Марина

Радина Вълканова

Публикувана на сайта 29.09.2006, 11:02

Марина

Марина беше селско момиче, дошло от дълбоката провинция в големия град, за да учи. Странно момиче беше тя... Ни дискотеки я вълнуваха, ни модни дрехи. Другите момичета често говореха зад гърба и:
- Гледай я тая селячка, вечно над книгите заляга, Пък и как се облича само, не ти е работа. Чувала ли е изобщо за мода? Красавица беше Марина. Имаше за какво да и завиждат другите момичета. Висока, стройна с водопад от дълги кестеняви къдрици. Отдавна момчетата се домогваха до нея, но тя така и не ги забелязваше. Заради дългите поли и рокли с които се обличаше, бяха я кръстили ,,монахинята”.
- Маринче, Маринче - закачаха я момчетата. -Ти да не си дала обет за целомъдрие а? Събуди се бе момиче, сега сме 21век. Няма го вълшебният принц, който да те събуди с целувка.
Марина весело се усмихваше и ги подминаваше. Такава си беше тя - душа незлобива. Вечно помагаше на който с каквото може. Било с учебник било с записки. Затова колегите й я обичаха. Имаше си тя една малка тайна. Езерото на края на града, което често посещаваше. Можеше с часове да стои, вперила поглед в зелените му води и особено в нацъфтелите водни лилии. Така и не свикна с големия град. Със сивите и мрачни бетонни сгради, шума и рева на мотори и коли.
Приказките от далечни времена, бяха другата Маринина страст.,,Какви времена са били само, карети, каляски... обноски... ех... обноски... В този момент мислите и бяха прекъснати от детско гласче.
- Хей, како, тук ли живее водната фея?
До Марина стоеше малко момиченце на не повече от 3-4годинки. В ръцете си държеше бяла водна лилия от която още капеше вода.
- Кажи ми ти ли си водната фея?, настояваше момиченцето, вперило в нея огромните си сини очи.
Марина гледаше детето с почуда. Облечено в красива розова рокличка с бяла дантела по краищата. Дълга руса коса прихваната с розова диадема, приличаше на малък ангел слезнал от небесата. И това личице… на кого ли й напомняше?
- От къде се взе  ти малка госпожичке? Няма ли някой с теб?.Как така си самичка в парка ? Как дойде до езерото? - Марина отрупа детето с въпроси. Ама че безотговорни родители - мислеше си тя.
- Хей, кажи ми дееее? - настояваше малката?
- Не! Не съм аз водната фея, отговори Марина смеейки се гръмко и от сърце.
- А ти от къде знаеш за нея? - Учудено попита тя... защото една скъпа на сърцето й жена често й разказваше тази приказка.
- От баба - каза детето. Баба е много болна. Легна да си почине и аз избягах. Дойдох при водната фея за да ми изпълни едно желание. Баба каза че феята изпълнявала желанията само на послушните деца, продължаваше детето.
- Какво е твоето желание?- рече Марина.
- Искам мама да се върне, много ми е мъчно за нея. Няма кой да ме гушка, да ми разказва приказки  и да шие дрешки на куклите?
- А тати къде е ? - попита Марина, на която и беше заседнала една огромна буца в гърлото... едва преглъщаше сълзите я задушаваха. Спомени нахлуха в главата и, горчиви спомени от едно нещастно детство. И тя израсна сама с баба си. Не помнеше родителите си. Те бяха нелепо загинали при автомобилна катастрофа, от която Марина беше оцеляла по чудо.
- Тати е  на работа, каза момиченцето. Той лекува болните хора в една много голяма болница.
- А мама? - едва попита Марина и си прехапа устните за нелепия въпрос, който неволно се изплъзна от устата и.
- Тати каза, че тя е отишла на небето. Веднъж мама се разболя, тати я взе в неговата болница, а мама не се върна. Тати каза че отишла на небето. Много ми е мъчно за нея. А ако помоля водната фея дали мама ще се върне? - детето гледаше Марина с надежда. А тя едва сдържаше сълзите си. Историята на малкото момиченце я разтърси от дън душа. Тъкмо събираше кураж да успокои детето, когато то я заговори отново.
- Како, искам да ми разкажеш приказката за водната фея? Ако ти ми я разкажеш, тя сигурно ще се появи, като чуе че говорим за нея. Баба каза че феите били много любопитни.
- Имало едно време едно малко момиченце, започна Марина. Момиченцето било сираче, имало си само една много стара баба която обичало безумно. Единственото другарче на момиченцето било съседското момче. Те двамата много се обичали. Дори казвали, че като пораснат достатъчно, ще се оженят. Минали години и момчето отишло в един много голям град да учи. А момичето толкова много плакало, че от сълзите и се образувало едно голямо езеро. А момичето се превърнало във фея. Кръстили я водната фея. Повече никои не я видял. Казват че тя изпълнявала по едно желание на всяко послушно дете.
В този момент тя видя един мъж, който запъхтяно тичаше към тях.
- Яна, Янааа! викаше мъжът…къде си бе дете, знаеш ли как ни изплаши ни с баба ти.
- Тук съм тате, каза момиченцето и се хвърли в прегръдките на баща си. А Марина онемя. В бащата на малката Яна тя разпозна своята детска любов Петър… момчето, по което си беше изплакала очите.

Всички творби от този автор |  Вашето мнение
 

До момента няма мнения за тази публикация. Бъдете първи!