Недоспани нощи

Адриана Иванова

Публикувана на сайта 15.06.2006, 18:26

На Александър

Ще сложиш ли думи в устата ми ?
Аз нямам и мъничко глас,
А ти - ти си от близкото минало.
Помниш ли ? Вярно, и аз.

Дай ми ръцете си- пак.
Нека стопля премръзнали пръсти,
Нека сгрея душите на всички покойници,
Застинали под камъни и кръстове.

Подари ми сърцето си - пак.
То ми слагаше в устните думи,
Когато бяхме деца. Как,
Тогава всичко се погуби ?

Белите дървета

Пуснах юздите на времето,
Защото ние сме  само зрънца.
В градините на белите дървета,
Ще си останем винаги деца.

Пияна съм, защото съм щастлива,
Че няма с никой нищо да деля.
Във клоните на белите дървета,
Смирено дреме Вечността.

Във корените спят заровени,
Ония всички гадни лицемери,
Но мислите ми, те не са отровени,
А само малко пожълтели.

Ела при белите дървета
И скрий кутията с лъжи,
Отиваме при белите дървета,
Но само името си ми кажи.

Вина

Ще скубя косите си до кости
И ръцете си до кръв ще издирам
Но вълната на моите спорове,
Която срещу се издига
Е по-висока от всички амбиции.
Боже, как искам пак да те обичам
И да летя както някога с птиците
На безусловната наша любов.
Как искам отново да търся
Близостта ти, сякаш е лек
И пак да бъда глупаво момиче,
А ти- подходящия неподходящ човек.
Не! Аз забих нокти в душата ти.
Изпих ти всичката кръв,
И дори да си изскубна косата,
Да стана на болката стръв,
Пак не ще си изкупя вината!

Молитва

Спаси ме, Господи, от тях,
Спаси ми чистото и бяло.
Когато в слънцето узрях,
Отнеха мойто плодно тяло.

Спаси ме, майчице, от глупост,
Възседнала по техните лица,
А аз самата бях във времето,
Когато си загубваха ума.

Спаси ме, ти  любими,
От камъните- цял порой.
Нека сме за тях недостижими.
Спаси ме с вечния покой.

Ноември

Ноември идва с чувството
за недоспани нощи.
Събуди ме,
за да прогледна с още
непрогледнали очи,
да те милвам по лицето
с недокосвали ръце.
Цял век ли мина?
Век от календарни дни-
" Ноември"...
А сега и ти,
съвсем обърка хората,
събудил ме от стогодишен сън.
Дали през сънния Ноември
ще дойде късна пролет,
ще дойдеш ти. Напълно ти.
Нека измием очите си
от есенен сумрак и чужди мисли,
от принципи и предразсъдъци.
През Ноември стават чудеса
и се губят разсъдъци.

* * *

Чадърът ми е двуместен,
а аз стоя съвсем сама.
Момчето на другата пейка
му казах да го подслоня,
но ми отказа.
Може би е зараза
измежду всички мъжки тела,
а пък последния ми обърна света.
Разглоби ми чадъра,
накъса червения малък уют
и засили дъжда.
Кой ми направи късмета такъв,
че да давам подслон срещу камъни,
и когато от двама ни
другият тръгне, аз оставам без кръв
и без разуми.
Е, момчето на другата пейка
може би, но едва ли,
ще намокри до кости душата си
и ще се прежали
да дойде под моя чадър,
ще поправи на предния грешките,
ще промие болежките.
Няма път за самотните,
всички ходят по двама в дъжда,
а аз ще почакам, нали съм от кротките,
да дойде и другия,
а сигурно третия,
или дори безчетния
да построи стени и подпори,
и сам да ги събори.

Преди

Преди да паднат небесата отгоре ми,
и преди да се изгоря в звездите,
преди да се скова от студ,
и да ми се разранят от тръни петите,
бях съвършено друга.
Божествата се препънаха в себе си,
сбъркаха ми всичките копнежи,
направиха ме цялата във белези,
безсрамно ми изядоха стремежите.
И какво, по дяволите, да ги правя
душата си и малкото сърце?!
Те нямат никой да ги хване здраво
и нагоре да ги пренесе.
Пейте сега мои духове
на всички погубени мои лица.
Само, че всички вече са глухи
и вече няма дори божества.

Всички творби от този автор |  Вашето мнение
 

До момента няма мнения за тази публикация. Бъдете първи!