Спомен-монолог

Делян Илиев

Публикувана на сайта 03.08.2006, 16:35

Заедно и поотделно

Останахме няколко
Вола, забити в земята
Няколко кола
Мучащи от болка

Един до един се сбогуваме
Но никой не тръгва
Колективното чувство
На майката дето се спъва

Мислехме заедно
Ще успеем да пребъдем
Но никой така и не тръгна
И дори не можахме да бъдем

Сега си дишаме един друг в лицата
В ноздрите, широките, черните
И бавно се спускаме ниско
Под пръстта и над червеите.

Грим

Преждевременно развити,
родени да живеят в самота –
типове неспали,
непожелали,
свойта автономност,
свойта скромнота.
Чели много Кафка,
Недочели Братя Грим –
това сме аз и ти,
и пушекът любим.

Мравките

Най-накрая
Умират и мравките
Със многото си братя
И сестри
Умират векове след хората
И динозаврите
Ражда се ново слънце
И нови звезди.

Аз ти той тя ние вие те мен теб него нея него тях вас нас

Неопределено

Не знам доколко помня
Свитъкът в пазвата ми бе любим
Изписан с кръвта на спомените лишни
Изтъкан от сребърната грива по лицето

Не знам доколко помня
Свитъкът в пазвата ми бе любим
Изпълнен с пориви към много
Препълнен от излишество на обич

Не знам доколко помня
Свитъкът в пазвата ми бе любим
Оформен кратко, набързо променен
Записани са жизнените пàри.

Не знам доколко помня
Свитъкът в пазвата ми бе любим
Но как ли пак ще дойде този ден
Когато свитъкът в пазвата любим
Ще падне на земята
При записаната в него прах.

Неук поет

Съдът на болезнената мъка
Съдът на напразната надежда
Съдът решава, дълго ме отлага
За по-нататък, за догодина.

Бесът, който бавно се надига
Отрицание на всичко дето не е нея
Отрицание и самосмисъл
На болезнената мисъл за промяна

Не ща ви казвам аз да се променям
Ща така в нея да си мисля
Да страдам, да ми е тъжно, поетично
Да ми е греховно, че духовно
Аз изневерявам.

Пряк път няма, има само дълъг
През времето, което, да, лекува
И което дълго никой не ще стопли
Да се мре или да живее пак от скука

Сбогом прищевки, сбогом настроения
Дете се ражда днес
Дете от обич и от много прегрешения
Дете на последния неук поет.

Шизо

Крайно

не е край и още не
влюбен но мислещ
за тази в която не
влюбен но искащ
да съм нея боже
няма те
обичам те
и
КАКВО КАТО СЪМ ПИЯН.

Пиянството не е удоволствие,
трудно е,
гадно,
но намирайки асфалта
в това
е крайно напрежение и
интелектуална чекия.

Чарът на твореца е без рацио.

Важно ми е, че съм някъде.
Не ми е важно с кого.

Лъжа.

Изминалото време

Време трябваше да мине, скъпа
Време трябваше да отмори
Последните ни стъпки, общия копнеж
Първата ни радост, прощалната закуска
И пътя надалеч.

Време май че мина, скъпа
Време май ни умори
Чакахме него, нея, никой не дойде
Само спомен, дълъг монолог и пак
Този път надалеко провидян.

Време мина и замина, скъпа
Време вече ни не помни даж’
Врагове ли бяхме, посеви нищожни
На нечия игра невразумена
От него, нея, мене, тебе.
Всичките скопени.

Виното е кръв

А чашата е рана
От раната пръска кръв
И глътка вино в устата
Горчи кръвта, а виното е сладко
Мерло или розе, не помня
Помня чашата със столче
Изстисканите гроздови зърна
И изстисканите стари рани
Разчоплени, с червеите вътре
Вино или кръв
Кръв и вино се смесват в чашата
И в устата
Сбогом вино, изпих те
А кръвта е смелост.

Всички творби от този автор |  Вашето мнение
 

До момента няма мнения за тази публикация. Бъдете първи!