уеб-дизайн и програмиране

Мрежа Nowhere

NOWHERE E-zine - извор на вдъхновение

Моята синя меланхолия

Делян Илиев

Публикувана на сайта 29.03.2006, 09:16

Всички творби от този автор | Мнения на читателитеПечат СъхраниПо-голям шрифтПо-малък шрифт
 

или
Една ранна миниатюра на един закъснял грозник


МОМЧЕТО: Сбогом. Кажи ми честно. Кажи ми. Защо умря татко? Заради мен ли? Или заради теб, или заради двама ни... Кажи ми. И защо Христос е бил разпнат? Заради същото ли? Кажи ми... За да изкупи човешките грехове, нали? И тати, нали...?
А Лулу мълчи. Мълчи и не продумва. Така и не се научихме да говорим един с друг. Дребнавите й теми ме отвращават, а тя самата не обича да говори за дълбоки неща. За истински неща. А аз искам да знам истината. И тя е единствената, която може да ми я покаже.
Но Лулу мълчи. Мълчи и тъжно се усмихва. Като че ли иска да говори, като че ли. Но не.
Лулу мълчи.
Лулу пада на пода.
Плаче. Изправя се. Прегръща ме, целува ме, люби ме. И говори. През цялото време говори. Разказва за планината, хълма, онази пропаст, няколкото промила алкохол в кръвта, всичко, всичко, докато ме люби Лулу разказва цялата онази трагедия, за която аз от толкова години ламтя. Както ламтя и за Лулу. И изведнъж получавам и двете в комплект. Заедно. Прекрасно. Трагикомично. Абсурдно и леко отвратително. Но някак приятно. Може би отвращаващо, може би профанно, а може би сакрално.
Но при всички случаи приятно.
Лулу вече седи. Лулу отново мълчи. Мълчи и кърви.
И ето че настъпва този миг. Ето че пердето пред очите ми лекичко се повдига, повдига, и още малко се повдига и аз като че ли проглеждам. Виждам. Всичко наобратно. Ходя по небето и гледам нагоре по земята. Оп, скок, салто, завъртане. Стъпвам на земята. Дано никога да не падна оттам. И почвам да опознавам света, бавно, полека. Дърветата, храстите, хората; момичето срещу мен, русата й коса, светло кафевите очи, в които просто потъвам и потъвам, лукавата леко игрива усмивка, и още и още... И това име. Което толкова й отива.
След като опозная дърветата и храстите и хората и косите и чертите й, бавно плъзвам поглед надолу. Надолу към земята, към изгнилите листа, пръстта, пръстите на краката й, красивите й крака, изящните й глезени и пак нагоре към небесата.
Имаш ли огънче, пита тя, аз паля цигарата, след секс и преди кафето, дръпвам си от нея, завъртам я в пръстите си и я подавам с филтъра към нея и огънят към мен. Тя взима, пуши, аз паля и на себе си. Пушим.
Същата игра се повтаря отново и отново, няколко пъти в пълно мълчание.

После някой ме вика, вика името ми, все едно ме буди, светлина... по дяволите. Сънувал съм. Отново съм сънувал нея. Неизвестно защо в съня ми тя се казва Лулу. Иначе има нормално име. Но сега я няма, само този някой, който ме е събудил. Само тази, на която се кълна във вечна вярност... Патетично.
Ставам, паля цигара, преди, с и след кафето. Не ям. Къпя се, излизам. Къде? А, да, на работа. Не, на лекции, не, на репетиции, на какво дявол да го вземе трябва да отида днес. Никъде не отивам в крайна сметка.
На тревата в парка, с мравките. Мравките са толкова организирани. Една след друга, един след друг, един след друга... Един за всички, всички са един, един за всички и всички за една. Събувам се. Въобще не ми пука, че не съм в Лондон и това тук не се прави. Събувам се, тъпча бос тревата, затварям си очите, мисля за нея, ето, почти я виждам, тя пак е хубава, пак е руса, пак е леко дяволито усмихната, пак е тя, пак е тя, тя, тя, тя. Тя е. Да. Отварям очи, обувам се, прескачам до магазина отсреща, купувам две бири, връщам се, събувам се, сядам на тревата, отварям двете бири, казвам наздраве, пуша, представям си, че тя е там срещу мен и ме гледа, спирам. Спирам, какво правя. Та тя да не е мъртва. Не е. Просто не ме харесва. Не че е мъртва. Но щом тя не ме обича, значи е мъртва за мен нали? Не, естествено, че не, това са глупости.
Прибирам се вкъщи, стягам си багажа, пускам си тази лигава латино песничка, която слушахме в колата й и която вече отвратително много ми харесва, сядам на леглото, пуша, допивам и нейната бира. Истинската любов е несподелената любов. Напивам се, за да заспя и да я видя отново. Заспивам, но не сънувам. Много съм пил.
Излизам с главоболие. Отивам на... на работа. Виждам я. Ужас, изглеждам ужасно, пак тази суета. Въпреки че на първата ни среща също изглеждах ужасно. Среща в кавички, естествено. Май пуших с нея една цигара, май нещо си говорехме. Май беше отвратително. Моят защитен рефлекс пак се появи, май бях адски резистентен, май не помня, помня, че вечерта се озовах вкъщи. И засънувах. Засънувах самотния човек. С белега на челото. И после се събудих. Казах си – стига. Нормалният ритъм на живот не бива да се разстройва от едно момиче, от няква пикла там, която си е въобразила кой знае какво. От една жена, от нещо несбъднато, от една красота, от едно желание, от едно искане, от една мечта... Да бе, ама явно може.
И има някаква странна мазохистична болка, това ми харесва. Пак заспивам, не знам как мина цял ден, и пак сънувам. Сънувам огромна катедрала. Вътре някакви сценични работници от театъра са дошли и са се качили по едни огромни стълби и закачват по тавана на катедралата малки сини ангелчета и малки бели дяволчета. Поглеждам в далечината напред. Обръщам се назад. Вратите са отворени. През тях се виждат дърветата, клатят се от силния вятър, птиците не могат да си намерят място, хората бързат, май идва буря. Обръщам се пак напред и поглеждам в далечината към другия край на катедралата. А, да, ето я, там е. Точно почвах да си мисля, че няма да се появи в този сън... но ето я. И е облечена в грациозна черна рокля от брюкселска дантела, с гол гръб, изящен гръб, великолепната й коса е накъдрена и пада като лъч върху разголените й рамена. И боже, какви рамена. Тя се обръща, надига глава, отваря очи, поглежда ме, аз падам, ставам, осъзнавам се и... събирам смелост и тръгвам към нея. Тръгвам, вървя бавно, но сигурно, не се обръщам назад, не че има към какво, вървя, вперил поглед в нея, доближавам я, усещам дъха й, знам, че и тя моя, гледаме се, приближавам още и изведнъж се озоваваме в колата й, вечер е, някъде на булевард Ботев, но аз продължавам да се приближавам към нея, вече само се навеждам, навеждам се. Целувам я. Мека, лека, нежна, плаха, сладка целувка. И знам, че това ще го помня.
Събуждам се. Потен съм. Адски. Пуша, сипвам си чаша шотландско. И сода. И лед. Вкусно е. Излизам, карам, връщам се, лягам, ставам. И така една сутрин се събуждам на 30. Със съпругата ми до мен, жената, която обичам, майката вече и на втората ми дъщеря, спътницата в живота ми. Целувам я, убивам лошия си дъх с цигара. Кафе. Работа или репетиции, лекции вече няма, нали съм завършил. Излизам. Катастрофирам. Умирам. Будя се някъде. С нея. Е това ли е, казвам си, че аз ако знаех, щях още тогава да се самоубия.
Събуждам се. Не съм на 30, сънувал съм. Снощи я целунах, казвам си. Не, не я целунах, това беше сън. Сън ли беше...? Не знам вече.
Събуждаш се от една мечта. И всичко около теб, целият отвратителен бит като че ли ти крещи – колко си жалък. Е, какво, нека съм жалък, мечтите са безплатни.
Спирам да мисля за нея. Край, има и други неща, трябва да има и други неща. Да, например театърът, точно така, имам представление да правя, имам да отправям послание за леката болка в душата, за другото аз, за това, което не съм, но винаги съм искал да бъда, за архетипа... боже, това е същото. Добре, друго. Не се сещам. Не знам за какво да мисля, ако не за нея. Или по-скоро не искам да мисля за нищо, освен за нея. Искам да я гледам, да я целувам, да я чукам, да я прегръщам, да... искам толкова много с нея. Нейното присъствие около мен е мярката за моето време. Но аз съм от Марс, а тя е на Венера... е, какво пък, може би ни е писано да се срещнем на Земята. Абсент. Шотландското беше по-хубаво. Купон. Някъде. На някого. За нещо си.
...
И така, мила. Това е моят изблик.

Всички творби от този автор | [>] Вашето мнение
 


До момента няма мнения за тази публикация. Бъдете първи!