Три пиеси

Делян Илиев

Публикувана на сайта 08.05.2006, 14:41

Там. Между сънищата ми и деня. Между инстинкта и словото. Между Нея и нея. Там. В съзвучието на клепачите ми. Там се ражда човекът. Там започва животът. (към публиката) О, да, разбира се, аз ще Ви простя... Ще падне гълъб и ще Ви простя. Но дотогава... хм... дотогава ще обливате краката ми със сълзи и ще ме молите да стрелям. Нима не разбирате? Нима наистина не разбирате? (в себе си) Погледнеш ли навътре в себе си откриваш глупака, когото всички – според теб глупаци – ... обичат. За какво да Ви простя? Нима не се досещате? Та вие ме обичате! Та вие ме боготворите! Нима за това не трябва прошка?! Нима има по-голям грях от това да обичаш някого?
Така е... Вижте тази сутрин... един мрачен къс светлина ме откъсна от сладкия сън. Едно още по-мрачно ‘добро утро,’ едно кафе и една цигара отприщиха първите мрачни мисли за днес. Може би ако сънят ми беше лош, ако имах кошмари, лъчът светлина нямаше да ми се стори толкова мрачен. Може би дори ‘добро утрото’ щеше да ми се стори усмихнато и любвеобилно. И тогава щях да ви говоря за прекрасното утро, за уханието и за небето, за любовта и за красотата. Но това са толкова относителни неща. Не си струва да си губим времето с тях.

ТОЙ: Здравей.
ТЯ: Стеснява се кръгозорът, спираш да виждаш.
С малкото ти останало самочувствие започваш да се надиграваш със представата за себе си. Губиш вяра дори в очевидното. Сърдиш се, но не знаеш на кого, не знаеш защо. Едва когато осъзнаеш, че светът не се върти около теб, разбираш колко жалък всъщност си. Жалък пред самия себе си, иначе другите те боготворят. Удвояват добрите ти страни, а лошите превръщат в добри. Харесват те.
С цялата си наглост излъчваш непукизъм. Моментите, когато ти се струва, че светът се върти около теб, започват да ти липсват. Бориш се с това, опитваш се да се вкараш в рамките на т.нар. „нормален” човек, но това те отвращава. Предпочиташ собствения си меланхоличен и затворен свят. Ти само със себе си; е, да, от време на време и със съвестта. Като бесило около врата ти, тя те стяга, измъчва те, причинява ти болка. Но така и не се намира никой да ритне бурето. А ти си страхливец, не ти стиска сам да го направиш. Жал ти е за себе си, а не за живота на другите без теб.
Хората, с които до вчера си споделял всичко, сега ти се струват от друга галактика. Живял си толкова малко, а ти се струва, че си видял всичко – самонадеян глупак. Затваряш си очите пред факта, че ти не знаеш нищо, не си видял нищо. Посредственото ти самочувствие почива на огромния комплекс, посят от семейството. Търсиш светлината, блясъка, овациите, а не истината. Лъжеш.
Но какво от това, всички лъжат. Всички лъжат за всичко. Лъжат майки те си, лъжат любовта си, вричат се „да обичат и почитат, докато смъртта ги раздели”, но това минава като текст на реклама по радиото. Лъжат себе си, заблуждават се, че са свестни хора. Лъжат Господ. Но не им пука – той не съществува. Той не ги гледа, не им се подиграва, не ги обича, но не ги и мрази, не им помага, но не им пречи, той не съществува.
ТОЙ: Сбогом.

ТЯ: Не мога да спя, ако разгневя дланите си, че не те докосват. Не мога да спя, ако разгневя устните си, че не те целуват. Мислите гневя с ревността си... не мога да спя.
ТОЙ: И ръцете ми ще станат твой ръце, и устните ми твой, и косите, и гърдите... само гласът ми мой ще е и мой ще си остане.
ТЯ: Гласът, този добър сътрудник на лъжата, които омайва, замъглява... защо ти е?
ТОЙ: За да омайва, замъглява... за да прошепва и крещи... за да...
ТЯ: Задръж го... при толкоз важни цели.

Всички творби от този автор |  Вашето мнение
 

До момента няма мнения за тази публикация. Бъдете първи!