Без мелодрами

Гергана Янчева

Публикувана на сайта 08.05.2006, 17:46

Питам се, защо някой от нас са устроени като влакове – с много места в сърцевината? Други са като автобуси, трети като леки коли... Питам се, защо четвърти сме като някакви тъжни велосипеди с единственото място за един единствен пътник и всичко ни е само по едно? Вероятно има възможност и за втори пътник, за друг, по-различен, който обаче ще се принудим да качим на рамката и той никога няма да пътува така, както е пътувал онзи на седалката. За онези, които биха пътували в неудобството на велосипеда се питам нещо друго - колко пъти биха го направили, колко разстояние биха изминали с човек, на който просто не му достигат седящи места?

Да избираш е най-отвратителното нещо. Не ме отвращава възможността за направата на избор, а по-скоро онази лека принуда, която се е загнездила в самия акт на избирането. Да станеш, да тръгнеш и на висок глас да кажеш, че онова и онзи, на който се обричаш е този или този, но да, точка, избрах... Не се чувствам уверена, когато го правя по отношение на нова дреха или чифт обувки, а какво остава, когато става дума за човек. После винаги искам да изкрещя, да се върна, а ако го направя съжалявам и така до безкрай... С един приятел дълго време се изпращахме един друг, той мен, аз него, накрая разбрахме, че единият винаги ще се прибира сам и просто престанахме да излизаме. Сега виждам, че е трябвало да избирам, трябвало е и той да го направи...

Нима всяко решение струва толкова скъпо? Ако е така, то аз искам от малко по-евтините с риск да заприличам на човек който просто си търси оправдание, за да се разнообрази или пък на такъв, който с цената на всичко иска да се убеди в правилността на избора си. Спомням си само момента, когато за пръв път усетих брачната халка на пръста си, все едно ме захапа най-злото куче на света... Без мелодрами и излишни емоции бях направила избор, за който не съжалявам, за който бях подготвена и уверена както никога, но пак без излишна драматичност ми дойде на ум онова за велосипедите, което си мислех от доста време. Ами ако точно аз, точно на мен ми се случи да поискам някой друг, някой на рамката? Поради сигурността в това, че съм жена тип “велосипед” ми се прииска веднага да бъда един чудесен велосипед, такъв на който няма да му се прище да стане поне лек автомобил... Как да съм сигурна? Затова ме плаши изборът, заради многото привлекателни пътници, които се срещат по пътищата... Съвсем просто, аз явно напоследък не си падам по мелодрамите.

Да избираш и решаваш е наистина отвратително нещо, без което, да, знам, че не може. Ако можеше аз нямаше да съм “влак”, шях да бъда абсолютно от типа “безмоторен безконтролен самолет”, който пак щеше да е с не повече от един пътник на борда поради страха, който щях да насаждам с вида си...

Избраното винаги има две страни, понякога и повече. От една страна ставам сутрин и гледайки единствения си “пътник” си казвам, че не би могло да бъде по-добре, не бих могла да искам друго, щастлива съм! От друга страна след като съм станала сутрин, правя едва две крачки, спъвам се в един от кабелите, които той снощи пръсна навсякъде и падам в непосредствена близост до захвърлените му мръсни чорапи... В този момент си казвам, че познавам един друг пътник, който с удоволствие бих повозила... Без излишни мелодрами.

Затова мразя избирането, най-вече заради шоколадовите бонбони - една никога не стига. Затова мразя велосипедите - местата са малко и неудобни. Затова пък харесвам сърцевината си - билетите за там са отдавна изчерпани... Без излишни мелодрами!

Всички творби от този автор |  Вашето мнение
 

До момента няма мнения за тази публикация. Бъдете първи!