Края на мисията

Калоян Цанев

Публикувана на сайта 08.05.2006, 17:44

Чу се протяжно стържене някъде отгоре, но тя не му обърна внимание, защото беше потънала в спомени, плуващи сред океана на тъгата. Седеше облегната до прозореца и наблюдаваше пороя отвън, чийто дъждовни воини се изкривяваха гротескно по стъклото от високата скорост. Купето беше празно, но пътуването й тепърва започваше. Миниатюрното радио, което носеше, прикачено на едното си ухо, сега предаваше нежна меланхолична музика на честотата на местна станция. Мислеше си за дома, отдалечен на такова голямо разстояние. Мисията й не бе приключила, а тя бе твърде изморена от всичко, което й се струпа през последните няколко месеца ... и тази смазваща самота. Предупредиха я, че ще бъде трудно, дори опасно, но никой не й каза за самотата, а точно тя се оказа препятствието, с което не можеше да се пребори. Дали като свършеше с цялата тази бъркотия, близките й ще я чакат все още ..., как ли са родителите й, а по – големия й брат ... Какво ли се е случило с онзи, който разби сърцето й на безброй свои отражения и когато се опита да ги събере отново, тя го отблъсна ... Изведнъж музиката секна и в ефира се включи разтревожения глас на радиоводещия с горещи новини от преговорите на двете суперсили, които се опитваха да разрешат териториалните си проблеми, когато ...
- Дъждовен ден и добруване! – нечий глас я изтръгна от тежките мисли.
Тя обърна глава и в този момент една незабележима сълза се отрони надолу към брадичката й. Побърза да я изтрие и да смени изражението на лицето си, усмихна се и отвърна:
- Дъждовен ден! Заповядайте!
Мъжът влезе и вратата след него се плъзна на мястото си. Беше среден на ръст, загърнат в ярко оранжево наметало, чиято материя не задържаше вода при намокряне. Отделни капчици се стичаха по проблясващата му повърхност. На гърба си носеше странен продълговат сак, спускащ се почти до прасците на краката му. Изглеждаше подозрително. Без да съблича наметалото си, той свали сака и започна да бърника из джобовете му очевидно търсейки нещо важно. Едва тогава тя усети, че бяха спрели на някаква малка спирка. Зад стъклото към коридора преминаваха любопитни лица, търсещи места, но мъжът бе застанал точно на входа на купето и само предизвикваше тихото им недоволно мърморене. Потокът от минувачи секна. Той подаде глава извън купето и след като затвори вратата седна срещу нея и се озъби дружелюбно, въпреки че изглеждаше нервен. Сакът бе подпрян на седалката до него. Махна качулката си със зелени тънки ивици по своите краища. Физиономията му беше нормално отблъскваща за нея. Беше свикнала да вижда всеки ден такива лица и на пръв поглед неговото не й направи излишно впечатление. Рогата му бяха големи, извити надолу и след това напред. Целите бяха инкрустирани със символите на някакъв орден. От тях се спускаха няколко ритуални ленти надолу към раменете му, имащи сиво-сини нюанси. Явно беше монах, но от кой орден? Тя не познаваше много местните религии, а за етноса научаваше всеки Божи ден. Рядко бе срещала свещени служители, но този беше различен ... имаше нещо в неговия поглед, нещо познато. Той понечи да започне диалог, но точно тогава врата се отвори с тихото си свистене и от там се появи стюардеса в униформа на местната железопътна компания, теглеща количка с напитки:
- Дъждовен ден! – поздрави тя – Желаете ли нещо?
- Да, защо не – отвърна мъжът и се обърна с въпросително изражение към спътницата си, която от влизането му го наблюдаваше подозрително.
Нещо в погледа му притъпи съмненията й за момент и като под въздействието на някакво заклинание тя кимна:
- Нека да е от същото.
Той подбра две чаши, напълни ги с безцветна течност от бутилка със запомняща се извита форма и благодари на стюардесата, която излезе и продължи към другите купета. Свещеника подаде едната чаша и преди тя да отпие от съдържанието й, той смигна загадъчно и рече:
- Наздраве! – след което я опразни до дъно.
Тя поднесе своята към устните си, но замръзна с изцъклено изражение. Последната му дума прозвуча на родния й език. Сърцето й сякаш прескочи един удар, след което започна да препуска бясно. Ръцете й се разтрепериха, погледа й се замъгли. Сякаш мина цяла вечност, в която той пиеше от чашата си, без да сваля поглед от нея. Тя продължаваше да се взира в него, все още невярваща на това, което е чула. Той взе нейната чаша пред слисания й поглед и добави на същия език:
- Мисля, че на мен ми трябва повече – и пресуши и нея.
Съзнанието й отказваше да повярва, че срещу нея седи някой, който е копняла да види дълги месеци наред, че срещу нея седи друг ЧОВЕК.
Той вдигна едната си лапа и я прокара зад врата си. Мигновено звероподобната му муцуна се преобрази на човешко лице – продълговато, с гърбав нос, леко набола брада, изпод която си личеше брадичката с улей по средата ... и тези зелени очи, същите, които я гледаха през цялото време и които холограмата не бе успяла да прикрие от нейния търсещ и блуждаещ поглед.
- Сега вярваш ли ми? – усмихна се мъжът и протегна ръка към шията й, напипа малък превключвател на колието, което тя носеше изпод дрехите си и го натисна. Тя не се противеше. Очертанията й потрепнаха за момент и той видя лицето й, сините очи, малко чипо носле и кафявите й бездни, в които плуваше надеждата на спасението. Почти веднага след като сълзите й се стекоха, периферното й зрение долови движение отстрани. Той бе направил фатална грешка.
Откъм коридора ги гледаха очи. Двамата обърнаха глави натам и видяха младо семейство. Самката бе сложила ръка на устата си и нормално присвитите й за вида очи се бяха ококорили. Малкото момиченце до нея бе зяпнало и украшенията по недораслите й рогца придаваха още по – миловидно изражение. Бащата бе опрял дланите си до стъклото и гледаше в няма ужас към странните същества вътре в купето.
Тя посегна към пистолета, който винаги носеше на хълбока си, но той я спря. Ненадейно в другата му ръка се появи малка сфера с издаден ръб.
- Лъчисто сияние – прошепна тя и затвори очи.
Той се изправи пред нея и го насочи към вратата на купето. Тези отвън се стреснаха, отдръпвайки се назад, но беше твърде късно. Последва силен блясък. Семейството отвън се строполи в безсъзнание. Без да се бави повече, мъжът хвана жената под мишниците, изправи я и я разтърси:
- Виж, не разполагаме с много време за да се опознаем. – закачи я той - Може би, когато се доберем до кораба ще те поканя на вечеря в столовата. Сега иди до врата и гледай да не се появи някой.
- Не трябва ли да ги приберем вътре? – посъвзе се тя и посочи към припадналото семейство отвън.
- Тоя мъжага отвън тежи над сто килограма. – каза той и се зае да разопакова сака си – Нямам желание да се правя на самарянин, за да го сложа да спи удобно в купето заедно с жена му и детето им. Трябва да са благодарни, че все още са живи.
- Нямам предвид това – оправда се тя – някой може да ги види.
Той игнорира забележката й и извади подобието на платформа. Активира я и я постави хоризонтално във въздуха. Тя започна да вибрира, а няколко от фрагментите по нея се разгънаха настрани и назад.
- Дошъл си с антиграв шейна – отбеляза тя, хвърляйки от време на време бегъл поглед към двата края на коридора.
- И смятам да се прибера с нея – той отвори широко прозореца и легна върху шейната, хванал се здраво за две ръчки.
- Защо да идвам с теб – усъмни се тя – Аз не те познавам. Мисията ми не е приключила.
По коридора се чу трополене и гласове, които приближаваха.
- Трябва да ми се довериш! Ще ти разкажа по пътя – каза нервно той – Ако искаш може да останеш и да им обясниш какво се е случило – и посочи зад гърба си.
Той сниши шейната надолу. Жената легна върху него и обви тялото му с ръцете си. Преди да излетят към пороя тя прошепна в ухото му:
- Как ме откри? Комуникатора ми се повреди преди седмица.
- Имам детектор на биометричните данни, а твоите определено се различаваха от всички на този влак – после допълни – Когато влязох ти избърса една сълза . Узурите не разполагат с подобни жлези ... Сега се дръж здраво!
Персоналната антигравитационна платформа се стрелна навън към изливащия се дъжд. Капките забиха яростно по лицето й. Тя изви глава назад и видя, че се отдалечават бързо от монорелсовата композиция.
- Оставихме толкова много свидетели – подхвърли тя и една светкавица разряза небето – Нарушихме поне три точки от Устава за контакти.
- Това вече няма значение. Този свят е обречен - надвика той тътена на гръмотевиците над тях – Всичките ни агенти са отзовани.
- Какво имаш предвид – притисна се тя по – плътно до него
Той остави въпроса й да виси и се насочи към неясните очертания на огромен стрелоподобен обект, висящ над една близко растяща гора. По повърхността му проблясваха искри леко, издавайки стелт полето, което го прикриваше. В следващия момент всичко наоколо проблясна с неестествена светлина, облаците над тях се сгърчиха в предсмъртна агония. Дъждовните капки бяха обагрени в жълто – оранжево зарево, в което се отразяваше настъпващия огнен гняв. В далечината се чу глух тътен, предизвестяващ края на цивилизацията.
- Не гледай натам! – провикна се отново нейният спасител, но тя не го послуша.
Това, което видя смрази костите й и прониза сърцето й с кинжала на ужасяващата тъга и отчаянието, породени от глупостта на разума. За пръв и последен път тя видя атомния апокалипсис в неговия зловещ облик, тъй както нейните предци хилядолетие по – рано на една отдалечена и отдавна мъртва планета сред безкрая. Жената се притисна по – силно до него, а хангара на кораба ги погълна. Металната птица се стрелна нагоре към спасението на небесата.

Всички творби от този автор |  Вашето мнение
 

До момента няма мнения за тази публикация. Бъдете първи!