уеб-дизайн и програмиране

Мрежа Nowhere

NOWHERE E-zine - извор на вдъхновение

Вълчицата

Калоян Цанев

Публикувана на сайта 11.04.2006, 10:18

Всички творби от този автор | Мнения на читателитеПечат СъхраниПо-голям шрифтПо-малък шрифт
 

-  Нали не вярваш на тези врели – некипели, мила? – попита мъжът зад волана и смигна с дългите светлини на автомобила, който ги задмина.
Тя го изгледа презрително, но нищо не отговори … отново я закачаше на тази тема. В последно време be осъзнала, че я дразни умишлено и прочиташе задоволство от това в дяволитите му очи.
- Вампирчета …, зли подли твари, къде сте – продължи атаката си той като я изгледа в очакване един кратък миг и продължи да барабани с пръстите си по кормилото – елате при татко, той изгаря от желание да ви хване.
- Стига! – сопна се тя и го погледна кръвнишки.
Винаги бе мразела тази част от същността му, но въпреки заядливия му характер, го обичаше страстно …, дори когато и влизаше под кожата?
Той извърна глава към нея и в зеленият му поглед се четеше блаженство от победата. Тя го гледаше с присвити очи сякаш е сърдита … може би беше … Мъжът обожаваше да я наблюдава в това състояние … тогава я желаеше повече от всичко.
- Внимавай! – изписка изведнъж тя.
- По дяволите! – изруга и сви в дясно … беше навлязъл в насрещното и за малко не се натресоха на един автобус, който ги “освирка” продължително.
- Какви ги вършиш?! – чу се да вика тя – Искаш да ни убиеш ли?!
-Съжалявам! – изстреля той и отби встрани от пътя …дишането му бе учестено. Нещо го жегна в гърдите …
- Виж ... - казаха и двамата едновременно, след което мълчание скова въздуха наоколо. Той се усмихна нежно и погледът й омекна. Все още не можеше да устои на тези очи..
- Извинявай! – промълви виновно той, но и някак иронично.
- Не съжаляваш достатъчно – придаде си сериозен вид отново тя и се обърна към стъклото от нейната страна … бегла усмивка се прокрадваше по лицето й … беше си го върнала, но тогава усети, че ръката му глади чупливата й черна коса. Той се приближи и ароматът й го обгърна като ураган. За пореден път си спомни, че това бе едно от нещата, с които го бе пленила. Тя се обърна към него и носът й почти се докосна в неговия.
- Напротив – прошепна той и се впи в шията й като настървен хищник.
- Тук?! – изстена тя – Сега? – а ръката му вече се спускаше надолу.


*    *    *    *    *    *    *


Когато пристигнаха пред хижата, навън цареше мрак, беше започнало да вали … сняг. Мъжът загаси двигателя, но остави фаровете да осветяват входната врата.
- Е, моя сияйна луна, - възкликна ентусиазирано той – пристигнахме!
- Толкова ли бледо изглеждам? – закачи го тя.
- Не, разбира се … толкова тайнствена.
- Знаеш ли какво? – заяви гордо жената – Ти, разтовари багажа, а аз ще огледам тази …, хм колиба.
- Ще огледаш хижата, носейки тези две кесии с провизии, мила – озъби се той шеговито – а аз ще внеса дървата за камината – и смигна окуражително.
Двамата потръпнаха щом излязоха на нощния студ. Той се запъти към багажника, а тя към вратата на хижата с двете книжни кесии. Приближи се до прага и извади ключа от палтото си. Многобройни снежинки се бяха притаили в косата й, която блестеше неестествено на светлините от автомобила. Той забеляза това и открито се възхищаваше.
Ненадейно малка фигура се спусна към нея от стряхата, но в последния момент промени посоката си и отлетя в нощта. Тя се стресна и замалко не загуби опора върху заснежените стъпала. Той изтича към нея и я прегърна тихо кикотейки се. Жената се отскубна от него.
- Успокой се, това е само един прилеп.
- Прилеп?! – отвърна троснато тя – През зимата? … Въобще не трябваше да идваме …
- Не започвай пак с онези бабини деветини! – рече отегчено той и отиде до багажника.
Тя изсумтя и отключи вратата с известно внимание.
- Ще бъде страхотен уикенд! – промърмори той.
Не след дълго огънят в камината “дишаше” тежко и доста успешно повишаваше температурата в двете стаи. Младата двойка установи, че отвътре хижата е доста уютна и чиста … сякаш подържана. В едната стая бе разположен голям нар, удобен и мек при това, кресло, празен гардероб и огнището, в което бушуваха пламъците.
- Стой тук и не влизай докато не ти се обадя! – каза той със заповядващ и леко насмешлив тон.
- Ай, ай, сър! – козирува тя и му прати въздушна целувка, след което той остана сам подготвяйки вечерята.
Жената седна върху нара е се загледа в играещите пламъчета … и, отново тежки мисли се прокраднаха в съзнанието й. Откъде й беше попаднала онази статия от стар вестник … изчезнало семейство в планината …, легендата за вампира живеещ там. Сега те бяха в същата планина … НЕ, тя тръсна глава – това наистина са глупости, но защо тази мисъл бе като натрапчив спомен? Тя стана, огледа се и видя метлата и лопатката, които бе забелязала с пристигането си …
Той отвори вратата към другата стая и видя, че тя тъкмо постилаше любимото му одеяло с цвят на пясъчна дюна.
- А, - изкашля се мъжът – вечерята е сервирана, Ваше величество!
- Чудесно! – рече тя и продължи с престорен надменен тон – Позволявам ти да споделиш вечерята с мен, робе! – и му се оплези минавайки край него.
- Робе?!? – повдигна едната си вежда той и тогава тя ахна като видя на масата сините свещи, които му бе подарила за рождения ден и топлата храна … ароматът погъделичка обонянието й.
Той отмести единият стол и я прикани да седне, а тя го дари с чаровна усмивка.
- Ухае страхотно!
- Знам – отвърна той – купената китайска храна винаги ухае така …, а от днес се присъединявам към теб и останалата част от човечеството, което е солидарно към животните.
- Ще направиш това за мен?! – удиви се тя.
- Не, разбира се!- изсмя се той – Правя го заради себе си.
Тя не обърна голямо внимание на шегата му, понякога успяваше да се овладее.
- Това е за теб, скъпи – и му подаде малка статуетка – Честита годишнина!
След като осъзна какво представлява, той избухна в истеричен смях.
- Този от кои е – венерианците, или юпитерианците – рече той.
- Не знам, ти си експертът по зелените човечета.
- Само дето те въобще не са зелени – каза насериозно той, и после добави – Това е за теб, любима! Честита годишнина!
Тя взе малката кутийка от ръката му и я отвори. Вътре имаше пластмасови челюсти с уголемени кучешки зъби. За момент закри лицето си с ръка, след което протегна ръце към него с предизвикателна настървена за кръв усмивка:
- Дай ми целувка, любими, за да станем едно цяло, и да заживеем вечен живот, та макар и в неволя … няма да боли!
- Предпочитам да се хвърля от прозореца на офиса си, отколкото да имам нещо общо с изчадие като Вас, графиньо Дракула! – влезе в ролята си и той, предпазвайки се с една вилица.
- Тогава посрещни съдбата си, смъртни човече! – и вдигна заплашително ръце към него.
- Предавам се, предавам се! – проплака той
- Е, веднъж и аз да спечеля – ухили се тя и махна вампирските челюсти – Много оригинално! … Все пак, няма ли да разгледаш това, което ти подарих?
- Защо? – той взе оставената с несъразмерно големи глава и очи статуетка и я раздвижи пред една свещ – Направена е сякаш от глина?
- Точно така! – не вярваше, че той е познал.
- В това няма нищо странно!
- Да, ако бе изработена вчера, преди месец, или година, - с нарастващо вълнение продължи тя, а той все още недоумяваше – но това, което държиш в ръцете си е направено от някой живял 5 хил. год. преди изграждането на пирамидите в Египет.
Постепенно той осъзна какво му бе казала тя и очите му се разшириха. Тя му разказа за новите находки, на които били попаднали с колегите й в една далечна и малка страна граничеща с морето, в което преди година бяха открили най – голямото наследство на човешката цивилизация – кивотът.
Не след дълго той я въвеждаше в сферата на космическите изследвания и обясняваше въодушевено за новият проект на НАСА, в който участва … погледът й бе зареян. Мъжът спря да говори, а в очите му искряха пламъчетата на свещите ... тя чу тишината и се изчерви:
- Извинявай! – след това се окопити – Слушах те, макар и невнимателно.
- И за какво говорех?
- За световната конспирация, нали? – премигна тя
- Нищо подобно, - и си бодна едно картофче разочарован – Говорех за нас двамата … мисля, че наистина трябва да се преместим.
- Знаеш, че ненавиждам големите градове – толкова шумни и мръсни – криво рече тя.
- Аз също, - опитваше да се защити – но така ще бъда по – близко до космическият център и до екипа си. Поне веднъж се опитай да ме разбереш!
- Не си мисли … - но не довърши.
- Какво има?! – опита се да проследи погледа й той като се обърна към прозореца зад него.
- Навън има някой!
- Има някой?! – повтори думите й той и се приближи до стъклото – Въобразяваш си. Не е възможно!
- Така ли? – тя се доближи до него и се взря в танца на снежинките отвън – Това беше силует … човешки силует, но изчезна много бързо – гласът й трепереше.
- Мила, - каза той обгръщайки раменете й – не мислиш ли, че прекаляваш с тази твоя параноя?
- Параноя?! – разгневи се жената – Да не би аз да съм този, който вярва, че половината членове на Конгреса са извънземни заговорници, че всички телефони се подслушват, или че военните разработват НЛО технологии? Не си измислям, казвам ти, отвън имаше някой!
- Добре, - взе решение той – ако това ще те успокои – отивам да проверя!
- Не! – хвана го за ръката тя – Не излизай! По-добре да изчакаме зората ...
- Трябва, за да ти докажа, че тези неща не съществуват.
В този момент невидимата сила на вятъра с хъс отвори входната врата, а неутолимата му жажда лакомо погълна пламъчетата на свещите … зимният студ го последва с хиляди бляскави звездички.
Тя се притисна в него треперейки и едва промълви:
- Беше заключена … два пъти.
Нечовешки вой скова сърцата и на двамата. Беше тъжен, далечен … отвъден. Последва го втори по – близко. Третият бе най – пронизителен, като че ли на няколко метра отвън в нощта.
Той пръв се отскубна от задушаващата хватка на ужаса и направи несигурна крачка към вратата. Тя инстинктивно го дръпна назад към себе си.
- Трябва да я затворя – прошепна той сякаш на себе си без да й обръща внимание, но тя тръгна редом с него.
Мъжът се присегна и бръкна в джоба на палтото си … извади пистолет. Оръжието изщрака заплашително в ръцете му готово за употреба.
Пред вратата ги чакаше неясна фигура, гледаше право в тях с червени рубинени очи … ноздрите му не изпускаха никаква пара.
- Вълк единак! – рече той без да сваля пистолета
- Той не диша! – едва чу гласа си тя.
Животното им обърна гръб и отново извърна глава към тях. Бялата му козина искреше в нощният мрак.
- Сякаш иска да го последваме …
- Идеята не ми харесва, - прекъсна я той – навън може да има цяла глутница.
- Мисля, че трябва да тръгнем след него! – възпротиви се тя.
- Не! – повиши тон и затръшна вратата.

*    *    *    *    *    *    *

Те седяха сгушени на леглото, загледани в игривите пламъци … мълчаха, блуждаеха в собствените си страхове, когато … телефонът му иззвъня. Това стресна и двамата.
- Ало? – рече той, но никой не отговори – Ало?!
- Кой беше? – попита тя опитвайки се да погледне в зеленикавия циферблат.
- Хм …, - изправи се той и закрачи нервно из стаята – току що ми звъннаха от Агенцията, но никой не се обади … Мога да се закълна, че чувах дишането му преди да затвори.
- Агенцията?! – зачуди се тя – Защо ще правят това?!
- Не знам. Може би просто ни проверяват?
- Що за глупости … с каква цел?
- Откъде да знам, по дяволите! – тросна й се той и отиде до другата стая … върна се с бутилка вино и две чаши.
Подаде й чашата, но тя грабна бутилката от другата му ръка и отпи голяма глътка.
- Защо ли издребнявам – остави чашите на пода и седна отново при нея.
Тя му подаде червеното вино … малка капчица се стичаше по брадичката й. Той надигна жадно, но изведнъж се спря … Жената усети нахлулите мисли в съзнанието му и го изгледа въпросително.
- Онази статия, - докосна я той – спомняш ли си датата на вестника?
- Коя статия? – изпъшка тя надявайки се да не говори за ОНАЗИ статия.
- Много добре знаеш … за вампира от планината. Трябва да се сетиш, важно е! – почти умоляващо прозвуча гласът му.
- Юли, или август миналата година – неразбиращо отговори тя – Каква връзка търсиш?
- Сега е януари – продължи мъжът – не ти казах, но предишните наематели са били тук преди около шест месеца.
- Това съвпада с времето, когато е издаден вестника.
- Дали има връзка?!
Тя се сгуши в него и прошепна:
- Страх ме е.
Той не отговори.
В този момент лампата премигна два пъти и изгасна. В стаята нахлу бледа светлина, която оформяше странни цветове на предметите заедно с отблясъците на камината.
- Виж! – сепна се тя сочейки зимната картина през прозореца – Какво ли иска?
- Може би се опитва да ни подмами при останалите, които дебнат в гората …
- Не, - отвърна жената – това е нетипично за тях.
Червените въглени ги наблюдаваха отвън и безизразно крещяха оковани в своето проклятие. Тъжният отблясък докосна сърцето на жената и болка прониза същността й … вълчицата й говореше. Тя инстинктивно се отскубна от прегръдката на съпруга си и побягна към режещия студ. Мъжът се осъзна секунди по – късно, но тя вече тичаше по снега, … той хукна след нея.
- Спри! – викаше той и проклинаше мислено вятъра, пронизвайки тялото му.
Навън виелицата се вихреше и настървено обсипваше със своите снежни воини лицата и на двамата. Мъжът мяркаше силуетът й от време на време покрай дърветата и с всички сили се опитваше да я настигне … подхлъзна се, затъркаля се по един склон и се вряза в покрити с бяла пелена храсти. Извика от болка, бе се изподрал, пуловерът се раздра. Надигна се, а кървавите следи пулсираха по шията и лицето му. Някъде назад зърна за момент прокрадваща се сянка, но той поклати глава и се заизкачва по хълма, продължи да я търси … Силуетът зад него подуши кръвта и стремглаво се впусна напред.
Мъжът се задъхваше, поради студът не усещаше кървавите дири по себе си … на края на силите си той я зърна застанала до едно огромно заспало дърво. Довлече се към нея … гняв, страх и безпокойство разкъсваха душата му, главата му туптеше от болка и безброй въпроси. Рухна край нея и изохка:
- Защо правиш това?! Какви ги вършиш?!? – въпреки че се гневеше на безразсъдството и лудостта на действията й, той се възхищаваше на смелостта, която тя му демонстрираше в такива моменти.
Жената се надвеси над него и пренебрегвайки нараняванията му се опитваше да надвика воя на вятъра наоколо:
- Тя ми разказа всичко …, все още имат шанс. Виж! – и му показа нещо увито в парцали.
- Какво е това? Откъде знаеше, че е в хралупата?! … Прилича на ... лък.
- Точно така – отвърна му тя, вадейки единствената стрела с потъмнял връх – Значи, тази приказка, с която ме плашеха като дете е била истина. Ако е вярно, то прокълнатият ни чака. Ела, ще ти разкажа по пътя.
Той се опита да стане, но пронизваща болка в десният му крак отприщи неистов вик. Тя приклекна до него с уплаха.
- Мисля, че съм разтегнал сухожилие – изпъшка той
Жената го хвана през рамо и му помогна да стане.
- Можеш ли да вървиш?
- Да, хайде ще се оправя. Да вървим …

*    *    *    *    *    *    *

- … и след като любовникът й бил разсечен и заровен от баща й, младежът се върнал между живите като вампир?
- Да, - стискаше по-здраво лъкът и стрелата – а тя го обичала дори след смъртта му и искала да го освободи от проклятието му, с което го бил наказал баща й, и тръгнала сама в гората с една единствена стрела, а този сребърен връх тя отляла от медальона, който любимият й подарил.
- Какво е станало с нея?
- Лутайки се из гората, момичето попаднало на глутница вълци, които я разкъсали. След кончината й, неспокойният дух на девойката се вселил в бяла вълчица и обикалял тази гора търсейки начин да завърши започнатото.
- Все пак, - спря я той омалял от болка – има нещо, което не ми дава мира … Защо ни звъняха от Агенцията?!
- Защото там работи някой, с който сключих сделка – изгъргори мъртвешки глас.
Двамата вдигнаха очи нагоре и съзряха приклекнала фигура на дебел клон пред тях. Оттам ги гледаше вампирът.
В следващият миг тъмната сянка се стрелна надолу и ги повали на земята. За момент й причерня, но топлина обля измръзналото й тяло и тя се изправи … тилът й пулсираше яростно. Когато прокара ръка през косата си усети топлата кръв от раната там. Встрани от нея чу доволното гъргорене на кръвопиеца, беше се надвесил над съпругът й.
- Остави го намира! – събра сили и кресна тя.
Тутакси се огледа и го видя … грабна лъкът, а стрелата бе до него.
Вампирът надигна глава, а устата му бе алено червена.
- О, не! – проплака тя, но опъна здраво тетивата, сребърният връх сочеше гърдите му.
Съществото прикова зелените си бездни в нейните и ненадейна скръб обгърна сърцето й … изгаряше я. Стоеше като хипнотизирана, древна статуя на митична героиня скована от магията на злото …, което също като нея чувстваше, страдаше, може би обичаше.
Вой сряза нощта и я изтръгна от хипнотичния транс.
Вампирът премести поглед и видя прозрачният силует на девойка, стояща до жената, който му се усмихваше. Русите й коси се разстилаха по ефирното тяло и спомените на един отминал живот го блъснаха като таран. Той затвори очи.
“ Стреляй! ” прокънтя глас в главата на жената.
Тетивата сякаш сами се отпуснаха и чак тогава тя усети дясната си ръка изтръпнала. За момент металният връх отрази бледата светлина на луната и се впи дълбоко в гърдите на жертвата си. Вампирът падна назад … не издаде нито звук. Зеленият пламък изгасна завинаги и сега в отворените за безкрая очи се оглеждаше любимата му. Духът на девойката се приближи до другото тяло и докосна с ръка врата му, след това легна до кръвопиеца и силуетите на двамата бавно изчезнаха.
Жената се втурна напред олюлявайки се и почти падна върху съпруга си, напипа пулса му … дишаше. Той започна да се свестява, отвори очи и зърна лицето й, а сълзите й капеха по неговото. Той я притисна към себе си.

01.08.2003 г.

Всички творби от този автор | [>] Вашето мнение
 


До момента няма мнения за тази публикация. Бъдете първи!