уеб-дизайн и програмиране

Мрежа Nowhere

NOWHERE E-zine - извор на вдъхновение

Стъклени мечти

Виктория Минева

Публикувана на сайта 15.06.2006, 06:03

Всички творби от този автор | Мнения на читателитеПечат СъхраниПо-голям шрифтПо-малък шрифт
 

Сама

За пореден път няма никой до мен
и съм сама в някакъв приказен сън,
който всъщност далеч не е приказен,
а всъщност е новият стар мой кошмар –
да се боря сама за пълна безумица
и да имам надежди,.смешно е – каква суета.

Жалка картина, различавам я в тъмнина,
сякаш някой ден е и е светла нощта.
Виждам контури, но ясни очертания на фигура,
която се движи винаги съвсем сама
в сенките на света от другата страна,
която всъщност е фалшива, но истинска.

Виждам камъни, чувам светлини,
плувам и давя се в пламъка на вода,
когато потъвам, сякаш изплувам отново,
за  да продължа да гоня изгубената кауза
да търся вяра в  неистинските познати неща,
да бягам от истината ,а тя е вечна самота.

Отново виждам очите на жестокостта
и приемам нейните истински удари,
целящи да ме откажат от комичната суета
да се боря самичка за някакви измислици ,
а едно нещо ясно е – изгубени са чувствата,
нямало ги е никога – нито преди, нито сега..

26.11.2005

Отражение

Виждам в далечината  отражение
на уж минала любов, наивна съм била..
Отново живея в ежедневна скука,
преследвам илюзии, тъпи мечти…

Търся любов, колко съм глупава,
любовта умира като изчезне страстта.
А аз страст не будя в никого,
няма нито капчица в мен красота.

Живея сякаш в скучно безличие,
отразявам безличието на любовта.
И виждам уж, че ти обичаш ме,
каква глупост, живяла съм със самота.

И вярвах в глупости, сякаш влюбих се,
но сега виждам отражението на сивота.
И сякаш съм истинска, тъпа мечтателка
и правя грешка, а после друга след това.

02.02.2002

Неизпълнено

Отново неприето позвъняване,
ненабирано изобщо преди това.
Безкрайна шумотевица на падане
в невидим и бездънен водопад...

На думи неизказани, немислени,
обливащи се в на спомена кръвта,
поизбледняващ, но сякаш истински,
обличащ в рамката на фалша мисълта.

Отново резервираното обръщение
„Здравей, просто.. исках да споделя...”
и следва дълго многозначно многоточие,
отразяващо тягостна мълчавина...

И после крайно безразличие
на чутата позната  глухота...
на думите, заключени дълбоко в
долината на заедността ...

29.05.2006 г.

Отивай си

Отивай си, не искам да докосвам
с  устните си каменна студенина
на статуя, изваяна от илюзии
и восък, разтопен от лъжлива пустота..

Не искам в себе си да виждам нечия заместница,
потънала отдавна с покварената си душа
на изповедница – глуха, сляпа за обичта
потискана, потъваща дълбоко в мрачното съзнание..

Отивай си, не искам да усещам
с ръцете си студената целувка на леда.
Не искам да гледам и очите ти
красиви и безумни, пълни с празнота.

Не искам да усещам допира
на симулирана от теб игра
на думи, скроени уж от самота,
потискаща на пламъка страстта..

Отивай си, не искам да съм другата,
скрита в сенките черни - на тъмнина,
опитваща се да топли винаги сърцето ти,
но неразбрала има ли го там в гръдта?

Не искам да се чувствам сякаш, че крада
за себе си  от теб моментите на вечността,
запазени в лентата на кадъра ти,
поразмазан от собствения фотоапарат..

Отивай си, или оставай, ала истински,
омръзна ми от този безкраен маскарад.
Ако ме искаш истинска – обичай ме,
но мен, не грешницата на нощта..

22.05.2006 г.

Майски ден

Пореден ден на черешова диета
и утрото те среща с повехнали цветя
на мрачни, но реални сънища
с усещане за глад на изгубена душа..

Вън слънце грее, пеят птичките,
не духа вятър, има задушаване
от прекалено голямата горещина
докосва те изпепеляващо  деня..

Излезеш ли, косата сплитат ти лъчите
на светлината, заслепяваща и мисълта
за чудно нещо, истинско и… приказност,
но жегата те връща на твоята земя...

А там те чакат горчивите череши,
презрели от прекалена светлина
и ружи, доскоро живи, но умрели
от прекалено напояване с вода...

25.05.2006 г.

Измислици

Правих си отново фалшиви илюзии,
че имаше някога и има някой до мен..
Дори вярвах на своите глупости
да не съм сама в света ми студен.

Сега се усмихвам отново на себе си,
на своята истински глупава страна.
Дори си позволих да стопя стените си
и да ги захвърля някъде  във вечността

Чувствам се смешно и жалко сега,
колко наивна всъщност съм била
да вярвам в една пълна презумпция,
че имало любов дори във вечността.

В главата ми чувам всичките измислици,
които си измислих съвсем разумно сама
да виждам изобщо някакво по – светло бъдеще,
различно от досегашната ми  непроменлива самота.

И чудя се колко смешно изглежда в очите на другите,
тези, които определят уж някаква там измислена светлина.
Виждам всъщност колко съм жалка в огледалото,
което наричам своя собствено изградена съдба.

Усещам, че се затварям в своята лудница,
в която  трябваше да си стоя и да не излизам досега.
И все пак знаех какво ме очаква –  безкрайна война,
която отново загубих, както винаги губя своята борба

Знаех, че не трябва да си правя фалшиви илюзии,
отново сбърках и  ще си търпя последиците от това.
И ще вярвам все още несъзнателно сляпо на своите глупости
докато не получа поредния жесток шамар на „моята съдба”

19.11.2005 г.

Разбита стъклена мечта

Апатия отново, безумие и вечна самота,
това е белега на хода на реалността.
Обичаш, грешиш, разбира се, пълна заблуда е това,
защото няма чувства истински в смъртта,
с която през агонията достигаш дълбоко дъното
на разбитата на парченца стъклена мечта.

Мечта да бъдеш с някого, обичан при това,
а ето истината – реално безразличие и суета,
желание да промениш уж към добро съдбата си,
да намериш обич и дори да не чувстваш самота,
а в крайна сметка живееш си със заблудите
и тъй, до края на живота ти, за теб света..

Вървиш по път, обсипан с остри бодящи стъкълца
на разбитата парченце по парченце твоя мечта,
която смяташ, че ще има свое реално покритие
някога, далече, в реалната ти стъклена мечта,
а тя беше цяла, блестяща, уж нечуплива досега
и ето сбъдването й: агонизираща до болка е сега...

04.02.2006 г.

Наоколо

Наоколо сякаш вие глутница
на неспиращи и  сиви ветрове...
Завъртат вятърната  мелница
на хаоса жестоко в нечия глава..

Играят си с листите,
возейки вихрушка суха
на неспирно колело,
порочно, неизмислено...

Спират с още по – голяма сила
когато свърши тяхната игра,
за да започнат нова дяволска
с цел поредната им руина….

Наяждат вълците с мършавина,
останала след тяхното върлуване
в безкрайна гонитба  на заблудите
с перпендикулярната им кривота…

29.05.2006 г.

Всички творби от този автор | [>] Вашето мнение
 

Vanina [ потребител ] 
от дата :  28.03.2008, 11:51
Добре е! Пиши ми ако искаш художник
orxidei@abv.bg

Nadq_hs [ потребител ] 
от дата :  17.07.2006, 05:19
WOW!!!Ne znam za6to nikoi ne pi6e mneniq,ama az darja da si napi6a moeto:)
Otdavna ne sam 4ela tolkova hubavi stihotvoreniq,izpalneni s takova 4uvstvo..prosto nqmam dumi,ti si talant:)))nqkoi ot tqh sa mnogo silni..za parvi pat mi haresvat stihotvoreniqta na nqkoi superrr:))))))))))))vazhi6tavam ti se![:-)][:-)][:-)][:-)][:-)][:-)]

Прочетете условията
! Това мнение е редактирано от clover, защото не отговаря на изискванията към мненията, посочени във Въпроси и отговори, точка 6!