уеб-дизайн и програмиране

Мрежа Nowhere

NOWHERE E-zine - извор на вдъхновение

Прокудени страхове

Мирела Манолова

Публикувана на сайта 11.07.2006, 10:19

Всички творби от този автор | Мнения на читателитеПечат СъхраниПо-голям шрифтПо-малък шрифт
 

Благослов

Залязва слънцето и скрива се зад билото,
там някъде далече,
уморило се е милото и не иска то да свети вече.
Последен лъч, последен блясък
и след това тъмата идва с трясък
и завладява свода на небето,
а с нея като гост неканен идва и тъгата в сърцето.
За таз кралица без покана,
няма никаква забрана,
и без да пита като буря тя връхлита.
Но нямам аз какво да и предложа,
на софрата като домакиня блага аз да сложа.
Тя всяка вечер е на гости
изпи кръвта ми, силите ми,
изяде даже уморените ми кости.
Кръвожадна, гладна и свирепа,
сама се боря без никаква подкрепа
срещу кралицата пируваща в мен
и чакам притаила дъх зарите благодатни на утрешния ден.
Ето, първите лъчи,
измиват замъглените ми две очи.
и вливат те дълбоко в сърцето,
мъничко надежда, вяра и любов.
Ах, утро златно - благослов.

В търсене на Евридика

В  Орфей превърнах се за миг,
и спускам се към дебрите на ада,
аз търся в мрака нечий странен лик,
не съм дошла за страст, пари, наслада.

Пълзя, провирам се през болест, смърт и грехове,
без капчица покой да зная,
и моля се на всички богове
на тази бездна да се види края.

Но вътре в центъра съзирам трон,
на който ти седиш сияен, горделив, потънал в слава,
и длъжна съм да правя аз поклон,
защото памет вечна си, а другите забрава.

Но где да диря аз колая?
Ти царят си, а аз ратая.
И как да взема сърцето ти пленено,
от хубостта на тези жрици покорено.
Не търся аз измамния любовник,
искам просто моя дяволски чаровник.
(на И.)

Душата ми

Душата ми прозорец е отворен
за твоите ласки, обич, за твоя дух покорен.
През него влизат купища лъчи излизащи от твойте хубави очи.
Две птици вдигнати нагоре към небето
дирещи пак някъде морето
бушуващо в моите гърди.
Море от страст, копнеж, надежда
и може странно да изглежда,
но няма гларуси, вълни и пясък.
Само някакъв проблясък
от мойта силна обич там вилнее,
но да се превърне в пламък той не смее.
И цяла вечност лъчите пореха морето, а как
безумно радваха сърцето.
Но в ден неясен
разрази се вятър тъй ужасен
и буря страшна разми душата прашна.
Надеждата се блъсна в скалата,
страстта отиде под земята,
копнежът някъде далече от манежа
на моята душа изпята.
Не вдигай тез очи красиви към небето.
В локва кална превърна се морето.
Прозорецът ми веч не е отворен
за твойте ласки, обич, за твоя дух покорен.
( на Ж.)

Желание

Желание неугасимо в душата ми гори,
куп от страст и жажда,
разпален, в гърдите ми подклажда,
въгленът от моята любов, на огън мъчи се да претвори.
И ту загасва, ту разпалва се
искрата на страстта,
не мисля аз, горя, в кладата на грешността.
Не зная где отивам, ще се върна ли не хая,
обичам те и туй е, няма да се аз разкая,
за тези две слова от пепелта родени,
ще изгоря, но с желанието в мойте вени.

Миг

В миг нечакан, непонятен,
появи се ти от небесата може би изпратен,
кураж да вдъхнеш на сърцето ми пленено,
от хиляди несгоди тъй ранено.
Пристигна ти внезапно и случайно, но се настани в сърцето трайно,
излекува го от болка, мъка и тревога
и да дишам вече аз спокойно мога.
Но в миг нечакан, непонятен,
ти пое по онзи път обратен
и изчезна там, далече пак в онази бездна,
от където аз усетих този полъх на зефир,
носещ в душата тъй жадуван мир.
Не си отивай спасителю небесен,
да обърнеш гръб, това е начин лесен.
Постой за още миг поне до мен,
а после аз ще кажа на тъгата: Добър ден!
(на И.)

Мираж

Вървя загрижена по булеварда,
потънала в мисли за своята съдба,
с мечта за хубава мансарда,
някъде далече, далече от дома.
До мене две хлапета тъй невръстни,
мият прашните павета мръсни.
Две мънички, невинни две създания,
без никакви предпочитания,
каква за тях ще бъде ориста.
Те трият, бришат пак паважа
и думичка не смея да им кажа,
защото мият нашта завист, злоба, суета.
Но где ще иде тяхната мансарда?
Някъде с мръсната вода по булеварда?
И где изтекоха мечтите, детството, игрите?
Не бойте се дечица мили,
попийте потните лица унили.
Сега вий трийте мръсния паваж,
а утре мечтата няма да е пак мираж.

На един оптимист

Поглеждам аз, високо, към небето,
нежна, слънчева милувка пак ме гали,
радост блика в сърцето,
огънят в душата се запали.
Поглеждам аз, надолу, към земята,
обрасла с тревица тъй зелена,
усмихват ми се пак цветята,
аз се чувствам преродена.
Поглеждам там, вътре, в сърцето,
отминали болки тънат в забрава,
сега играчки са на детето,
отдавна жена, която усмивки раздава
Поглеждам към джоба си малък,
забравих...,там все няма монети,
няма ни един залък,
останал от нечии жалки солети.
Поглеждам в разума, който нашепва,
аз няма пак да проклинам съдбата навеки,
за теб не ми пука, нищо не трепва,
ти избра нея, аз мойте пътеки.

* * *

Душата ми ръка в ръка с тишината,
пак броди някъде за кой ли път се крие от тъгата.
Ранена беше тя с кинжал от думи в сърцето,
кървя, кървя, напълни даже и морето.
Тъй силна беше, но този път погина,
не издържа и си замина.
И нищо не остана, аз празна съм пустиня,
потънала в пясък, кал и тиня.
Единствено сълзите, тез бисери искрящи,
се сипят от очите ми горящи.
Когато сам си и чуеш тишината,
ще чуеш как с нея, ръка в ръка стене там някъде душата.
На И. К.

Небеса

Високо, там, сред облаците в небесата,
ястреб хищен размахва пак крилата.
Лети, кръжи тоз благородник знатен,
сякаш той от Господ е изпратен,
да унищожи що живо има,
на нашата земя неповторима.
И всяко птиче, всяка малка животинка се снишава,
щом благородника минава.
Но както ястребът се рее над поля и над гори,
така и времето хвърчи, не чака
ни граф, барон, херцог,
нямат време да догонят влака
и да намерят тъй жадуван брод,
нищо че са те от толкоз титулуван род.
Дойде редът на благородника ни знатен
тъй както бе и  той на таз земя изпратен,
се върна хищникът на небосклона син
и предаде богу дух. Амин!

Очакване

В очакване заспивам,
с мечта за по-добра съдба,
аз своето нещастие прикривам,
и все стоя на пръсти, на ръба.

Усмивка с тъжна нотка,
не ще да слезе от лицето,
уморена, тягостна походка,
тъга и отчаяние в сърцето.

Притичват месеци, години,
не смя страховете да прокудя,
без обяснения, и без причини,
в очакване ще се събудя.

Погледът говори

Изминаха годините,
забравих те, признавам,
но днес отново срещнах тез очи, любимите,
дали ще ме познаят, тайничко се пак надявам.
В погледът ти плува мъка,
горчива рана се отвори,
бликат спомените без заръка,
твоят поглед заговори.
Не искам поздрав, мълчание желая,
словото е някак си излишно,
загледана в очите ти гадая,
мечтая си за тебе скришно.
Изтече бързо времето,
ний други сме сега,
усетили живота, бремето,
здраво стъпили сме на брега.
Ще ти призная нещо, чуваш ли?
Не искам суша, тръгвам към водата,
Вземи си бански, плуваш ли?
Ела с мен, хвани ме за ръката.
Да се потопим в думи неизказани,
заспали срещи, погледи през рамо,
в чувства никога показани,
дори в мълчанието само.
Късно е, извръщаш поглед вече,
ти мразиш ме и туй го зная,
тъй близо сме, но всъщност сме далече,
чуваш ли ме, ще те помня аз до края.
(на Ж.)

Подай ръцете си

Не казвай късно е,
аз глуха съм за тези две слова.
Подай ръцете си!
Стига ми дори това.
Животът кратък е,
затрупан в куп от самота.
Подай ръцете си!
Аз давам шанс, желая любовта.
Не стой замислен там някъде далече!
Ела при мен, получи шанса вече.
Макар и чужд, потаен, без заслуга,
ти имаш го от мен,
стига да не те деля с друга.
(на И.)

Разпятие

На кръст разпъната живея,
забити в дланите болят лъжи,
все още дишам, виждам и копнея,
Господи защо наказваш ме, кажи.
Минали кошмари раждат се отново,
картина след картина се повтаря,
още малко и готово,
вратата ми напълно се затваря.
Туй краят е, мечтите ми угаснаха,
без дъх оставам, не мога да се боря,
във венец от тръни те прераснаха,
кажете ми какво да сторя.
Чужди грешки плащам не по своя воля,
любовта в мен прекърши се...
смили се Господи, аз туй те моля,
последни думи, свърши се.

Статуя

Стоя, безсилна, на дивана
с очи забодени в тавана,
не мърдам, дишам, не говоря,
аз в статуя превърнах се, не споря.
Съдбата мен направи ме на камък,
така че няма нито пламък,
в таз душа наивна, лъгана безспирно,
затуй не мърдам вече аз, стоя си мирно.
И няма чувства, ни трептене даже,
дивана може да ви каже,
той превърна се в приятел неразделен,
с тоз другар денят е безпределен.
Сковаха ме лъжите ти изречени през смях
и няма да се движа  аз от страх.
Сега ще питаш как усети нещо,
нали не чувстваш вече толкоз вещо.
Подай ухото си, допри го до гръдта ми ти,
чуваш ли, сърцето още си тупти.

Стъпки

Нечии стъпки закъснели,
в отражението на луната,
станали са снежно бели,
птици реещи се в синевата.

Тези стъпки тъй познати,
крачат прага на вратата,
може би луната ми ги прати,
може би родиха се в тъмата...

Спират край леглото ми студено,
жалко, че мигът е кратък,
аз ги гледам натъжено,
винаги оставят отпечатък.

Бетон

Искам да си бетонирам сърцето,
за да няма усет и чувство
към лъжата проклетница,
но уви, да сложиш бетон си е цяло изкуство.

Всички творби от този автор | [>] Вашето мнение
 


До момента няма мнения за тази публикация. Бъдете първи!