уеб-дизайн и програмиране

Мрежа Nowhere

NOWHERE E-zine - извор на вдъхновение

Момичето от снимката

Георги Михалков

Публикувана на сайта 21.06.2006, 07:58

Всички творби от този автор | Мнения на читателитеПечат СъхраниПо-голям шрифтПо-малък шрифт
 

- Тази нощ са обрали още един бижутериен магазин – каза дежурният офицер Събев.
Стилиян го погледна.
- Още един?
- Да. Станаха три.
Стилиян се приближи до прозореца. За по-малко от месец - три бижутерийни магазина. Златобряг беше курортен град и лятото гъмжеше от летовници. Няколкото бижутерийни магазина бяха по крайбрежната улица и в центъра на града.
- Какво са взели?
- Пак същото: гривни, обеци, пръстени, колиета...
- Нали ги охраняват?
- Да. Едни са включени към СОД, други са с камери.
Навън градът се събуждаше и постепенно улиците оживяваха. Долиташе шум на автомобили и неясна глъч. Хората бързаха в различни посоки като разтревожени мравки. Някои - на работа, други - към плажа. Разбиването на бижутерийните магазини вече изглеждаше планирано и педантично. Както вървеше сигурно след седмица нямаше да остане необран бижутериен магазин. По всичко личеше, че си имат работа с опитни крадци. Не само разбиваха вратите, но отваряха с лекота и сейфовете, откъдето измъкваха скъпи и редки бижута. Разследването се бавеше и сигурно вече много си казваха, че полицията бездейства. Бижутата изчезваха и не се появяваха нито в заложните къщи, нито някъде другаде. Това показваше, че групата може би не е от града. Крадците работеха усилено и вероятно скоро щяха да напуснат Златобряг с откраднатото, за да го продадат някъде другаде.
- Направихте ли всичко необходимо? - попита Стилиян.
- Тъй вярно - отговори Събев. - Снемане на отпечатъци, показания на свидетели. Отпечатъци, обаче няма, а показанията на свидетелите са мъгляви и противоречиви.
Събев излезе от стаята, а Стилиян остана да се вслушва в уличния шум, който на вълни нахлуваше през отворения прозорец. Шум на коли и безгрижна глъч. Трябваше всичко да се провери отново внимателно. Бяха взели касетите от охранителните камери и реши пак да ги прегледа. Пусна една от тях. Първият магазин се намираше на крайбрежната улица. През деня малко хора влизаха в него. От време на време някой заставаше на тротоара пред витрината и камерата старателно го запечатваше. Стилиян се опитваше да запомни хората, които вижда на екрана. Повечето млади жени, полуразголени, така, както се разхождат през лятото, с тънки рокли с голи гърбове, някои с дънки или с къси панталони. Стори му се, че записите на охранителните камери няма много да му помогнат, но му беше приятно да наблюдава тези непознати красиви момичета. Почти всички, дори и не са подозирали, че когато са заставали пред витрината на бижутерийния магазин, любопитното око на камерата е записвало всяко тяхно движение и поглед. След като изгледа едната касета, пусна другата – от втория обран магазин, който се намираше на главната улица. Пак същото – млади жени и момичета, които минават и отминават и за минута или две се заглеждат във витрината.
Изведнъж Стилиян се сепна. Спря записа. Върна го обратно и внимателно се загледа в екрана. Пред магазина стоеше русокосо момиче, може би двайсет – двайсет и две годишно. Гледаше витрината. Стори му се, че същото момиче беше видял и на другата касета от първия магазин. Пусна я пак. Да, момичето изглеждаше същото, но облечено по различен начин. На първата касета беше с дънки и със спусната коса, а на втората с лятна рокля и косата й вързана на опашка. Лицето й не се виждаше много добре. Като че ли знаеше, че в този момент камерата я снима. И пред двата магазина държеше дясната си длан над очите, сякаш да се предпази от слънцето, а беше със слънчеви очила. Може би с дланта прикриваше част от лицето си или съвсем случайно я беше вдигнала към очите си. И пред двата магазина тя стоеше не точно пред витрината, а по-скоро до вратата и като че ли погледът й беше насочен към вратата, сякаш разглеждаше как се затваря.
Стилиян дълго се взира в неподвижния екран и колкото повече гледаше, толкова повече му се струваше, че е виждал това момиче. Все още не можеше да отгатне какво точно го кара да мисли така, дали хубавото изваяно тяло, дългите руси коси, характерното лице с форма на сърце или този жест на дясната ръка, вдигната към очите. Помоли в лабораторията да му извадят двата кадъра и да ги увеличат.
Когато бяха готови и му ги донесоха, той седна на бюрото и пак започна внимателно и продължително да проучва снимките. Някой би си помислил, че се възхищава на тази млада, привлекателна жена. Разбира се не можеше по никакъв начин да я свърже с обирите, която и да беше тя. Всеки би казал, че случайно се е спряла пред бижутерийните магазини. Може би е една от хилядите летовнички, решила да си купи някакво бижу и затова разглежда витрините. И все пак нещо в начина, по който стоеше пред магазините му подсказваше, че не разглежда само бижутата, а и нещо друго. Фактът, че и на двете снимки беше със слънчеви очила и с длан, прикриваща част от лицето, му подсказваше, че момичето не се е спряло случайно пред бижутерийните магазини.
Реши лично да провери съмненията си. Взе снимките и се запъти към първия обран магазин на крайбрежната улица. Представи се на собственика, който прибързано се зарадва, защото си помисли, че полицията вече е разкрила крадците. Стилиян го успокои, че скоро и това ще стане, но иска да му покаже няколко снимки. Извади снимки на млади жени, между които беше и снимката на русокосата. Попита го дали някоя от тях не е посещавала магазина преди кражбата. Собственикът, мъж на около шейсетте, с очила, леко плешив, дълго и продължително се взира, като че ли никога през живота си не беше виждал снимки на момичета. Разгледа ги два или три пъти.
- Не - каза накрая. - Не съм виждал никое от тези момичета нито преди кражбата, нито след това.
Стилиян се сбогува и пое към другия магазин. Тук продавачката беше жена на не повече от трийсет години, висока с изразителни египетски очи и разкошни тъмни коси. Посрещна го враждебно. С цялото си държание искаше да му намекне, че полицаите нищо не правят, едни крадци не могат да заловят, обикалят насам-натам и губят времето на честните данъкоплатци. Стилиян се направи, че не разбира намеците й и любезно й подаде снимките. Тя ги пое без желание. На дясната и на лявата й ръка блестяха пръстени кой от кой по-хубав и по-скъп. Започна да прехвърля снимките бегло и с пренебрежение, сякаш искаше да подчертае, че момичетата на тях в никакъв случай не са по-красиви от нея, но в миг се загледа и посочи точно тази, която Стилиян беше преснимал от касетата на охранителната камера.
- Сигурна ли сте? - попита я той.
- Почти - отговори жената и вдигна към него египетските си очи. - Струва ми се, че беше в магазина преди обира. Питаше за един много скъп пръстен с диаманти, който после изчезна. Вечер заключваме бижутата в сейфа и пръстенът беше там.
Продавачката доста подробно описа момичето. Беше я запомнила. Стилиян й благодари и си тръгна. Може би правилно съм се насочил, помисли си той. Преди да се върне в полицейското управление, реши да седне в някое от кафенетата на главната улица и да изпие едно кафе. Предпочете “Опал” - беше любимото му кафене. Сервитьорките го познаваха и щом го видеха, че влиза веднага му сервираха кафето със сметана. Знаеше, че между тях се носи слухът, че е един от най-привлекателните мъже в града, макар че вече наближаваше петдесетте и не беше такъв, както преди трийсет години, когато се славеше като най-добрият плувец в Златобряг, висок и строен с железни мускули.
- Кафе със сметана, както винаги, нали? - попита го мило Нели.
- И с усмивка - добави Стилиян.
- Разбира се - усмихна се слънчево тя и бързо се обърна към бара.
Стилиян я проследи, беше може би седемнайсет годишна с изваяно като амфора тяло с дълги красиви крака, с доста къса червена пола и с елегантни летни чехли. По това време, малко преди обяд, пред огромната витрина на кафенето, главната улица преливаше от хора като пълноводна цветна река, която се полюшва едва, едва.
Нели донесе кафето със сметана и го погледна пак чаровно с възхитения си изумруден поглед. Стилиян обаче не докосна чашката. Взираше се напрегнато в нея и пред очите му се завъртя невидима филмова лента. Не разбра защо си спомни за Ели - ученическата си любов. През целия единайсти клас бяха неразделни с нея. После той отиде войник, моряк във Варна, а тя замина да следва биология в Пловдив. След това Стилиян записа право в София, а Ели се върна в Златобряг и стана учителка. Срещаха се рядко. И двамата бяха семейни и избягваха да си спомнят ученическата си любов. Стилиян се опита по-внимателно да си обясни, защо така внезапно се сети за нея. Може би момичето от снимката приличаше на Ели. И тя така изглеждаше като млада. Почти същото стройно тяло, същите гъсти светли коси и лице, подобно на сърце. Отдавна не я беше срещал.
Обади й се късно следобед. Ели се изненада, но се съгласи да се видят. Определи й среща в кафене “Опал”. Тя дойде точно на минутата. По гладкото й някога като порцелан лице, сега се врязваха остри като ножове бръчки. Разкошните й руси коси бяха почти побелели и само пъстрите й очи напомняха за някогашната красива Ели.
- Какво се е случило? - попита тя. - Само не ми казвай, че в тези летни, горещи дни те мъчи някаква носталгия.
- Не - погледна я Стилиян. - Реших да се видим.
- Нима? Понякога ми се струва, че старателно избягваш да ме срещнеш.
- Не те срещам често, но се сещам за тебе и не съм те забравил.
- Как ще ме забравиш? Живеем в един и същи град и от време на време се виждаме, макар че понякога се правиш, че не ме забелязваш и не ме поздравяваш.
- Сигурно много съм бързал и наистина не съм те видял.
- Добре, така да е , но защо си мисля, че ме покани не само, за да ме видиш... - и тя изпитателно го погледна.
- Да. Бих искал да те помоля за нещо. Познаваш много ученици, и бивши и настоящи. На много си преподавала. Би ли разгледала тези снимки - и той й подаде снимките.
- Нямам нищо против - съгласи се тя и започна бавно да ги разглежда.
Изведнъж трепна. Вдигна глава и в светлите й очи проблесна страх и ужас.
- Какво се е случило? - почти изкрещя тя. - Кажи ми, моля те, не ме измъчвай и не ми причинявай това!
В уплашените й, разширени от ужас очи се появиха сълзи.
- Успокой се - опита се да я успокои Стилиян.
- Това е Клара, дъщеря ми, виждал си я с мен, когато беше малка, познаваш я. Не си я забравил, нали? Какво е станало? Жива ли е? - и Ели му показа снимката, точно за която я беше помолил да се срещнат.
- Мисля, че е жива и все още нищо лошо не й се е случило.
- Все още? Какво значи това, моля те кажи ми! Моля те!
- Затова исках да се срещнем, за да ми разкажеш нещо за нея. Не съм я виждал, но предположих, че ти е дъщеря. Толкова много си приличате. Ти беше също като нея.
- Да, дъщеря ми е - започна бавно Ели, - но съм лоша майка. Учителка съм, но за съжаление не можах да я възпитам. Не знам как и кога стана, наркотици, скитане. Завърши езикова гимназия в София. Сега, ако трябва да й вярвам - следва английска филология, пак в София, но рядко я виждам. Много рядко идва в Златобряг.
- В момента не е ли тук?
- Не. Преди седмица ми се обади, че е с някаква компания в Созопол или някъде по морето. Какво е станало? Да не са катастрофирали?
- Не, не.
- Знаех си, че рано или късно ще стигне до полицията, но нищо не можах да направя. Положих доста усилия, но... Аз последна научих за наркотиците и за всичко, което прави. Изпитвам страшна вина. Съсипа живота ни. Сигурно знаеш, единствено дете ми е. Роди се късно. Дълги години нямахме деца. Съпругът ми е морски капитан. Пътуваше с корабите и всичко беше само за Клара. Сега знам, че аз съм виновна. Мъжът ми не иска да я види и вече от година тя не стъпва у дома. Какво да правя? Може би не ти, а аз трябваше да те потърся, но нямах сили. Срамувах се. Извинявай, майка съм. Сигурно не е редно, но искам да те помоля, ако нещо е направила - помогни й, помогни ми! Направи го за мен, моля те! Някога ме обичаше, нали, и аз те обичах. Беше ми предложил да се оженим, но тогава ти отказах, защото си мислех, че ми е още рано. Помисли, Клара можеше да е наша дъщеря.
- Не се измъчвай. Още нищо не е ясно. Само исках да разбера дали наистина е твоя дъщеря.
- Да моя е! Защо да го крия!
Стилиян я погледна. Пред него сега стоеше една съсипана, измъчена стара жена. А някога беше красива, много красива и той я обичаше. Изпита съжаление и болка към Ели. Беше объркан и раздвоен. Съжаляваше, че е открил Клара - момичето от снимката и че случаят с бижутерийните магазини се беше паднал точно на него.

08.01.2006 г.

Всички творби от този автор | [>] Вашето мнение
 

ефрати [ потребител ] 
от дата :  14.07.2006, 09:54
Допадна ми, много! Харесвам този стегнат и ненатруфен стил! Темата е близка на "обикновените" хора, като мен,които не се впечатляват особено от манекенки, фотомодели и др.,които си въобразяват,че живеят на друга планета и не искат да повярват, че всичко в този живот е преходно.
Поздравления!!!
Ефрати