Лулу ІІ

Делян Илиев

Публикувана на сайта 15.06.2006, 11:06

Лулу лежи. Лежи на пода и кърви. Не продумва. Скъсена от собствената си дистанция, уверена в своя краен предел, в неговия край, в неговото категорично профанно начало. И нищо не пита. Лежи си там и кърви. Кърви си и лежи.

Дойде един мъж при нея. Пита я – как си, нещо, добре ли си, да ти донеса ли нещо, да извикам линейка, полиция, милиция, жандармерия, някои от тия... А тя си мълчи. Учтив мъж беше, със сако, възпитан панталон и недоносени устни. Кретен. Тръгна си.

Дойде една жена. С къса пола. Ехо, добре ли сте, вика, имате ли нужда от нещо... да извикам пожарната... т.е. линейка. Хубава жена, със синьо червило и криви крака. Никога не съм разбирал жените с криви крака, които носят къси поли. Отвратително. И тя си тръгва. Отива си там, да продължи да намира правокраки мъже, импотентни и може би обратни.

Идва едно дете. Момченце или момиченце – неясно. Вика нещо, подритва Лулу, играе си, подиграва се, наплюва я. Тя не помръдва.

Идвам аз накрая. Като принца от приказките, като последната съкровена и сигурна в успеха надежда. Нищо не правя. Само заставам до нея и започвам да си спомням – планината, пътя, нощта, морето, пътя, дървото, виното, автобуса, пътя, колата, баира и още, още, още и тя отваря очи. Силата на спомена, макар и не-колективен, се оказва единствената възможна права отсечка, по която очите й могат да се отворят, дробовете и сърцето й да заработят, мислите и да преминат през мен, а ръката й да се стопли. Тя изминава правата без проблем, без да се залюлее, без за секунда да изгуби баланс и рацио. Накрая се хвърля в прегръдките ми, притискам я. Прегръщам, галя, целувам, гушкам, вдъхвам и прочее.

И падам. Дъхът живот е бил моят.

И така до днес. Лулу живее сигурно там някъде, между мостове, реки и гари, между раздели и предели. Живее с моя дъх живот. Ех, иронията... Крематориум.

Всички творби от този автор |  Вашето мнение
 

До момента няма мнения за тази публикация. Бъдете първи!