уеб-дизайн и програмиране

Мрежа Nowhere

NOWHERE E-zine - извор на вдъхновение

Мърфи

Атанас Добромиров

Публикувана на сайта 21.03.2006, 10:43

Всички творби от този автор | Мнения на читателитеПечат СъхраниПо-голям шрифтПо-малък шрифт
 

Подзаглавие:
Защо ли, така се шегува Животът?!?


Защо ли, някои дни започват отвратително и завършват трагикомично?
Питам се и отговор нямам... Знам само, че някой наблюдава и яката се забавлява, да го...
Иначе за какво толкоз черен хумор в един най-обикновен делник?
Никога не падам от кревата като спя... или поне не си спомням.
Само веднъж като дете се бях кротнал под спалнята на нашите, ама то бе с друга цел...
Тази нощ паднах два пъти! И това ако не е отвратително започване на деня!
Вторият път паднах в четири часа! Не посмях да легна повече. Сигурно пак щях да се изтърся...
Седнах да дочакам утрото във фотьойла. Уви и там нямаше спокойствие! От секцията ми се стовариха на главата някакви книги, между които бе и тълковния речник. От тогава не го слагам по-високо от метър, обица на ухото! Започнах да се оглеждам подозрително за свръхестествено присъствие, когато събирайки книгите стъпих на габърче...
Подскачах на един крак и попържах на майка, когато налетях на котката, която в миг се покатари на рамото ми, оставяйки куп червени дири след себе си...
Реших да напусна това ужасно място и както бях по пижама изкочих в коридора, и хукнах към таванската стая. Там всичко бе спокойно и подредено, нямаше котки... напълно безопасно! Погледнах уморено към часовника си.
Трябваше да издаяна още час и половина до седем. Бях дневна смяна...
Свих се на кълбо до комина и се отдадох на размишления...
Само ако знаех какво ми предстои! Бих се самоизпратил с колет за Сибир...
Задрямъл съм. Сънувах, че съм се превърнал в пъстърва и се мъчех да прескоча един праг на реката, за да хвърля хайвера си колкото мога по-нагоре по течението...
Все неуспешно. Накрая се засилих на живот и смърт и скочих. Полетях, летях, летях и тъкмо да прескоча прага... се озовах на пода на таванската стая и то вир вода!
Тавана бе протекъл! Ослушах се, навън валеше, както и вътре де...
Започнах да недуомявам какво се случва! Не е петък 13! Или е? Не е! Четвъртък е! И то десети. Погледнах стрелките и побързах към кафето и любимите си курабийки...
Може би защото очаквах ли, не знам, но кафето и курабийките си бяха по местата, всичко беше наред и в осем, забравил напълно непонятната нощ бях на работното си място.
Работя от 14 години все едно и също - аз съм метранпаж! За неуките - словослагател.
Абе с една дума работя в печатница... Нищо интересно! Но трябват пари, за да се живее...
Как иначе ще си купувам кафе и от любимите курабийки? От размислите за предстоящия ден, преобличайки се, не чух първият път добре, та се наложи да ми повтарят и потретват...
Шефа ме викал, заминавам командировка! Аз! Командировка! Е, това е вече нещо ново!
Тоя ме разби! Преоблякох се наново и отидох при шефа. Праща ме с шофьор за нова техника! На митницата! Леле, мале! Аз и път! С камион! Припомних си сутрешните изживелици и си рекох: АХА! Това е само началото... Опитах да се измъкна, но шефа бе непреклонен. Оставаше ми да се примиря със съдбата си и да се кача в огромното возило. Шофьора бе сладкодумен и пътя се носеше в обратна посока със смайваща бързина. Колкото и да си представях катастрофи и спукани гуми, всичко си беше наред, до момента, в който не спряхме за по вода... Откраднаха ни камиона! И това ако не е каръшки ден, не знам какво е. А дъжда започна да вали и тук...
Превърнахме се на вятърни мелници с Пешо, шофьора, но никой не спираше да ни вземе на стоп. Мокри като кокошки се добрахме до едно крайпътно заведение и успяхме да уведомим съответно полицията и шефовете си. Почвах да си мисля, че тоя кошмарен ден няма край. С треперещи от студ ръце понечих да отпия от горещото кафе, бърчех нос от приятния аромат, когато влезе Тя! Влюбих се моментално, забравих студа, кръвта ми закипя и подскочих като див петел. Кафето се разля по панталона ми, после и по пода, но вече нищо не ме интерисуваше. Бях влюбен! След толкова години самота... След толкова размисли над любовта, дали я има въобще или е просто хорска измислица, аз знаех!
ИМА Я! И е на два метра от мен! Вече не ме засягаше нито дъжда, нито откраднатия камион, нито работата ми на метранпаж, нито собствените ми натрупани с годините навици. Всичко се срина от един поглед и една усмивка! НЕЙНАТА!
Тя беше с кола. Помолихме я да ни вземе. По пътя вдишвах с пълни гърди въздуха, който вдишваше и тя. Попивах парфюмът й и всяка нейна дума. А когато от устните й се отрони името й, почервенях като домат. Само успях да отроня: - Аз съм Парис...
Да, както вече се досещате, нейното име бе Елена! Купето искреше от напрежение. Пешо бе разбрал за състоянието ми и побърза да слезе в началото на града. Елена ме откара до домът ми, но отказа да влезе. Явно бе прочела в очите ми, че не съм на себе си. Каза да й оставя телефонът си, по-късно вечерта ще ми се обади...
Пощурях! Въртях се из апартамента като щурав. Чистих, подреждах, а в главата ми само нейният образ. Когато телефонът звънна едва не направих салто-мортале. С навехнат глезен , куцайки се добрах до съоръжението, но беше шефът. Уредил друг камион за утре...
Проклятие, с тоя крак само ми е до командировки. Превързах се с бинт и поседнах, да почина. Сигурно съм задрямал за малко, но бях нащрек. Когато телефона звънна, внимателно го приближих и вдигнах. Беше Пешо, намерили камиона... Малко го обезгумили и обезнафтили, но все пак цял и невредим. Започнах да си мисля, че много леконравно бях повярвал на Елена, че ще се обади. Подскачах на един крак из хола и си говорих на глас:
- Какво като съм Парис, а тя Елена? Какво, че веднага се съгласи да откара двама непознати, мокри като кокошки до града? Какво, какво? Та, тя ако искаше щеше да ми даде телефонът си... Захир ли ще ми станеш, какво ли? Сега пък сън няма да ме хване. От утре тръгвам да те търся, Елена! Да, с патерици ако трябва ще обикалям...
Обадих се на шефа си:
- Вземам болнични, шефе! За пръв път от 14 години! Изпрати друг утре...
Застанах до прозореца и загалих котката по главата. Подпрях се на секцията и й заговорих:
- Е-е-х Елено, Елено, имало любов Елено! - а тя мъркаше блажено и ми пригласяше...
По стъклото се стичаха капки, образуваха ручейчета, а те малки поточета... С тях течаха и мислите ми... Свечеряваше се, бях забравил дори да се нахраня. Отидох в кухнята да си изпържа едни яйца. Тъкмо щях да ги обръщам, когато телефона звънна. Сложих ги настрани и с подскоци се добрах до апарата. Беше Тя! Започнах да й говоря. Изливах сърцето си. Не ми пукаше - ВСИЧКО ИЛИ НИЩО! Казах си и майчиното мляко...
А тя слушаше и се смееше... Накрая успя да вметне:
- Парис, аз съм омъжена! - падна ми пелена пред очите, зави ми се свят.
- Закъснял съм за срещата?!?
- Да! Със две години и три месеца.
- А деца имате ли? - промълвих.
- Не, все още не...
- Обичаш ли го?
- Ами, не знам, нещо като привързаност или по-скоро благодарност, че ме е издържал толкова време... Ние сме заедно от осем години...
- О-о-о! Разбирам...
- Нищо не разбираш, глупчо.! Не виждаш ли, обадих ти се!
- Да! Ще ми се обадиш пак, нали?
- Може би, може би?! Ще затварям! До скоро!
Легнах на пода с вперени очи в тавана, Елена се намести на гърдите ми и замъркахме дружно.
Яйцата изстиваха в кухнята, а навън продължаваше да вали...

Всички творби от този автор | [>] Вашето мнение
 


До момента няма мнения за тази публикация. Бъдете първи!