Учител, това звучи гордо

Атараксия

Публикувана на сайта 04.08.2006, 18:40

От опит знам – точно това, от което гледаш да избягаш, точно то те застига като бумеранг. Откак се помня, т.е. откакто семейният съвет реши, че ще направи от мен студентка, нашите все ме врънкат да стана учителка. Нали мама е детска учителка вече трийсет години...
- Запиши една педагогика, пък като завършиш, без проблеми ще те уредим една директорка на училището на село! – агитира ме баща ми. – Или ще смениш майка си в детската градина като се пенсионира.
- Да, бе! То мен чакат да ме сложат директор на градината! – скептично клатя глава аз.
- А ти какво си мислиш? Че се избиват за мястото ли? – намесва се майка ми. – Да не са луди? Не си рекла, не си станала!
Само това липсваше! Селска даскалица в училище, в което най-големият клас е от дванайсет хлапета, при това малко по-диви от Петкан Дивака.
- Никога! – отсякох и записвам „Библиотечно-информационни дейности”.
Не могат да ме излъжат толкова лесно. Нали знам какви лунатици стават деветдесет и пет процента от днешните даскали?
Да, ама има една приказка: „Никога не казвай „никога”!” Защото дяволът си няма работа.
И напук на библиотекарските ми амбиции дойде прелестният миг, в който се видях принудена да кажа „да” на предложението, така че една пълна учебна година да тормозя (респективно – да ме тормозят) дребните изчадия в селското училище. И аз съм учила там до пети клас, ама все едно е било преди два-три живота. А тук са на път да ми съкратят още толкова животи.
Знаете ли какво представлява подобно място? Всяка година е драпане със зъби и нокти за минималната бройка деца, за да не се сливат класове, а после е треперене и безкрайни компромиси някое да не изхвърчи. Лошото е, че вече и дребните чудовища го знаят и още по-отчайващо деградират. Знаят, че така или иначе ще избутат и тая годинка.
Повечето са от „скъпата боя”. Роми, както сега искат да им викаме. Всички, които никое друго училище в областта не ще, идват тук. Затова училището по-скоро прилича на ТВУ или на изолатор за малолетни престъпници.
И аз – там. Аз, която съм пред нервна криза всеки път, когато около мен има деца за повече от един час! Обаче не се отказвам лесно. И сам воинът е воин. Така че една учебна година съм учител и класен ръководител на трети клас.
„Леле, какъв кошмар!”, мисля си.
С хлапетата горе-долу се сработихме, макар в началото да имаше някои търкания. Например все забравяха да влязат в следващия час. По шест пъти на ден. Одрах се да викам през прозореца. Накрая ми писна и се хванах за правилника. Който влезе след мен – отсъствие! Ама закъснял секунда, ама минута – без значение! И понеже никой досега не им беше създавал подобни проблеми, клекнаха бързо. Да видиш как бързо се научиха да влизат навреме! Е, имаше отначало сръдни и ревове, ама минаха.
Затова си поставих за цел да натъпча малко основна информация в главите на десетте ми подопечени. Трудна и безкрайно амбициозна задача по отношение на зверчета, които даже и посред зима мислят само как да офейкат до реката и да се намокрят до кости. Мислят си, че така ще ги пусна да си ходят да се преоблекат, но се отказаха веднъж завинаги когато накарах едно от момичетата да стои четири часа с мокри дрехи, докато свършат уроците.
Както и да е!
В трети клас по родинознание се учи историята на България. Искам да ги науча поне кога е основана държавата ни и питам:
- През 681 година България и Византия подписват какво?...
- Брачен договор. – подскача едно момиче.
Безнадежден случай! Изкушавах се да ги оставя на автопилот и да ида горе в учителската стая да зяпам някоя тъпа сапунка с домакинката, която само това прави.
След часовете релаксирам там, когато се появяват и останалите бойци от взвода.
- Ей искате ли малко да се посмеете? – влетява Катя Мартинова, класната на осми клас.
Тази жена ми е идолът тук. Тя е от оцеляващите при всякакви условия. Мъжко момиче!
- Прочети това! – подхвърля ми тя един двоен лист с почти нечетлив почерк. – Може ли, бе, може ли да са толкова тъпи? Поне малко от малко нещо да закачат, да запомнят в час като им приказваш, а те... Направо съм отчаяна! Аз съм литератор, не специалист по олигофренопедагогика.
Хиля се като ряпа, обаче не коментирам. Когато работиш в такъв „змиярник”, както го нарича баща ми, бързо се научаваш да не коментираш нищо и никого гласно, защото не се знае после кой какво ще разбере.
Зачитам се. Контролно върху „Илиада”. Един пасаж вече е подчертан с червено от очевидно адски нервна ръка:
„... Ахил си го извади пред Скайските порти и го размаха. Андромаха припадна...”
Захласвам се от смях. Мръсното подсъзнание веднага започва да боде. Какво точно си е извадил и размахал Ахил, та така да стресира горката Андромаха? И какви са тия Скайски порти? Не бяха ли Скейски?...
Кикотя се като малоумна известно време. Тъкмо се поуспокояваме, влиза със замах географът Генади Матеев и обявява с най-сериозното си изражение:
- Абе вие знаехте ли, че Симеон ІІ не бил Сакскобургготски, а Сакскобирктанакий?
Зяпваме „умно” в очакване на обяснение. Той размахва куп листове – очевидно и той е изпитвал писмено – и въздъхва уморено:
- Моите хубостници сигурно си мислят, че прадядото на царя ни е бил индиански вожд.
Нищо чудно! Все пак говорим за хора, които също така смятат, че България е в Азия, Австралия, Америка, Европа и Африка едновременно и че Дунав извира от Северния полюс. Обаче Генади е на шестдесет и две години и вече отдавна е усвоил подходящата за това място философия – да не ти пука, пък ако щат, да вдигнат училището на главата си! И наистина не му пука. Драсва с червен флумастер по един грамаден Х през всеки лист, пише отдолу „слаб 2” и е готов да обходи селските ниви за гъби, докато чака автобуса.
Добре де! Може пък да не е толкова зле да подаскалувам известно време. Да понатрупам опит...
Усещам съмнително сумтене до рамото си. Физкултурникът само дето не е наврял нос под мишницата ми.
- Какво, бе? – дръпвам се аз възможно по-далеч от него без да падна от раздрънкания диван.
- Много хубаво миришеш. – ухилва ми се мазно той. – На курабийки.
- На ванилия. – озъбвам се аз.
Имам органическа непоносимост към този тип. Най-широкият му мисловен хоризонт се простира само до леглото ми, но по-скоро адът ще замръзне, отколкото аз да се доближа до него. Може да съм отчаяна, но чак пък толкова...
- Това не са ученици, а неграмотни бъдещи престъпници. – обобщава деня ни замдиректорът Найденов. – А едно време какво училище беше това!...
Той е тук вече повече от двадесет години, така че сигурно помни какво е било. Обаче както би казала майка ми, „едно време” си е за едно време. Такива като Найденов прекарват доста от времето си в спомени за това какво е било едно време. Колко хубаво било преди и колко лошо е сега. Ще кажеш, че преди са живели в рай небесен. Сигурна съм че на всички избори той гласува за комунистите, както и повечето любители на „едно време”.
Повечето от хлапаците са пътуващи – карат ги с автобус от града, че да запълват бройките в класовете. Автобусът за към града минава в ранния следобед, но повечето от пътуващите колеги вече са отпрашили пеш натам. Като ги настигне автобуса, ще се качат така или иначе. Шантава работа!
Та по тази причина се налага аз и още две пътуващи колежки да озаптяваме бандата, докато се качи там. Не е лесна работа, още повече че най-дивите дори не разбират български още. Наблюдавали ли сте маймуните в зоопарка по времето, когато се бият за нещо? Е, същото е, но по-страшно, защото тия нашите не са в клетка.
Катя Мартинова зарязва педагогическия подход и плесва по шамар на двама-трима, които пък в хор започват да я заплашват, че утре ще доведат бащите си, братята си и изобщо целите си фамилии и „че види она”. Единият от пострадалите изръсва псувня от най-тежък калибър, която вече му изпросва стабилен бой от войнствената даскалица.
И точно този момент от задушевния мизансцен избира автобусът, за да се появи. Сред съскането и газовете тумбата шумно се натоварва в него и потеглят.
Слава Богу! Устисках още един ден! Поздравете героя!

Всички творби от този автор |  Вашето мнение
 

До момента няма мнения за тази публикация. Бъдете първи!