Океан от обич

Мирела Манолова

Публикувана на сайта 21.06.2006, 16:15

Ти другата обичаш

Ти другата обичаш,
в твойте мисли тя живее,
и не е нужно да отричаш,
усещам аз сърцето как копнее.

За нея даваш всичко
и всичко губиш безвъзвратно,
с едно желание, едничко,
да я прегръщаш необятно.

Притисната до теб, от любовта й пиеш,
и само с поглед я събличаш,
не е нужно да го криеш,
аз знам - ти другата обичаш.

Агония

Дърво изсъхнало от жажда,
стои, търпи и се не обажда,
да каже свойта болка неизпята.

Дърво проядено от дните,
от мъката, парите,
то иска да отскубне корен от земята.

Дърво сковало се от студ и лед,
ни плод, ни цвят, ни пъпка даже,
то може да покаже на хората навред.

Сън

Сънувам те, притихнала под топлите завивки,
ти ангел си, раздаващ хиляди усмивки,
тъй чакан дъжд пороен си, спасител на цветята,
море си ти, небе, животът на Земята.
Явяваш се под образ винаги различен,
понякога магьосник, понякога на дух приличен,
не знам какво си, но с тебе страховете ще прокудя,
ти сън си, аз не искам да се будя.

Съдба

Сам без помощ и закрила,
вълкът пак броди по заснежените поля,
без топлота и ласка мила,
той скита се едва, едва.
Без братя, майка, без подкрепа, липсват утешителни слова,
върви по снежната пътека
и все проклина своята съдба.
И странно как животът
за миг едничък
от красавеца в звяра го превърна
и студът в сърцето се завърна...
Ах, клетникът, ръмжи, реве, но крачи смело, напук на своята съдба,
която лепна му на чело
етикета - сам до края на света.

Здрасти

Океан от обич,
радост в душата,
живостта на сетивата,
сладка рана,
пълнота желана,
истинска наслада,
божествена награда,
море от страсти,
предизвиква твойто здрасти.

Живот

Отекват, глухи, стъпките ти в мрака,
отиват си преди да са дошли,
не искат да дочакат влака,
не искат, нищо, че навън вали.
Обръщаш гръб и сянката ти смътна се размива
под струите поройни на дъжда,
а вътре в мен надеждата заспива,
потъва в сън облян от самота.
Оттеглям се, аз нямам вече сили за схватка смъртна със съдбата,
не, няма даже думи мили,
родени не от ум, а от душата.
В такъв един момент разбирам,
раздялата дошла е, без да има среща,
обръщам гръб и се прибирам,
никога не ще получа ласката гореща.
Е... туй животът е -
буря от страсти и от мъка,
но дъжд вали не на среща, а разлъка.

Вървя, вървя...

Вървя, вървя и все не спирам
да си поема дъх спасителен в нощта.
И мразя, мразя да се взирам
в лицата мрачни на града.
Назад не смея да поглеждам,
страхът пак дири моята следа,
и без слова, и без надежда,
потъвам в ада на нощта.
Навън е тихо, няма хора,
ни кучета бездомни в тоя адски мрак,
и само тя, тъгата пак прекъсва
спокойствието лъхащо от моя праг.
И ето чувам- нещастницата
чука в сърцето наранено от поредна несполука.
Кове усърдно тежките окови
и тътен страшен душата пак ми трови.
Но бързам, тичам, искам да намеря в бездната зловеща,
светлината вяла идваща от нашта среща.
Аз търся, търся, но не те намирам,
и плача, плача, но не се прибирам.
Вървя, вървя и все не спирам
да си поема дъх спасителен в нощта.
И мразя, мразя да се взирам
в лицата мрачни на града...

Богатство

С богатство ще си купиш ти приятели,
все верни, неотлъчни, до тебе ще стоят,
но те са зажаднели за пари ласкатели,
даже и стотинките броят.

С богатство ще си купиш ти любимата,
даряваща живота си за твоя,
но с нея няма да прогониш зимата,
студът пак блъска в прибоя.

И късно е когато осъзнаеш,
че без пари печелиш всъщност мен,
дори на колене да се покаеш,
аз няма на богатство да сам в плен.

2006 г.

Всички творби от този автор |  Вашето мнение