блеят. Лилиан ги гледаше. Те обикаляха бавно един след друг и старателно блееха. Адлер стоеше на катедрата със скръстени на гърдите ръце и ги наблюдаваше самодоволно. Не шеговити искри, а иронични остриета забеляза Лилиан в сребристосивите му очи. Тя не издържа и скочи.
- Това не е упражнение, професор Адлер! – извика Лилиан. – Това е унижение! Вие се подигравате с нас! Какво като сме българи! Какво като сте австрийски професор! Нямате право! – изстреля тя на един дъх и напусна аудиторията.

18.07.2006 г.

Всички творби от този автор |  Вашето мнение
 

До момента няма мнения за тази публикация. Бъдете първи!