уеб-дизайн и програмиране

Мрежа Nowhere

NOWHERE E-zine - извор на вдъхновение

Карма

Атараксия

Публикувана на сайта 04.08.2006, 10:29

Всички творби от този автор | Мнения на читателитеПечат СъхраниПо-голям шрифтПо-малък шрифт
 

или
Убиецът имаше ангелско лице

Наричаха сбирките в къщата “нашите частни психо-сеанси”. Музика, много цигари, индустриални количества питиета без и с алкохол, от време на време някой и друг джойнт... И, разбира се, най-важния фактор – нощта. Задължително! Онова чудодейно тайнство на мрака, из чиито бездни изплуваха силуетите на въображението и всички страхове, а болката добиваше измеренията на еротизъм. Там, където ужасът се превръщаше в искрящо сладострастие.
- Ей, Карма, какво толкова правиш там? Слез при нас вече! – извика Емил към капандурата на тавана, където се виждаха само босите крака на техния ексцентричен “домакин”.
Карма не отговори. Седеше на покрива и замислено съзерцаваше града, спуснал се наоколо като море от къщи, жилищни блокове и други сгради. В ъгълчето на плътните му устни просветваше огънчето на цигара.
От стаята, в която компанията се веселеше, се чуваше музика – тази вечер беше ред на мрачнокрасивите парчета на скандинавците HIM и NIGHTWISH. Подходящо, ако си в настроение за болезнена, унищожителна като торнадо любов някъде на ръба между живота и смъртта. Като творците от епохата на романтизма, лансиращи идеята, че истинските любов и щастие са постижими единствено в смъртта.
Гледаше предимно към двуетажната къща отсреща, смълчана мрачно сред запустялата си градина. Напомняше му едновременно за филми като “Семейство Адамс” и “Дракула”. Нещо в злокобната й запуснатост го очароваше и плашеше в едно. Привличаше го и го отблъскваше. Може би някога е била красива, пълна с живот и с мечтите на обитателите си, но сега пустееше. Говореше се, че е необитаема от почти двадесет години, а преди това там било извършено страшно, и до днес неразгадано докрай престъпление. Просто си стоеше там заключена, тъмна, масивна като стара готическа катедрала. Изглеждаше напълно подходяща за декор на истории като “Гарванът” например.
Карма дръпна от цигарата си и издиша облаче бял дим към мастиленочерното небе. И в този миг го видя!
Беше нечие лице, появило се в прозореца на втория етаж на празната къща. Женско лице. Може би красиво, обрамчено от тъмни коси. Видя го, само защото ярката луна светеше право отсреща, обсипвайки града със студената си бяла светлина. Почти физически усети нещо...
Присви очи нататък. Да не би проклетият джойнт да му играеше номера? По принцип не би трябвало да има халюцинации от него, но...
Само едно мигване и... там нямаше никого. Момчето тръсна глава, обзето от странно усещане. Поседя още малко, след което внимателно се смъкна през капандурата.
В стаята компанията вече се беше укротила, достигнала до ленивото състояние на леко опиянение. Бяха се събрали на пода, където едно от момичетата със сериозно изражение редеше в странна фигура тесте карти, опитвайки се да надникне в бъдещето.
- Предизвикваш съдбата, Нострадамус! – изстърга “никотиново” дрезгавият му, чувствен глас, докато се настаняваше тежко в един от фотьойлите.
Тя му хвърли сериозен поглед изпод дългите си коси, на който той отвърна с повдигане на вежди и с идея за усмивка точно преди да отпие от водката си.
Всички зяпаха любопитно в картите. Не биха си го признали, но им вярваха.
Дама.
Над нея изникна асо.
Най-отгоре – вале.
Вляво, вдясно и под дамата – още три аса.
- Ама че карти! – изтърси някой удивено.
- Какво значи тая комбинация? – информира се друг.
- Смърт. – каза внезапно Карма, стряскайки ги. – Това е комбинацията на смъртта.
Погледите се насочиха към него, а тишината внезапно стана злокобна и лепкава. По устните му премина усмивка. Екзотичните му тъмни очи искряха от дива енергия и живот.
Той добави:
- Някой ще убие някого. Мъж и жена са.
- Млади. – съгласи се с него момичето. – Пак ще погледна.
Събра картите, разбърка ги усърдно и ги подреди. Бавно започна да ги обръща по всички правила. И точно в центъра за втори път излезе комбинацията на смъртта.
Младежите се спогледаха леко притеснени. Не им се искаше да признават суеверието си, но... нещо им нашепваше, че този път няма шега – някой щеше да умре.
- Предупредих ви. – засмя се мефистофелски Карма.
Странно, че се случваше точно сега!...

*     *     *
Мисълта за онова лице не го оставяше на мира в следващите дни, докато накрая вече не успяваше да се съсредоточи върху нищо друго. Нощем не можеше да заспи и знаеше, че това не е случайно. Слушаше своя любим лав-метъл и обикаляше из стаите. Майка му и баща му се обаждаха да проверяват как е и той лъжеше, че е добре, но заспеше ли дори за минутка, сънуваше пак тази къща – черна на фона на призрачното нощно небе, заплашителна почти като живо същество.
След три дни най-сетне не издържа и се поинтересува за историята, която се разпространяваше във връзка с изоставената къща. Оказа се, че не е толкова просто, колкото очакваше. Единственият източник на информация се оказа съседът – пенсиониран преди няколко месеца полицай.
- А, да. Къщата отсреща... – кимна той, когато младежът го попита. – Едно време в нея живееха Филипови. Богата фамилия... И голяма. Само че се пръснаха по света и сага май никой не е останал от тях в страната. Говореше се, че са издънка от рода на някакъв руски граф. Както и да е! Накрая остана само младата Симона. Разведена. Най-странното същество, което съм срещал някога. Красавица! Всички лудееха по нея, обаче тя пет пари не даваше за местните типове. Гледаше си щерката – едно такова малко същество, дето по цял ден се катереше по дърветата и все одрано по ръцете и коленете ходеше – и не й пукаше от слуховете, дето се носеха. Нищо не се случваше до деня, в който малката не се появи на улицата цялата прогизнала в кръв. Когато влязохме, открихме Симона мъртва. Застреляна право в сърцето. Който и да го беше направил, явно е бил пълно куку. Преоблякъл я, нагласил я като за сватба и я сложил в леглото горе на втория етаж, а отсреща – неин портрет. Откачена история ти казвам, хлапе! Защо питаш?... Малката не гъкна. Не заплака изобщо. После не знам какво стана с нея, но я отведоха и от тогава къщата си стои празна. Вътре обаче всичко си и е като тогава. Изобщо не е пипано. Говореше се, че убиецът бил някакъв тайнствен любовник, обаче така и не го открихме. Нищо не излезе от разследването. Ако искаш мнението ми, Симона трябваше да свърши точно така. Винаги съм имал чувството, че не е много нормална. Кой знае с дъщеря й какво са направили!...

*     *     *
“Трябваше да свърши точно така.”
Как? Какво се беше случило там? Какво беше видяла малката, докато майка й е умирала?...
Карма отново седеше на покрива с цигара и чаша водка в ръка и очите му не се откъсваха от черния силует на къщата отсреща. Едно предчувствие му казваше, че нещо в нея все още е живо и чака да бъде открито от... От него?
Внезапно нещо бяло се мярна отново в прозореца. На втория етаж. Вероятно това бе прозорецът на злокобната спалня, в която преди двадесет години бе намерила смъртта си Симона Филипова – чудачката, бунтувала се срещу почти всичко установено. Младежът присви очи в тази посока и... Да! Лицето отново беше там, а Карма неизвестно защо реши, че това е НЕЙНОТО лице. На убитата. Нима никой не го беше забелязал досега да броди из къщата?
Решението като че ли само се оформи в ума му още преди да се е замислил над него. Трябваше да отиде там и да се увери... В какво? Все едно. Просто ТРЯБВАШЕ да го направи, а дори не знаеше за какво би му било.
Бързо се смъкна в стаята и пътьом навлече един пораздърпан избелял ти-шърт над дънките си. След секунди вече вървеше по улицата. Изпълни го усещането, че върви към съдбата си. Странно!

*     *     *
Вратата се оказа отключена, което му се стори странно, но не и ако той беше действащо лице във филм на Алфред Хичкок. Беше тъмно, много тъмно. Само лунната светлина, едва успяваща да си пробие път през запрашените от времето стъкла на прозорците, осветяваше помещенията. Господи, как си бяха живели тия хора! От пръв поглед личеше, че е царял нечуван разкош, подреден и поддържан с тънък вкус. И абсолютно всичко си стоеше на мястото. Сякаш дори времето се бе плъзгало по повърхността на предметите без да смее да заличи следите от странните хора, живели някога тук.
Чудно беше, че никой не е успял да открие убиеца на Симона Филипова. Нещата не ставаха така в средите на богатите, особено пък по онова време, когато дори за една дума е можело да отидеш в пандиза доживот или дори да умреш. (Справка – Георги Марков, ако някой не вярваше!)
Карма бавно премина по обширния коридор, надничайки в стаите. Навсякъде се виждаха следи от много пари, вложени навремето от обитателите. Защо ли никой не бе потърсил наследството? Вероятно все някой беше оцелял от тази шантава фамилия...
Тих тропот като нещо изпуснато го накара да подскочи до тавана. Господи! Като нищо можеше да си докара някой инфаркт по този начин! Сърцето му заби като барабан.
Имаше някого на втория етаж!
Призрак?... Или човек от плът и кръв?...
Едва сега сянка на страх се прокрадна в душата му. Не беше сам. Не че вярваше в духове, но все пак тази къща имаше история... Имаше си свой собствен ад...
Стисна решително устни и пое по стълбите. Трябваше на всяка цена да погледне в онази спалня, в която бе издъхнала Симона, защото вече чувстваше една особена връзка със случилото се тук. Нещо (или някой?) имаше нужда да бъде открит точно от него. Тази нощ!
Видя търсената врата веднага. Като че ли сама се наби в очите му, когато се огледа. Непонятно как, но бе сигурен, че е точно тя – сякаш предварително го е знаел. Поколеба се за миг. Кой знае защо, си спомни, че това е нощта преди Еньовден. За нея народът казваше, че е нощта, в която се правят магии, берат се билки и се отварят портите между света на живите и царството на сенките. В тази нощ Добро и Зло съществуваха заедно, за да...
- По дяволите! – промърмори младежът и пристъпи към вратата.
Бутна я предпазливо и тя се отвори с подобаващо зловещо скърцане. После прекрачи прага.
Първото нещо, което се наби в погледа му, беше портретът отсреща. Щом го погледна, усети, че косите на тила му настръхнаха. От там го гледаха най-красивите и загадъчни очи, които някога бе виждал. Очи, които (сигурен беше), веднъж видени, никога не се забравят. Нито тъмни, нито светли, но пълни с почти истински, яростен живот, криещи тайни, които слаб човек не би искал да разбулва, защото можеха да убиват.
Карма направи няколко крачки навътре и спря замаян пред образа на младата жена, който сякаш гледаше точно в него, омайваше го, повеляваше да не спира да я гледа. Беше и странно, и плашещо, защото само лунната светлина осветяваше този портрет, потънал в праха на годините, но светлината й беше напълно достатъчна, за да се вижда всичко съвсем ясно. Прозорците блестяха от чистота, стаята – също. Като че ли някой се беше погрижил всичко тук да е идеално.
Изведнъж зад гърба му се разнесе тихо щракване. Карма се извъртя рязко, само за да се озове лице в лице с...
В първия миг видя само огънчето на запалката, поднесено към цигарата в нечии устни. После успя да види и самата нея. Очите му се разшириха от удивление и ужас, когато позна чертите й.

*     *     *
Тя седеше в дълбокото меко кресло до стената срещу портрета, от който я гледаше... собственият й образ. Очевидно висока, стройна и слаба, беше облечена изцяло в черно – тесни дънки и блуза, обувки с висок ток. По ръцете й проблясваха пръстени и гривни от сребро, ноктите й също бяха лакирани в черно, а тежкият тъмен грим й придаваше зловещо красив вид на почти нереално същество. Очите й буквално прогаряха въздуха към Карма, подобно на драконов дъх. Диви, искрящи, вледеняващи и все пак приказно красиви. Напомняха му за смърт, от която всеки мъж би умрял с удоволствие.
- Красива е, нали? – проговори тя спокойно, издишайки облак канцерогенен цигарен дим.
С огромно усилие на волята Карма си наложи да отговори:
- Да. Много.
Призрачната жена кимна леко, сякаш доволна от отговора му. После внезапно зададе друг въпрос:
- Приличам ли на нея?
Дали прилича на нея?! О, Боже Всемогъщи! Съвземайки се сравнително бързо от шока, Карма си пое дъх и отвърна тихо:
- Сякаш са рисували теб.
- Мислиш ли?
Тя го погледна с повишен интерес. После му се стори, че я чува да си прошепва нещо, което му прозвуча като: “Ангелско лице...”, но не посмя да попита нищо. Започваше да се досеща коя беше тази млада жена и какво търси тук.
Това не беше Симона, а нейното съвършено копие – дъщеря й. Детето, открило майка си мъртва, което после бе отведено неизвестно къде. Беше се върнала тук и Карма долови почти физически бурята, вилнееща в душата й. Тя беше откачена, но доколко?
Усети неистово желание да разбере. Да надникне в лудостта й и, ако може, да я сподели по някакъв начин. Вероятно беше самотна. Ужасяващо самотна със спомените за онова, което само тя знаеше. Пенсионираният съсед на Карма бе споменал, че вероятно детето бе присъствало на убийството, но не успели никога да изкопчат нещо от него.
Пристъпи към нея. Господи! Имаше чувството, че пристъпва към същество от друг свят. Тази жена натрапчиво му напомняше за вампирските хроники на Ан Райс. Зловещо красива, омагьосваща, мрачна, забулена в нечовешка загадъчност...
- Защо си се върнала? – попита я когато вече стоеше пред нея.
- Защото трябваше. Знаеш ли, че тази нощ стават точно двадесет години?... Хубава цифра.
- Да... – замисли се за миг и после й каза с въздишка: - Хората твърдят, че...
- Какво? – засмя се тя тихо, а очите й не се отделяха от него, пълни с някакъв особен, почти плашещ интерес. – Че аз съм я убила?
- Не. – надви той колебанието си. – Че си била тук, докато...
Не посмя да продължи, защото онова, което се канеше да каже, беше страшно. Не знаеше как щеше да реагира тя.
За негово учудване, тя дори не трепна. По чувствените й устни премина нова усмивка, когато попита:
- Когато майка ми умря?...
Замълча за секунда-две, обмисляйки чутото, и после кимна със странна, стряскаща невъзмутимост:
- Да. Бях тук, когато тя умря.
Сега вече Карма определено усети, че го обзема страх. Дявол да го вземе! Това момиче си беше сериозно мръднало. Е, явно си имаше и причини, но все пак...
-Защо не каза на полицията кой я уби?
- Защото не исках. – гласеше отговорът. – Така или иначе, какво би променило това? Тя си остава мъртва.
- Кой я уби? – изненадващо дори за себе си попита той.
- Иска ти се да знаеш, нали?
За миг настъпи стряскаща тишина. После тя с въздишка се изправи, озовавайки се на сантиметри от Карма, който я гледаше като хипнотизиран. Онова, което прочете в очите й, го накара да почувства замайване. Беше... еротика. Страстно желание. И нещо по-дълбоко, което го изплаши не на шега. Но не можеше да си трогне. Чувстваше, че от мига, в който бе видял тази жена, вече е обречен. На нея. На онова, което тя направеше с него... Каквото и да е то.
- Ще ти кажа, но това завинаги ще те направи част от историята на тази къща. Можеш ли да си го позволиш? Дори и ако то сложи край на досегашния ти живот?... Ще мажеш ли да понесеш тежестта на една лудост, която не е твоя?
- Ще го понеса. – кимна той, изпълнен с непонятна дори за него увереност.
Не знаеше откъде идваше тази сигурност – просто го искаше! Искаше да научи най-страшната тайна на момичето срещу себе си. Да сподели тежестта на миналото й. Да стане неразделна част от онова, което представляваше тя – от фантазиите й и копнежите й. От...
Мисълта беше толкова изненадваща, че го стъписа.
В това време тя направи и последната крачка, заставайки почти плътно до него. Усети дъха й. Аромата на косите й. Дори силата на огъня в погледа й. И преди той да успее да реагира, устните й докоснаха неговите. Искаше всичко негово и имаше намерение да си го вземе, независимо от цената. В съзнанието му образът й се сля с образа на жената от портрета. Някак далечно проблесна в замъгления му ум прозрението, че те двете всъщност бяха твърде много еднакви. Сякаш мъртвата като феникс беше възкръснала от пепелта на собствената си смърт.
Почти като в просъница я чу да шепне, изгаряйки устните му със своите:
- Помня го... Никога няма да го забравя, защото... приличаше на теб...
Дори не успя да се стресне от признанието й. Беше паднал под магията на демоничната й, огнена хубост и това пленничество щеше да е до гроба, защото понякога ставаше така.
- Кой беше убиецът?... прошепна, докато устните му търсеха нейните.
Тя сякаш го потапяше в съвършено различен, непознат, приказно красив свят, в който всичко беше възможно, всичко се сливаше, страшно и красиво означаваха едно и също.
Може би последното, което чу ясно преди окончателно да се предаде на магията й, беше:
- Убиецът... имаше... ангелско лице...

*     *     *
На другата сутрин някой забелязал, че вратата на изоставената къща на Филипови зее широко отворена, и се обадил в полицията. Когато патрулната двойка влязла, открила, че портретът на мъртвата Симона е изчезнал, а върху чаршафите на огромната спалня имало петна от кръв. Човешка, както по-късно установи експертизата.
Легендата за странната история на къщата се беше пробудила за нов живот.
Пенсионираният полицай от същата улица мърмореше пред приятелите си:
- Знам си аз... Тая история не е приключила и едва ли някога ще разберем какво става там...
Все пак имаше някой, който вече знаеше тайната на двадесет годишната трагедия... Всъщност трагедия ли беше или...?

Всички творби от този автор | [>] Вашето мнение
 


До момента няма мнения за тази публикация. Бъдете първи!