уеб-дизайн и програмиране

Мрежа Nowhere

NOWHERE E-zine - извор на вдъхновение

Слънчев ореол

Румен Ченков

Публикувана на сайта 15.06.2006, 06:06

Всички творби от този автор | Мнения на читателитеПечат СъхраниПо-голям шрифтПо-малък шрифт
 

Любов

Все по-често мисля си за края.
Може би ще си отида млад,
разменил примамливото в рая
за любов към този грешен свят.

Да, любов! Макар несподелена,
непонятна, може би, за друг,
но за мен – пречистваща и земна,
колкото е земно всичко тук.

И дано когато си отивам,
да е със отворени очи.
Жаден поглед в този свят ще впивам,
даже и пред райските врати.

1997 г., Добрич

Животомани

Животът си върви в познати рамки –
Разсъмване, досада, после мрак,
но вкопчени, като удавници за сламки
във стремето му, жизнени сме пак.

И жадно черната горчилка пием.
Прилича на изстинало кафе,
на смъртоносна дяволска яхния,
наричана за кратко – битие.

Нижат се дните еднакви и празни,
настръхнали, сиви и зли.
Нерви опъваме; всичко ни дразни,
но пак сме с Живота на “ти”.

Черпим от него своята доза –
като мехлем е за рани.
Всички сме болни, с една диагноза –
обречени на смърт животомани.

1998 г., Добрич

Безнадежност

Няма време.
Просто се съмва
и стъмва.
Няма дати, месеци
и години;
дните ни в нищо потъват…
Просто се съмва
и стъмва.
Няма “беше” и
няма “сега”.
Отминава поредното  
стъмване.
Няма бъдеще
в тежкия мрак.
И часовникът спи
на разсъмване.
Няма в мислите
капка живот,
няма чувства…
Изстива огнището.
Пак напразно се взирам  
за брод,
който няма да води
към нищото.

1998 г., Добрич

На кой му пука?!

Навън е лято, но на кой му пука?!
Това, братле, - уви – е само вън.
Светът е мъничък. Светът е тука,
в две стаи, баня и легло за сън.

Зове морето, но на кой му пука?!
Далечно е проклетото море.
Светът е мъничък. Светът е тука,  
притулен ловко зад едно резе.

Кипи животът, но на кой му пука?!
В реален свят, за другите кипи.
Моят малък, тъжен свят е тука,
далече от щастливите тълпи.

На мен ми пука! О, на мен ми пука!
Лъжа е, че съм сляп и оглушал.
На улицата бих живял, не тука,
сред грозната, погубваща печал,

на този мой кошмарен свят – прокоба,
отнемащ всяка жажда за живот.
Той кара ме да пожелая гроба –
последния, най-земния имот.

1998 г., Добрич

Помниш ли?

Помниш ли, как някога си тръгна?
Помниш ли, как слънцето потъна
в своя кървав ореол,
величествено и безчувствено?
Гледахме го изумени и потресени –
сякаш любовта потъваше,
отнесена
от нашето бляскаво Вчера,
оставяйки ни в мрачното Утре.
Вярвах, че никога няма да съмне
и ще е страшно без теб във тъмното,
в ада на моите чувства,
в затвора на болката.

Чаках те в спомени и сънища.
Търсих еднопосочни пътища,
които да ме отведат при теб,
без връщане.

А душата ми се късаше
на хиляди парчета
и никой не успя да я закърпи.
Тя молеше за твоето присъствие.
Искаше гласа ти,
ръцете ти,
косите ти,
очите ти.
Стъпките ти искаше да чуе:
искаше със тях да дойде утрото,
но после свикна да живее
в мрак
и да понася безразлично болката.
         * * *
Е, върна се и молиш да простя.
Отдавна ти простих,
но не забравих как
слънцето потъна…
Сега не знам,
след толкова години мрак,
дали отново някога ще съмне.

2000 г.

Минута мълчание

В памет на жертвите от 11. 09 2001

Минута мълчание –
минута за размисъл.
И идва въпросът: Защо?
Защо и в зората на новия век,
светът е – донякъде – същия?

Минута мълчание –
време за съпричастие.
Ние страдаме заедно с вас
и всички се молим
за жертвите.

Мълчим и, защото
така
казваме “Не!” на терора.
“Не!” на омразата и на злото
у хората.

Минута мълчание.
Минута за покаяние,
заради злото,
което носим в себе си
и сякаш ни е страх
да победим.

А можехме света да променим…

13.9.2001, Добрич

Животът е живот...

Отхвърлен от Съдбата съм, но знам –
животът е живот, когато си притиснат,
когато се пребориш с него сам,
когато от доволството ти писне.

Когато се намираш във беда
и шилото му жадно в теб се впива.
Когато много болка си видял,
Но не превиваш врат и не униваш.

29.11.2005 г.

Послеслов

Една жена съня ми обладава.
С вятър в коките, в очите – с нега.
Аз всяка нощ на сън я пожелавам
и се събуждам с чувство на тъга.

Тя бе реалност, но преди години;
не се забравя никоя любов.
Със безпощадност времето отмина –
в замяна ми остави послеслов.

19.12.05 г., Добрич

Нова година

В чашите да сипем руйно вино!
В душите ни днес музика звучи!
Да вдигнем тост за Новата година,
с искрящи от веселие очи!

Трапезите да скърцат, натежали,
отрупани със празнични блюда.
Навън да вият белоснежни хали –
в очите ни да има топлина!

Поне на този празник да сме ведри:
надежда има в утрешния ден!
За всеки по зрънце ще се намери.
От бога тя е дар благословен!

А Старата с усмивка да изпратим.
Добра ли, зла ли – вече е зад нас.
Още с година – опит сме богати.
Година нова чака своя час!

За нея с пълни чаши да се чукнем,
с надежда, че ще е щастлива тя.
Наздраве! Пожелавам ви сполука!
Успешни дни и истински дела!

Обещание

Не си мисли, че мога да забравя
жена, с която някога делих
една чиния и една постеля,
и от уханните й устни пих.

Която любовта ми не поиска,
а даде в изобилие любов.
Ти бе далечна и безкрайно близка –
Божествена усмивка! Благослов!

Не бих забравил, че и бряг ми даде,
когато бях до шията във кал.
С роса намокри устните ми жадни,
в пустинята на моята печал.

В най-тайните си мисли ще те пазя,
ще се опитам в стих да те създам,
всеки твой охулник ще намразя,
от спомена за теб ще вдигна храм.

12. 2 2006 г., Добрич

Памет

На д-р Тота Венкова

Мисля си понякога за тях –
хората от минало далечно.
Безличните превръщат се във прах,
Останалите в нас живеят вечно.
             *    *    *
Човешката памет е жива за тези,
които раздавали себе си.
Тяхното име в забрава не чезне
и ни е близко някак си.                        

Някога търсим в тях упование,
те ни го дават през времето.
Търсим надежда, мъдрост и знание,
търсим на вярата семето.

И се гордеем, че ги е имало,
свята е тяхната памет.
С тях е богато нашето минало.
Те са ни факел и знаме.

Те заслужават тази награда –
заради тях да ни има.
Вечна да бъде тяхната слава,
а святостта им – неотменима.

2006 г.

Безсилие

Понякога обичам самотата
като майка
и бързам да се сгуша
в нейното спокойствие,
а тя ме приласкава
и отпуска,
скрива ме от суетнята на деня.
От хорските одумки ме спасява.

Друг път я мразя като мащеха,
която в своята прегръдка
ме души
и цялото ми същество
се гърчи в болката.
Опитвам се да бягам,
но не мога.
Опитвам се да се събудя,
но не мога,
защото не сънувам.

2001 г., Добрич

* * *

Сивият низ от дните-близнаци
често така ми дотягат,
че спускам всички възможни капаци
и вътре в себе си бягам.

Точно тогава, като спасение,
поетът в мен се обажда:
моите малки, интимни “прозрения”
от самотата се раждат.

2004 г., Добрич

* * *

Позната ми е болката
от мълчанието на белия лист,
както и гордия триумф на думите.
Листът бял обвинява и чака
да се събуди моето вдъхновение,
а то не спи. Е, писнало му е
да бъде във забвение
и ме е предало.
Какво падение!

2004 г., Добрич

*    *    *

Аз съм католик, но ме е срам,
за нищетата на духовните пастири,
които калят оня Божи храм,
не съграден от камък и кумири,

а приютен в човешките души
и станал път към нашето спасение.
По него храчат светите отци,
засипват го с боклук и омерзение.

Срамувам се, че в техните сърца,
за жалост има повече агресия.
Но чудно ли е, щом като сега
да си свещеник, просто е професия.

2004 г., Добрич

* * *

Понякога за онзи миг си мисля,
Когато тихо ще склопя очи
И след предългото гостуване,
Спокоен ще си ида у дома.
Ще спрат да се изнизват дните
и садистичната им монотонност,
ще коленичи пред истинската
моя същност, в безсилие.

Мисля си за вечността,
която носим в себе си,
и която ни принадлежи
по силата на Божията воля;
за радостта от свободата,
мисля;
за необятната безкрайност
на всемира.

И ако има блаженство на този свят,
показващ ми гърба си,
с цялото си същество го чувствам,
разбрал една библейска истина:
отново някой ден ще се завърна.
А ти, Животе, ще си по-приветлив.

Ще дойда пак на този свят,
но не в сегашните окови,
а моят неприветен домакин –
Светът – ще спре да се надува,
и ще се отвори
нов и дружелюбен.

Това е пътят, по който вървим,
и който ни води при Бога.
Минава през тази Земя
и всеки живот,
изживян от душата,
е крачка по дългия път.

Всички сме пътници,
тъй че –
както е казал поетът:
“Еще не вечер, еще не вечер!”

2001 г., Добрич

Апатично

Забързани като в смешен каданс,
от неволи, изпадащи в транс;
устремени с надежда в бъдното,
не усещаме как времето
бърза да ни изпрати в отвъдното.

Скука

Седя, в телевизора вперил очи…
Даваха някаква скука.
Кабелна няма, ефира мълчи…
Часовникът девет изкука.

Паля цигара, докрай отегчен
и във дима се заглеждам.
Пак пожълтял е таванът над мен –
пуша без мярка, изглежда.

Ще си докарам някой инфаркт
с този порок и – finitto.
Или таванът просто е стар…
Пуснаха филма. Честито!

09.11.2005

Реквием

На децата от Лим

Дванадесет малки слънца в миг угаснаха…
Толкова млади цветя не разцъфнаха…
Чисти и светли души – като птици отлитнаха…
Дванадесет скъпи чеда не пораснаха!

Дванадесет болки в нашите тъжни сърца,
хапят и кървави рани дълбаят.
Разкъсват душите, защото умряха деца,
макар смъртта да е началото – не краят.

Подарък

Събирах в шепи утринна роса,
да я превърна в бисери красиви,
но ти не вярваш в чудеса
и красотата й се скрива.

Помолих Слънцето, да ти даде
от своята одежда златоткана,
но каза ти, че съм дете
и то зад облаци застана.

Отидох си, за да ти дам
частица щастие, любима.  
Ти каза ми, че аз си знам,
Усмихна се и… друг те има.

15.11.2005

Ти призрачна си

Ти призрачна си. Ти си ефимерна.
Сътворих те от мисъл, от блян.
Косата ти е като оникс черна –
в очите – сласт и нито капка свян.

Ръцете ти с движения примамват...
Аз следвам те, превръщам се в мъгла,
която бавно, бавно се разтваря
сред ярките небесни светила.

Изпълваме вселената и там,
Сред нейните невъобразими бездни,
Аз бях готов душата си да дам,
Но с теб да се разтворя и изчезна.

Ти сън си, ала толкова красив,
че аз започвам с болка да се чудя,
трябва ли ми моя делник сив?
Искам ли от теб да се събудя?!

2006 г., Добрич

Обреченост

Пред тебе като в черква коленича.
Богиня си и знам, ще разбереш,
че неведнъж в живота съм обичал,
но не с такава жар и с тоз` кипеж

на страсти и емоции вълшебни,
отнемащи ми всяка свобода.
Любовите отминали са дребни –
светулки до сияеща звезда.

И аз не искам вече свободата.
Ще съм ти роб от този миг, до век.
Ти само ми дари надежда свята –
милост на Богиня, към човек.

С надежда мога... дай ми само нея!
Откажеш ли я – равно е на смърт!
Не бих могъл отхвърлен да живея,
дори да си илюзия от плът.

2006 г., Добрич

Всички творби от този автор | [>] Вашето мнение
 


До момента няма мнения за тази публикация. Бъдете първи!