уеб-дизайн и програмиране

Мрежа Nowhere

NOWHERE E-zine - извор на вдъхновение

Картината

Атараксия

Публикувана на сайта 04.08.2006, 10:27

Всички творби от този автор | Мнения на читателитеПечат СъхраниПо-голям шрифтПо-малък шрифт
 

Когато за пръв път видя картината в антиквариата, той остана като зашеметен. Да, именно като зашеметен. А на пръв поглед нямаше от какво. На нея бе изобразен обвит в нежно сива мъгла горист остров с поляна отпред, преливаща в пищен пясъчен плаж. Картината беше за продажба, а цената й се оказа учудващо прилична. Когато попита продавача за нея, той му каза, че не знае почти нищо. Картината била попаднала тук от разпродажба на нечие имущество. Някаква стара дама починала без да остави наследници и вещите й били разпродадени от банката. Собственикът на антиквариата успял на доста ниска цена да се сдобие с цял куп стари, но красиви неща, в това число и въпросната картина.
- Ще я взема. – обяви Бастиян.
Чувстваше, че не може да излезе от тук без нея. Странна работа! Сякаш невидима нишка го свързваше с това изображение. Избягваше да си го мисли, но някак си този остров там... Беше му познат. Сигурен беше, че не го е виждал никога, и все пак... познаваше го. И не беше сигурен, че му харесва.
*     *     *
Окачи я на стената точно срещу леглото си, защото му се стори, че точно там й е мястото. Щом се събуди, първо нея да види. Щом започне да заспива, тя да е последното, което да запомни. Едновременно му действаше и успокояващо, и го напрягаше. Като че ли беше изплъзващ се спомен за нещо отдавна забравено. Deja vu. Нали така наричаха французите това неопределено чувство за нещо вече видяно или преживяно, което всъщност ти се случва за пръв път?...
През целия ден не се сети повече за картината и чак вечерта, когато реши да си ляга доста след полунощ си спомни за новата си придобивка. Влезе в спалнята, пусна телевизора на една от научнопопулярните програми и застана пред платното да го погледне пак.
Чувството, че нещо в картината се беше променило, го блъсна като юмрук в стомаха още преди дори да го е осъзнал. Пристъпи изненадано и се вгледа по-внимателно.
Ами да. Имаше нещо различно в нея. Нещо, което го нямаше там сутринта. Готов беше да се закълне. Присви очи и...
Ето го! Съвсем бледа, почти недоловима сянка бе паднала върху пясъка на плажа. Може би идваше от към поляната, а може би просто така му се струваше. Накрая реши, че просто не е огледал добре платното в началото и затова чак сега е видял сянката.
Легна си с усещането за удовлетворение.
*     *     *
На другия ден беше затрупан с работа. Имаше три недовършени статии за три от водещите списания в страната, така че почти не отлепяше очи от компютъра. По някое време дойде приятелят му Даниел и от скука докато чакаше Бастиян да се освободи, за да излязат на кафе, взе да обикаля из стаите. Тук се чувстваше като у дома си.
Влезе и в спалнята и след малко от там се чу гласът му:
- Ей, тая картина си я бива! Откъде я докопа?
- От един антиквариат.
- Супер! А обясниха ли ти защо художникът е нарисувал тия очи на брега? Изглеждат много шантаво точно тук...
Само след секунда Бастиян стоеше до него.
- Какви очи?
- Ами ей тия. Не си ли ги видял?
- Не...
- Как можеш да купиш нещо без да го огледаш, бе?
- Когато я купих нямаше нищо такова. И тази сянка... Вчера сутринта я нямаше, а снощи беше съвсем бледа...
Данаил го гледаше подозрително. Изглежда се чудеше дали е сериозен или го взема на подбив. Без да му обръща внимание, Бастиян почти заби нос в платното, докато го оглеждаше.
Какво ставаше тук, по дяволите?!...

*     *     *
Даниел бързо повярва в историята. Бастиян беше откачен, но не чак толкова, че да си измисля подобни небивалици. Нещо с тази картина не беше наред. Затова решиха да я занесат при един свой бивш съученик, който понастоящем се подвизаваше като уредник в една от новите и много актуални галерии.
Виктор веднага огледа картината много подробно. Използва дори лупа преди да каже:
- Имате късмет, момчета. Ако това нещо го бяхте показали на някой друг щяхте да се сбогувате с него много бързо за никакви пари.
- Значи е ценна? – попита Бастиян изненадан.
- Да. Откъде, се сдоби с нея?
Той му разказа.
- Имаш щур късмет, човече. – искрено впечатлен поклати глава Виктор. – Без подробен анализ не бих могъл да бъда максимално конкретен, но дори така мога да те уверя, че тази картина е на не по малко от двеста години, а може би и на повече. Въпреки това стилът е неповторим, напълно различен от всичко рисувано тогава. Името на художника не ми е познато – някой си Е. Крейн.
Внимателно обърна платното и огледа гърба. Той беше от груб покафенял от десетилетията плат, вероятно тъкан на ръка, но все пак майсторски изработен. Нито една нишка не бе изтъняла от времето, нито едно възелче не нарушаваше съвършенството на повърхността. А най-долу вдясно Виктор с помощта на лупата откри избледнял до неузнаваемост надпис. Не успяха да го разчетат изцяло. Годините бяха съхранили само няколко букви: “... овът... глите... “, а отдолу – изображение на стилизирана роза.
- Хмм!... – гласеше коментарът на галериста.
- Какво? – веднага настоя да знае Бастиян.
- Нищо. Просто това тук... розата... Познато ми е отнякъде.
Разровиха се в планини от каталози, но никъде нищо подобно не откриха. Затова се разделиха с обещанието да поддържат връзка, ако излезе нещо ново.
- Странна работа, човече. – беше коментарът на Даниел, когато излязоха от галерията. – Дявол знае на какво си попаднал.

*     *     *
Същата вечер Бастиян с любопитство отново разгледа картината. Този път като че ли нямаше промяна.
Но само пет часа по-късно, когато се събуди, обзет от вдъхновение за писане, откри, че вече не е същата. Там на острова освен тайнствените очи вече съвсем ясно се очертаваше и лице. Мъжко лице с тревожно красивите нежни черти на благородник. Лице бледо, обзето от неизмерима тъга, но и решителност. Лицето на човек, който знае, че е обречен, но няма нищо против да посрещне съдбата си с гордо вдигната глава.
Всичко това започваше да става злокобно.
Бастиян седна на леглото срещу картината и се замисли. Май една идея се зараждаше в главата му вече. Идея колкото безумна, толкова и възможна. Очевидно картината беше свързана по някакъв начин с мястото, което изобразяваше. С този странен остров. И на него се бе случило или щеше да се случи нещо, свързано с лицето, което сега се появяваше постепенно. Но как да разбере кой е този остров и дали събитието е минало или тепърва предстоеше?

*     *     *
Изминаха още няколко дни и нощи. И през цялото време загадъчната картина се променяше и променяше. Бастиян взе да свиква с това. Вече с любопитство очакваше да види следващата черта в сцената и разбираше, че тя не е обикновена.
Отначало се появи мъжът с тъжните очи. Беше много млад, облечен в дрехи от преди два-три века – бяла риза, черен панталон, ботуши. Косите му стигаха до раменете – тъмни като шоколад – и невидим ветрец ги разбъркваше. Стоеше на колене в пясъка, а ръцете му бяха вързани зад гърба. Явно той беше затворник или осъден.
После се появи острието на меч над главата му. Хладно проблясващо на утринната дрезгавина острие. Бастиян почти чуваше как свисти към врата на младежа и... изпитваше неизмеримо съжаление към него. Да можеше да промени сюжета на картината!... Но подозираше, че не е по силите на никого на този свят.
Постепенно, нощ след нощ, на острова от платното на неизвестния художник се появиха още хора – войници в униформи от времето на крал Хенрих VІ (1422-1461), свещеник и палач със скрито от кожена маска лице, стиснал надвисналия над младата глава меч.
Ориентирал се горе-долу в епохата, Бастиян се разрови в учебници по история, но не откри нищо конкретно. Тогава се обади на собственика на антиквариата и от него се опита да научи нещо, но и там удари на камък. Междувременно картината най-сетне бе добила цялост и престана да се променя, но не даваше мира на Бастиян.
Какво изобразяваше тя всъщност?
Кой беше осъденият на смърт?
Защо го убиваха?
И най-вече кой бе нарисувал мястото на неговата гибел?
Очевидно художникът бе вложил цялата си мъка от смъртта на непознатия младеж в своето произведение и сега тази мъка сякаш избиваше в образи върху платното. От всяка черта, от всеки нюанс лъхаше безмерната скръб от загубата. Чия ръка бе сътворила този жив шедьовър?

*     *     *
И една сутрин обяснението дойде неочаквано под формата на телефонно обаждане от Виктор. Звучеше доста доволен от себе си, когато обяви по линията:
- Здрасти, Баст! Най-накрая хванах следите на твоята картина.
- Какво? Сериозно? – слиса се Бастиян, неочаквал някога да чуе това.
- Ами да. Нали ти казах, че някъде съм виждал розата, дето е нарисувана на гърба? Е, доста рових, но нищо не открих из архивите ни, докато не си спомних, че тя всъщност не е част от подпис, а е родов герб. Розата е част от герба на фамилията Вандерхоф, датиращ още от времето на крал Ричард ІІ. През последните години чрез нашите галерии продадохме доста интересни експонати от колекциите им – предимно скулптури и оръжия. Останал е един-единствен наследник и той живее в Лондонския замък на фамилията. Има камари пари, но от време на време продава или купува за собствено удоволствие. Свързах се с него и го попитах за твоята картина. Мога да те уверя, че момчето буквално подскочи на телефона.
- Момчето?
- Ами да. Той е само на двайсет и три години. Изключителен човек все пак. От километри можеш да познаеш, че кръвта му е синя като индиго. Благородник от най-чист вид и все пак съвсем съвременен бих казал.
- И? Какво каза?
- Иска да види картината.
- Кога?
- Още днес. Пристига след два часа.

*     *     *
Бастиян чакаше на летището вече петнадесет минути, когато самолетът кацна. Питаше се как ще познае Ричард Вандерхоф и се надяваше младият аристократ да го познае преди да са се разминали. Оказа се, че не е трябвало да се тревожи. Когато Ричард излезе от изхода за пристигащи, Бастиян изгуби ума и дума.
Вече беше виждал това лице.
Насреща му идваше младежът от картината. Съвършен като нищо друго. Сякаш внезапно оживял пред очите му от средновековна легенда.
- Бастиян? – усмихна се призракът щом го съзря.
- Да.
- Говорихме вече по телефона. Аз съм Ричард.
Стиснаха си ръце, а Бастиян продължаваше да се чувства като в мъгла. Нима всичко това наистина се случваше?
Качиха се в колата и веднага отидоха в дома на Бастиян, където Ричард моментално пожела да види картината.
- Може би трябва да те предупредя преди това. – каза Бастиян колебливо. – Тя вече не е точно... същата...
- Преработил си я? – ужаси се младият аристократ.
- Не. Не аз.
И му разказа всичко от последните дни без да крие нищо. С риск новият му познат да го сметне за хахо, все пак му описа как картината се бе променила. Ричард го изслуша изключително внимателно и... Странно! Не се изненада.
- Мислиш ли, че откачам? – изгледа го подозрително Бастиян.
- Не. – поклати глава той.
- Тогава какво? Наистина ли се случва? Да не е нещо като симпатично мастило или...
- Не. Наистина се е променила.
- Значи знаеш нещо?
- Знам всичко. Донеси я да я видя и ще ти разкажа!
Изпълнен с безкрайно любопитство, Бастиян стана и донесе картината. Ричард я пое и се вгледа в мрачната сцена на острова, а очите му... Очите му излъчваха такава тъга и любов едновременно. Сякаш там наистина беше той и сега си я връщаше, а с нея – и отдавна потъналите спомени за друго време и друг... живот.
Бастиян чакаше. Усещаше, че ще чуе странна история.
И наистина. Без всякакво предисловие гостът му заговори:
- Казва се Островът на мъглите. Намира се близо до един от родовите замъци на семейството ми. Замъкът е построен още по време на властването на крал Едуард ІІ, а на острова са се изпълнявали смъртните присъди на престъпниците в онзи район. През 1450 година там властвали двамата братя Уот и Мартен, а при тях живеела и сестра им Еванджелин Вандерхов, по мъж Крейн. Била отскоро омъжена за един заможен фрихолдър и войник, в когото била лудо влюбена. Тогава избухнало въстанието на Джек Кед. Начело на двадесетхилядна въстаническа армия Джек Кед тръгнал от графство Кент към Лондон и влязъл в столицата. Бунтовниците искали намаляване на данъците, както и редица облекчения за народа. Искали на краля да бъдат върнати домените, заграбени от феодалите. Както и да е! Към тях се присъединили и Уот, Мартен и Стивън – съпругът на лейди Еванджелин. Едни от малкото благородници, защитили тогава исканията на народа. Чрез Кентърбърийския архиепископ кралят обещал пълна амнистия на въстаниците, ако се разотидат. Повярвали му.
- А не е трябвало, нали?
- Не съвсем. – горчиво се подсмихна Ричард. – Започнала жестока разправа с тях. Преследвали ги. Дори Кед бил заловен и екзекутиран. Уот и Мартен се отървали благодарение на произхода си, но Стивън нямал тяхната синя кръв, която да му гарантира поне някаква неприкосновеност. Заловили го, обявили го за еретик и го убили на същия този остров, на който родът Вандерхоф изпълнявал кралските присъди. Семейните хроники, които съм чел намекват, че за присъдата му съдействал и местен граф, който искал ръката на лейди Еванджелин, но тя го пренебрегнала заради Стивън. Обезглавили го. Това съсипало живота на съпругата му, която буквално се разболяла от скръб. Четири месеца след смъртта на Стивън тя родила близнаци-момчета и умряла. Оставила след себе си само тях и тази картина, която нарисувала точно след екзекуцията на мъжа си. Уот Вандерхоф осиновил момчетата, но скоро едното от тях също умряло. Останал само Едуард Крейн Вандерхоф, който след двадесет и две години наследил всичко, защото двамата братя останали бездетни и починали.
- И ти си...
- Да. Аз съм наследникът на Стивън Крейн и Еванджелин Вандерхоф. Последният от рода.
- Приличаш на него като... като...
- Знам. В замъка има още два негови портрета, така че знам. Но за тази картина само бях чувал. Преди петдесет и осем години дядо ми я продал, защото не искал тя да напомня за трагедията на бъдещите Вандерхоф. Кой знае защо смятал, че тя носи нещастие на рода ни. До преди година я търсих, но нищо не открих и се отказах.
В стаята настъпи мълчание за известно време преди Бастиян да попита:
- Искаш ли си я?
- Не. – поклати глава младият мъж и се усмихна някак тъжно. – Видях я. Вече няма смисъл да я търся. Когато реша, винаги ще знам къде да я намеря. Може би и аз като дядо вярвам, че би ми донесла лош късмет, ако я върна у дома. Това не е картина, Бастиян. Това е материализираната скръб на една жена, която наистина е обичала достатъчно силно, за да се откаже от собствения си живот и бъдеще. Мисля, че щом е стигнала до теб, трябва да си остане тук.
Час по-късно Ричард Вандерхоф си тръгна. След него в апартамента остана само усещането за нещо необикновено, почти реално и все пак приказно. Нещо красиво като стара любовна история, която така и не беше завършила докрай.
Еванджелин Крейн. Може би някъде между реалното и фантазията тя все така очакваше съпруга си и тъгуваше.

Всички творби от този автор | [>] Вашето мнение
 


До момента няма мнения за тази публикация. Бъдете първи!