Призракът

Атараксия

Публикувана на сайта 04.08.2006, 18:25

- Дали и тука си имат граф Дракула?
- Граф Дракула е румънец, а ние сме в Англия, умнико.
- И какво? В Англия нямат ли си вампири?
- Не. Само призраци. И Хари Потър.
Аурел се подсмихна докато подслушваше с половин ухо този разговор на Радослав и Асен от към хола. Стоеше на терасата и наблюдаваше настъпването на нощта. Пред очите му първият английски град, който виждаше през живота си, се превръщаше в искрящ скъпоценен камък от светлини и цветове. За пръв път излизаше в чужбина и се чувстваше зареден с очакване за нови и непознати емоции. Студентската им бригада щеше да продължи цели три месеца, така че време имаше.
- Да не би да мислиш, че в замъка няма призрак? – въодушеви се в спора Асен.
- В замъка Кастънбърг? – учуди се Радослав. – Че откъде да знам? Хората казват, че има.
- Но ти не вярваш, а?
- Ами, честно казано, не. Досега не съм виждал нито един.
- Аз съм виждал. – обади се внезапно глас зад гърба им.
Двамата изненадано се обърнаха.
Аурел стоеше на прага на вратата към балкона с чаша уиски в ръка, опрял гръб в рамката на вратата. Леле, колко готин беше тоя тип! Дори мъжете оставаха поразени от съвършенството във всяка негова черта и извивка.
Отпи и им се усмихна наполовина.
- Виждал си призрак? – не повярва Радослав.
Аурел определено беше смахнат образ, но чак пък толкова... А дали не ги взимаше на подбив? Дори и когато се шегуваше, той оставаше напълно невъзмутим. Смехът му беше нещо рядко и ценно. Толкова мимолетен, че когато все пак се появеше за секунда, човек след това изобщо не беше сигурен видял ли го е или просто така му се е сторило.
- Миналата година през март ходих на гости при едни приятелчета във Велико Търново. Вечерта вдигнахме купон и решихме да подивеем малко, да се снимаме тук-там... Един от тях имаше от тези дигитални фотоапарати... Ходихме до Царевец, но беше затворен, а преди това минахме и през Арбанаси... И стигнахме до църквата “Свети Четиридесет мъченици” в Трапезица. Там нямаше никого. Прескочихме и се снимахме. После отидохме на дискотека. Взех апарата да прегледам снимките и какво мислите виждам? На всяка една, дето я правихме до църквата, изведнъж сред нас излиза и едно момиче в бяло.
И Аурел се разрови в раницата си. Извади пакет снимки, отдели няколко и им ги подхвърли. Действително на тях се виждаше ухилената подпийнала компания и... ТЯ. Момиче в дълги бели дрехи, с бяло лице, бели коси до глезените... И тези безмерно тъжни, празни очи. Стоеше до тях и ги гледаше, а чертите й бяха самата доброта.
- А стига, бе! – промърмори Радослав впечатлен.
- М-да... – кимна Аурел, премятайки в пръстите си друга една снимка. – Стана ми любопитно и занесох една на един приятел фотограф. Той увеличи лицето на момичето и приложи техника, при която контрастът черно-бяло се засилва. И ето какво се получи накрая!
Подаде им и последната снимка. От там ги гледаха празните очни дупки на страховито нахилен череп.
*          *          *
В стаята настъпи тишина. Асен и Радослав невярващо гледаха последната снимка. И през ум не им минаваше да попитат Аурел дали се шегува. Знаеха, че не се шегува. Усещаха го!
Страхотно! Точно това им трябваше преди лягане.
- Откачена работа! – наруши пръв Асен мълчанието.
Аурел седеше на табуретката срещу тях, опрял лакти в колената си, и не откъсваше очи от лицата им.
- Точно така. – кимна и се усмихна едва доловимо. – От тогава не съм ходил там.
- Има си хас! – изпухтя Радослав.
- Месец по-късно попаднах на една книга с български легенди и там я открих. Бялата царкиня. Пишеше, че се появявала всяка година в полунощ на девети март – храмовия празник Свети Четиридесет мъченици. Запалвала светилника в църквата, обикаляла с него и се молела, а през цялото време наоколо биели камбани все едно всички някогашни църкви на Царевец и Трапезица оживявали. Когато царкинята минавала покрай вратите на църквата, те се отваряли сами и тя излизала на двора, обикаляла гробовете и палела свещи, които угасвали чак сутринта. После се къпела в Янтра,обикаляла три пъти църквата, качвала се на викалото и вдигала ръце къв Царевец и Трапезица и изчезвала със зората. И така до другата година.
От устата на всеки друг това би прозвучало най-малкото несериозно, но не и от Аурел. Той беше дяволски сериозен тип. Сериозен като самата Смърт.
Усмихна се с една идея по-широко и въздъхна.
- Така че може пък и да извадите късмет с тукашните призраци. Утре ще идем до замъка да поогледаме.
Стана, взе си чашата и с лениво-грациозна походка пак се изнесе на терасата, оставяйки двамата си приятели и съквартиранти в недоумение.
- Поднася ни, нали? – колебливо попита Асен.
- Не ми се вярва.
*          *          *
На следващата сутрин наеха кола и тръгнаха към замъка Кастънбърг. Не знаеха за това място нищо друго освен наличието на призрака, но то пък имаше ли замък (особено английски) без свой дух? Когато приближиха мястото, първото им усещане беше за... спряло време.
- Уау! – възкликна Радослав. – Нищо чудно, че говорят за призрак. Това място си е направо... призрачно!
- Красиво е. – обади се Аурел замислено, докато паркираше.
- Не се учудвам. Някога намери за красиви и египетските мумии.
Замъкът се възправи пред тях величествен като великан, смълчан на върха на хълма си. Ням свидетел на една отдавна отминала епоха – колкото романтична, толкова и свирепа.
- Това място е странно. – промърмори Аурел.
- Направо си е злокобно, мен ако питаш. – отвърна Асен мрачно.
Въпреки това влязоха. Странно, но в преддверието не откриха никого. Вътре беше съвършено пусто.
- Ей, къде е екскурзоводът? – попита Асен. – Я да го събудим!
Той пое надясно с Радослав, а Аурел остана сам. Всъщност май щеше да е по-забавно да огледа сам, без досаден гид, който да му натрапва впечатления. После щеше да си вземе брошура или нещо подобно с историята на замъка.
Огледа се и тръгна наляво. Скоро се озова в неголям вътрешен двор, потънал в дебела прохладна сянка. Точно отсреща зееше входът на най-високата кула. Аурел се отправи нататък и влезе. От тук нагоре започваха стръмни вити стълби от масивен камък. Застана в основата им и погледна нагоре. Имаше особено чувство тук.Сякаш въздухът беше по-хладен от нормалното, наситен с концентрирана енергия. Или беше просто усещането за тежащата история. Замъкът помнеше векове, събития, хора... съдби...
Сякаш в синхрон с мислите му зад него един мек женски глас каза кротко:
- Умряла е горе.
Аурел стреснато се обърна. В рамката на вратата стоеше слабичко елегантно момиче в семпла нежно сива рокля до глезените. Дългите му тъмни коси бяха вдигнати в интересна мрежеста прическа. Гледаше към него с открит, изпълнен с почти детски интерес поглед.
- Коя е умряла? – попита той.
- Лейди Силия. – отговори тя, приближавайки се до него, и погледна нагоре някак тъжно или може би с копнеж. – Не сте ли чули историята още?
- Не. Исках първо да разгледам без нищо да очаквам.
Непознатата кимна и заговори като че ли на себе си:
- Била ужасно млада, когато я омъжили за граф Кастънбърг, още почти дете, а той бил вече на петдесет години. Страшно я ревнувал и непрекъснато я държал затворена в замъка. Обвинявал я за това, че не успява да му роди дете. Веднъж тръгнал на поход, но ден след това в замъка пристигнал един от принцовете. Бил млад, дързък и красив като бог. И благороден, изискан кавалер. Не грубиян като съпруга на лейди Силия. От първия момент се влюбил в графинята, а и тя в него. Станали любовници. Разбира се, връзката им била предварително обречена, а и графът чул всичко, когато се прибрал. Задълженията на принца към държавата го принудили да си тръгне завинаги, а граф Кастънбърг за наказание заключил жена си горе в кулата завинаги. Там тя умирала бавно в продължение на осем години.
- Само заради една мимолетна връзка? – учуди се Аурел. – Малко крайно дори за онези времена.
- Жестоко дори за онези времена. – поправи го момичето. – Осем години!... А и графът не преставал да я тормози до самия й край. Наричал я как ли не. Казвал й, че се е превърнала в уличница, и заплашвал да я даде на войниците си да се забавляват с нея... Естествено, не го направил. Той не бил от хората, които дават каквото и да било. Пък и бил обсебен от мисълта за Силия. Докрай!
- Можела е да използва това, за да оправи нещата.
- Можела е... Но дали е искала?
- Не ми изглежда много умно.
- Мислите, че е глупаво да умреш от любов? – стрелна го тя с неочаквано живи, будни очи, в които светеше рядка интелигентност.
- Ами принцът я е оставил да умре. Струвал ли си е тогава? Можел е да направи нещо.
- Не, не е можел. Един принц не разполага с желанията си. Но знаете ли какво? На Силия и споменът за онези няколко дни й бил достатъчен, за да умре щастлива.
- Доста слаба утеха. Ако е била толкова доволна от положението си, защо казват, че духът й все още броди тук?
- Именно затова. Тук е бил затворът й, гробът й, но и тук са били онези единствени няколко дни. Може би тя непрекъснато иска да си ги припомня. Може би този спомен е нейният единствен рай.
- Не ми се вярва. – поклати глава младежът.
Момичето се усмихна леко и попита:
- Не вярвате ли, че може да има и такава любов? Извън всякакви правила.
- Не.
Личеше й, че точно този отговор е очаквала.
- Знам. И все пак... я е имало. Има я все още. Може би съвсем близо до вас дори. Кой знае!...
Аурел отново погледна нагоре. Изобщо не изпитваше желание да се качи. Не искаше да вижда онова място. Изведнъж онази нещастница, умряла така мъчително горе, му се стори ужасно близка и позната. Сякаш почти я беше виждал. Почти!
Непознатата му компаньонка повдигна елегантно полите на роклята си и тръгна нагоре по стълбите. Стъпките й бяха толкова леки, че не се чуваха. Преди да се скрие от погледа му тя каза през рамо:
- Повярвайте! Вие сте именно от хората, които най-много заслужават да бъдат обичани точно така, както тя е обичала. Казват, че тя се явявала само на такива като вас.
Усмихна му се загадъчно и изчезна зад свивката на стълбите.
Аурел се огледа слисано. Ама че странно момиче! Имаше нещо необикновено успокояващо в нея. Кротко. Крехко. И мистериозно. Истинска дама!
Обърна се и излезе, някак между другото осъзнавайки, че е забравил да я пита за името й. Тръгна да потърси Радослав и Асен, които сигурно вече се чудеха къде се е дянал, и ги откри в преддверието. Сега обаче с тях имаше и някакъв костюмиран тип, а и още пет-шест туристи, дошли да позяпат.
- Къде се мотаеш, бе? От десет минути те чакаме. – посрещна го Асен нетърпеливо.
- Няма значение. – махна той. – Хайде да обикаляме!
Групата пое. Минаваха през стаи, зали, коридори, стълбища и тераси, а екскурзоводът говореше ли, говореше... Замъкът Кастънбърг това, граф Кастънбърг онова...
В един момент обяви с апломб:
- А сега да посетим галерията с портретите! В нея има портрети на абсолютно всички владетели на замъка и на съпругите и сестрите на някои от тях. Заповядайте и, моля, не пипайте картините, за да не задействате алармата!
Влязоха.
Портрети. Много портрети на хора в различни дрехи от различни епохи. Ниски и високи. Дебели и слаби. Грозни и красиви. Имаше дами със стилни прически и искрящи бижута, с разкошни рокли от най-скъпи платове и с нежни бели ръце. Групата обикаляше, а онзи проклетник не спираше да дрънка като кречетало. Докато в един момент не стигнаха до края (или началото – въпрос на гледна точка). И там в семпла сребърна рамка стоеше портрет, от вида на който Аурел изгуби дъх. Ушите му изпищяха, а сърцето му прескочи тревожно един-два удара.
От картината го гледаше ТЯ. Неговата непозната. Беше в други дрехи и с друга прическа, но... беше тя! Точно такава, каквато я бе видял в кулата.
- Уважаеми дами и господа, - обяви екскурзоводът тържествено сякаш презентираше холивудска звезда, - пред себе си виждате самата лейди Силия де Волар, първата графиня Кастънбърг в историята. Именно нейният дух все още, казват, че бродел из замъка, но не се тревожете. Говори се, че е мило и безобидно създание и не е сторила нищо на никого.
Аурел имаше чувството, че реалността се размива като картина от темперни боички, забравена под дъжда.
А онзи не спираше:
- Легендата казва, че само хора, заслужаващи да бъдат обичани както тя е обичала, могат да я видят.
- А вие виждал ли сте я? – подхвърли някой.
- За съжаление не. Не би трябвало да го казвам, но лично аз не вярвам в историите за призрака на Кастънбърг. От десет години съм тук денонощно, а не съм мяркал дори крайчето на роклята му. И все пак някои твърдят, че са го виждали и дори че са разговаряли с него.
И той повдигна рамене в знак, че всеки може да вярва в каквото си иска, но той знае истината.
Напуснаха залата. Тъкмо излизаха от нея, когато в огледалото вдясно един силует накара Аурел да настръхне. Силия! Стоеше в рамката на една врата.
Погледна натам, но... нямаше никого. И все пак... ето я – в огледалото! Усмихваше му се, сякаш знаеше всички тайни на света. Самото олицетворение на спокойната красота!
И един нереален шепот, доловим само за Аурел:
- Има я. Ще видиш... Вярвай ми!...

Всички творби от този автор |  Вашето мнение
 

Alexander [ ] 

от дата :  10.12.2006, 18:33

Само някой, който заслужава да бъде обичан може да напише такова нещо! Успех!
Надявам се скоро да сложиш тук още от творбите си, човек, наистина имаш талант :)