уеб-дизайн и програмиране

Мрежа Nowhere

NOWHERE E-zine - извор на вдъхновение

Клошарката

Радина Вълканова

Публикувана на сайта 20.11.2006, 10:20

Всички творби от този автор | Мнения на читателитеПечат СъхраниПо-голям шрифтПо-малък шрифт
 

Никой  не знаеше от къде бе дошла. Стара, дребничка сякаш прегърбена от мъката на годините. Всяка сутрин я виждах как рови в кофите за боклук. След нея винаги вървяха  три бездомни кучета, като верни стражи. Ровеше бавно, методично току изваждаше кога парченце хляб, кога някоя вехта дрешка която прибираше в опърпаната си торба. Понякога идваха и други клошари, които безмилостно я изблъскваха от кофите за боклук. Тя смирено се отдръпваше и си тръгваше без да отвърне  на нито една ругатня на останалите клошари. А след нея неизменно вървяха и кучетата.
Чудех се от къде се взе тази жена? Която никак ама никак не приличаше на останалите клошари. Винаги когато ровеше с пръчката си в боклука и през това време дойдеше някой да си изхвърли торбата със смет, тя се отдръпваше настрани и търпеливо чакаше човекът да си тръгне. Както пред всеки жилищен блок, така и пред нашия имаше пейка и на нея стояха неизменните любопитни бабички. Всеки който минеше и заминеше покрай тях не оставаше не одуман. Винаги знаеха какво става в квартала. Но особен интерес за тях представляваше клошарката. Чувах ги как си говорят помежду си:
-Глей я тая, хич не мяза на циганка пък и тя по кофите рови. Старичка е. Тъй ли си няма дечица които да я чуват на стари години?
Жената по всяка вероятност чуваше незлобивите им коментари и сякаш още повече се свиваше. А бабите говореха ли говореха... След това изведнъж сменяха темата и се заоплакваха помежду си една от снаха, друга пък от внуци-прахосници.
Така си минаваха  дните и клошарката продължаваше да се рови в боклука а бабите така свикнаха с нея че спряха да я одумват. Така дойде зимата и любопитните бабички все по-рядко излизаха навън от топлите стаи. Животът течеше монотонно. Наближаваше коледа, мек и пухкав сняг беше покрил клоните на дърветата, светещи гирлянди украсяваха улиците. Хората пазаруваха трескаво за празниците. Запасяваха се с пиене и храна така сякаш утре щеше да настъпи второто пришествие. Навсякъде се чуваше коледна музика. А почти пред всеки магазин пластмасов дядо коледа махаше с ръце и пееше,, джингъл белс”.Вървях замислена по тротоара и мислено си правех сметка какво да купя и докъде ще ми стигнат парите. Студът щипеше лицето ми а и студени тръпки започнаха да пробягват по тялото ми. Реших да изпия чаша горещ чай..преди пазаруването ми. Отбих се в първото кафене, което ми попадна пред очите.
Тъкмо се наслаждавах на великолепния аромат на чая, когато до ушите ми достигнаха неистови крясъци. В следващия момент млади хора наскачаха от местата си  и излязоха навън. Подгонена от любопитство и донякъде от съжаление излязох и аз. Пред очите ми се разкри потресаваща гледка. Двама скинари, ритаха и биеха безмилостно,,позната ми клошарка”.Женицата беше паднала на земята и с ръце се опитваше да  предпази главата си. Всички стояхме изтръпнали и не смеехме да се намесим. Такава агресия не бях виждала. Някой се беше обадил в полицията, защото се чуваше приближаващия вой на сирени. Скинарите сякаш се сепнаха и побързаха да избягат, като на изпроводяк единия от тях  я удари по главата с бокс. Жената се отпусна и спря да се брани. Дойде линейката... лекарите се засуетиха около падналата жена. Вдигнаха я набързо на носилката и с оглушителен вой на сирени линейката потегли. Върху белия сняг остана едно алено петно от кръв…, а снегът продължаваше да се сипе, сякаш бързаше да заличи следите на едно престъпление.

Всички творби от този автор | [>] Вашето мнение
 


До момента няма мнения за тази публикация. Бъдете първи!