И дяволите в ада ще разплача

Атараксия

Публикувана на сайта 04.08.2006, 18:35

В тази бяла лунна тишина
кой ли свири Лунната соната
и разплаква бледата луна,
и я сваля досами стъклата?
Притвори прозореца!
Мълчи!
В долния етаж едно пиано
свири много тъжно! Не плачи!
Нищо, че навън се мръкна рано!
Нищо, че в гнездата, пълни с мрак,
птиците със влюбени зеници
тихичко си дават таен знак...
Не плачи! Нали и ти си птица!...
Нищо, че тополите шумят
и раздават обич и прохлада,
а под тях прегърнати вървят
всички млади, а и ти си младо!...
Не скърби, затворено сърце!
И за теб ще дойде светлината!
Чувай: долу две добри ръце
тъжно свирят Лунната соната.


Отначало дори не разбра какво го бе събудило. Събуди се объркан и с усещането, че нещо се случва точно в този момент. Нещо важно.
После до съзнанието му си проправи път звукът.
Лунната соната!
Скочи като ужилен. Не беше възможно! И все пак... тя беше. Може би най-нежното и меланхолично нещо, което някога човек можеше да чуе. Не просто музика, а концентрираната самота и тъга на един безкрайно уникален и недоразбран човек. Всяка нота беше капка скръб. Звук не на пиано, а на душа.
Но за него тази мелодия беше и нещо много повече. Тя беше мелодията на Даниел. Даниел обичаше да я слуша нощем, в “часовете на страха”, както сам казваше. Когато неговите лични страхове вземеха връх и не му позволяваха да заспи. Тогава Даниел отиваше в хола, пускаше диска да върти само това (точно както сега!) и лягаше на пода, загледан някъде нагоре към тавана. А в стаята си Стилиян слушаше мелодията и някак неволно всеки път си представяше онази незабравима сцена от филма “Безсмъртна любима”, в която глухият вече Бетовен свири именно Лунната соната, опрял нечуващото си ухо в капака на пианото, за да усети вибрациите на дървото.
У Даниел самотата беше по-силна от всичко, въпреки способността му да се превръща в душата на всяка компания, в която попаднеше. Имаше нещо демонично, което не му даваше покой и го тласкаше ту към безпаметни запои, ту към наркотиците. И само Лунната соната успяваше да притъпи болката от тази неосъзната, непонятна тъга.
Не, Даниел не беше поредния сърдит млад лигльо. Една от бившите му приятелки си бе тръгнала разплакана, неуспяла да понесе свръхнатоварването от тази разрушителна връзка. На въпроса му защо плаче, тя бе отговорила през сълзи:
- А ти как мислиш?... Майната ти, Дани! Някой ден заради теб ще плачат всички дяволи в ада. Ти не си в ред...
Права беше. Имаше нещо измамващо невинно и безпомощно у Даниел, което привличаше хората, но и ги съсипваше емоционално – както светлината привлича пеперудките и ги изгаря. И само Стилиян – най-близкото нещо до приятел, което Даниел имаше – бе в състояние да се справя със странностите му и дори да го обича като брат въпреки тях... или именно заради тях...
За Стилиян през годините Лунната соната се бе превърнала в неделима част от приятеля и съквартиранта му. Двамата се знаеха от деца и с тях винаги беше и тя – сонатата. Странно предпочитание за някой, който иначе слушаше хард-кор. За нея Даниел бе казал, че е парче тишина, което можеш да чуеш. Онази, най-самотната, само твоя тишина, в която всеки открива своя собствен ад. И изгаря в него.
Даниел изгаряше нощем, когато всички други спяха. Дори Стилиян не смееше да го попита за това. Страхуваше се. Страхуваше се, защото знаеше, че когато звучи Лунната соната, Даниел наднича “от другата страна”. Затова просто слушаше от леглото в стаята си кога ще спре.
И сега се заслуша. Само че вече не искаше да спира. Вече три нощи я чуваше часове наред и се молеше да не спира, защото това означаваше, че Даниел пак е тук. Че е с него и, стига Стилиян да поиска, може да отиде оттатък и да го види, легнал по гръб на пода, в пореден опит да разплаче дяволите в собствения си ад.
Само че Даниел беше мъртъв. Бяха го погребали преди три дни.

Всички творби от този автор |  Вашето мнение
 

Zimed7 [ потребител ] 

от дата :  25.11.2006, 21:37

Това е...... нямам думи. Много добре си го написал. МНОго!