уеб-дизайн и програмиране

Мрежа Nowhere

NOWHERE E-zine - извор на вдъхновение

Небе зад прозореца

Петя Василева

Публикувана на сайта 03.04.2006, 01:24

Всички творби от този автор | Мнения на читателитеПечат СъхраниПо-голям шрифтПо-малък шрифт
 

На дядо Динко с много, много обич!

Небето го мамеше повече от всякога. Синьо и набъбнало, то едвам се вместваше в прозореца. Слънцето ей тъй си и убягваше от затвореното в рамка пространство, но облаците, издути като къделите на бабината му хурка, тези облаци като че ли носеха силата в себе си. Напират, натискат рамката и – а-а! – да изпращи… нямаше нищо против прозорците, но предпочиташе да е от другата страна. Погледът му обхващаше белотата на болничната стая. Таванът, стените, леглата… Белота обезформяше всичко. Ако го попитаха какъв цвят е болката, щеше да отговори веднага – бяла! Когато болките обвържеха цялото му тяло и стиснеше очи, виждаше пак бели кръгове. Единствено петното на прозореца изплуваше под клепачите му синьо. Мъчеше се да погледне право в него, а то все убягваше встрани, смаляваше се, докато съвсем се изгуби. Така се смаляваха и дните пред него. Като изтекла буйна вода те шумяха зад гърба му, а бяха останали само капчици.
Какво нещо е животът – живееш го, пилееш го, без да ти се свиди, а когато се извърви – не ти се разделя с него! Лежеше със затворени очи, но буден, подпрял глава на полуизправената възглавница, а мислите му минаваха като на лента под спуснатите му клепачи. Челото му ту се стягаше сериозно, ту отпускаше бръчките си; на устните му изплуваше половина тиха крива усмивка. Надсмиваше се над страха си, без да може изцяло да го преодолее. Какво му оставаше? Покоят на стаята и дните, откопчени насила и също така насила изживени. Оставаха му срещите с близките, но и те бяха по-скоро като горчиви преглътнати хапчета, отколкото сладки като отмора. Тялото му се беше изтощило напълно. Кожата му, изтъняла, едва крепеше костите, които, в своята ръбатост, създаваха усещането за крехкост. Всичко останало се беше стопило. Разумът оставаше все така жив и злобен присмехулник на това тяло и развалините, останали му от живота. Затова и срещите му с познати и близки бяха мъчение. Ето го – изменен, съвсем различен, друг. Това ли беше той? Такъв ли трябваше да го гледат, да го запомнят? За това ли живее човек? Какво остава? Нима всичко просто ей- така ще се пръсне и ще се изпепели с него? Очите му, студени и неподвижни, гледаха в тавана; челюстите, здраво стиснати! Не намираше отговор. Беше жесток към себе си. Не понасяше стаята, но и тя му се свидеше. Свидеше му се най-вече прозорецът. Искаше да отлети през него и дълбочината на небето да го погълне. Вместо това лежеше отмалял. Ръцете му, оголени над лактите, със запретнати ръкави, някога живи, сега отпуснати и уморени с изпъкналите си вени, жълтееха върху чаршафа. Омекнали, те едвам смогваха да задържат живота.
Мислите му потънаха в миналото. Единствено миналото му връщаше сладостта, за да усети след това още по-горчив вкуса на бялата умора.
… Беше момче с рус перчем и сини като стъкло очи. Прекрачваше дървената греда на прозореца и скокваше на земята. Усещаше мириса на разровена пръст, трева и вятър. Дишаше дълбоко и бавно и това го замайваше… Споменът му върна тая миризма и дори повея на вятъра…
Друг един ден се връщаше от училище. Не помнеше слънцето, не помнеше вятъра. Сърцето му бе натежало от обида. Тътреше тежко босите си крака в прахта към къщи. Перчемът му, изниско подстриган, ушите – оголени и зачервени повече от обикновено. Носеше в ръце новите си обувки, за да не изтрие подметките им. Още усещаше ударите по гърба, в слабините, а отпраното парче на коляното на три четвъртите му панталони, шити от отмалели поли на каките му, грозно зяпаше и напомняше за изядения бой. Беше добродушен, чак мекушав. Мачкаха го като калта, но той не смееше да вдигне ръка и така свит, със стиснати юмруци, вдигнати до ушите, понесе и тоя път целия бой. Вкъщи щеше тихомълком да вземе губерката на баба си и поне малко да позакърпи панталоните. Обаче още на врата го посрещна баща му. Грамаден и намръщен, като че ли и сега го виждаше пред себе си, той само погледна в очите му и разбра: “Хм! Пак са те бъхтили!” Веждите му се сключиха в тежка бръчка, ръката, заканително опряна в пояса, се извъртя, изсвистя пред разширените му очи и подпали бузата му. Завъртяха го черни кръгове. Политна силно, чак до оградата, а сърцето му натежа още повече. Бащата обърна гръб и не продума, нито видя едрите капки, които намокриха земята. На следващия ден, когато слизаше по стълбите в училище, едната му обувка се развърза. Наведе се, с вдигнат едно стъпало нагоре крак, за да я завърже и в този момент същото момче, което го бе било, го бутна силно в гърба. И се изсмя. Падна по очи на ръба, притъмня му и яда в него преля. Обърна се рязко, сграби момчето с две ръце за яката, събори го и му извъртя с опакото на дланта един шамар през лицето, като тоя, дето вчера получи от баща си. Повече никой не посегна да го прави за смях!
… Светлината на лампата отми картината от детството. Бистри и ясни, очите му пак се отвориха за действителността. Този път нещо повече от болка по отминалото здраве заседна в мислите му. Изчисти се погледът, успокои се. Беше живял истински, без да си задава въпроси и без да осъзнава философски какво точно означава това. Философията за живото идва в самия живот, със самото му разрешение. Ето, той беше усетил своето място през натежалата в сърцето си обида, а животът го научи как да опазва мястото и честта си. Неволно друг, по-скорошен спомен, премина пред очите му. Преди месец – два, когато беше вече болен, но не толкова отслабнал. Стоеше седнал на леглото, наметнат с кафявата шуба, а в ръцете му се беше свило малкото му пра-внуче. Изпъна шубата откъм главата му и го придърпа напред към подпряната на коляното си ръка, така че да му направи завет. Малкият спеше спокоен, гушнат и затоплен, с издути бузки…
Кривата му усмивка се изчисти и грейна по лицето му. Откога не беше се усмихвал така! Ето кое остава! Нещо го погъделичка по миглите. Беше въздухът, който влизаше през прозореца. Свеж, като планинска вода, той го разбуди. Поглъщаше жадно. Гърдите му се пълнеха с въздух, очите – със светлина. Сред белотата на болничната стая разбра, че няма по-бяло от бял ден, от тази бяла светлина, която кара всички цветове да оживеят! В стаята този пъстър живот липсваше. Навярно се беше изнизал през прозореца и викаше след себе си и притежателя си: “Хайде, преметни крак! Скъсай всички системи! Пъпът ти е хвърлен тук!”
… И той бавно премята крак и тръгва натам, накъдето небето го мами…
бяла светлина се плъзва по него и всички цветове оживяват: мекото кадифе на клепките, синята веничка на врата, мораво спукано капилярче под кожата, сините очи. Дори те, от рождение с цвят на стъкло, бяха погълнали синьото на безоблачното небе.
Ако е вярно, че очите на мъртвите запечатват като на кинолента последната картина, поели в себе си, то в тях би могло да се види… Но да! Там наистина се вижда момчето с разширени очи, вдишало вятъра и пролетта.

25.04.1994 г. Смолян
07.1994 г. Нова загора

1994 г.

Всички творби от този автор | [>] Вашето мнение
 


До момента няма мнения за тази публикация. Бъдете първи!