уеб-дизайн и програмиране

Мрежа Nowhere

NOWHERE E-zine - извор на вдъхновение

Удавник

Станка Кунова

Публикувана на сайта 21.03.2006, 07:16

Всички творби от този автор | Мнения на читателитеПечат СъхраниПо-голям шрифтПо-малък шрифт
 

Студена ръка
/на х./

Сърцето е пусто, защо пак така,
не стискам пак нищо в студена ръка.
Слънце изгря,затри се в нощта,
така заблудена се лута душа.
Кръг омагьосан, пак ли греша,
отново подавам студена ръка…
Думи изречени, празни слова,
пак над водата подавам глава.
Жив удавник, я погледни,
така от години няма следи.
Трудно и лесно, все пак така,
но пак над водата подавам глава.
Кратко и рядко, така си върви,
заличават се лесно дълбоки следи.
Студена ръка-ще го милвам аз пак,
и въпреки всичко оставам глупак.

Вечер

Вечер пак се спуска жалка,
а столът няма облегалка,
Паднеш ли по гръб,
да се изправиш как?
Станеш ли и пак подгъваш крак…
Някой вън крещи, не спира,
така ли трудно се умира?
Ще дойдеш ли със мене там?
и заедно ще бъдем,знам,
живота продължава да тече,
и бебе някакво реве…
Идват радост и забрава,
по-добри от пуста слава,
Усмихваш се на силует далечен,
а всеки е лъжец изпечен.
Бълнуване и бавен акт,
а миналото-свършен факт.
Гониш сянката зловеща,
а тя пък иска нова среща…
Кой се тихо в мрака крие?
Иска нож в гърба ти да забие?
Нещо хубаво оттам дими,
така ли трудно скриват се следи?
Без мен, на мене ли говориш?
Ела, вратата да отвориш.

Две редици

Любовна мъка, мъка в две редици,
Припламват слабо отдалече нейните искрици.
По звездите огън ти изпращам-там,
вятъра любов ще ти довее, знам.
Нощта на спомените гробница е страстна,
изпращам своя зов по тая блудница всевластна.
Спомням си дълга раздяла, безкрайна почти,
раздяла самотна – сърцето боли.
Не се обърнах за сбогом дори,
със поглед дали ме ти проследи?
И страдам аз дълго, страдам сама,
есен сълзлива е вече дошла.
Дълго вън тъжен дъждът си вали,
капят в душата горчиви сълзи.
Спомени парят, отвътре горят,
така неспокойни, не искат да спят.
Обичам те с безпомощната сила,
любов студена нокти в мен е впила.
Обичам те, глава навеждам и треперя,
във кой ли свят и как да те намеря?
Вечерта разстила се рано и пак съм сама,
смутена, безсилна, с наведена глава.
Обичам те, душата ти държи ме в плен
и искам те сега да си до мен.
Дните си без тебе не понасям вече,
а ти си все така далече.
Залязва истината и изгрява зной,
стопява се човешкото, но ти оставаш мой.
Обичам те, любовна мъка, мъка в две редици, припламват нейните искрици.
Първата редица, колко дълго е изречена, а втората – на чакане обречена.
Обичам те сега, до края, до смъртта, родя ли се отново – пак ще е така.

Всички творби от този автор | [>] Вашето мнение
 


До момента няма мнения за тази публикация. Бъдете първи!