уеб-дизайн и програмиране

Мрежа Nowhere

NOWHERE E-zine - извор на вдъхновение

Калайдисаната луна

Георги Михалков

Публикувана на сайта 24.02.2006, 07:41

Всички творби от този автор | Мнения на читателитеПечат СъхраниПо-голям шрифтПо-малък шрифт
 

Нощта е черна и страшна като циганска колиба, а луната свети като калайдисана тава. Така блести, сякаш е още топла от гладкия калай. Калчо я гледа и се чуди, май никога не е виждал такава лъскава и светла луна. Не е на хубаво такава луна. Това го е чувал от баба си Хера, така казваше тя, когато луната се озъбваше над главите им като изгладнял вълк. Много работи знаеше баба Хера. Можеше да бае, с билки да лекува, магии да прави, магии да разваля, на ръка да гледа... Къде и кога беше научила всичко това? Когато беше дете Калчо най-много обичаше при баба си Хера да се гуши. Промъкваше се тихо, на пръсти като коте в стаичката й и притихваше в най-тъмния ъгъл. А тази стаичка, с едно единствено прозорче, много му харесваше. Тук беше чисто и топло. Зимата кюмбето пееше като синигер, през полуотворената вратичка се виждаше как пламъците танцуват и се прегръщат като луди-млади циганки, а дългите сенки на жените се виеха като самодиви по ниския опушен таван.
Баба Хера седеше на трикрако столче и говореше бавно и напевно с равния си като безкраен прашен път глас. Пред нея винаги имаше някоя жена, която я слушаше зяпнала и не смееше въздух да си поеме, а баба Хера нареждаше и нареждаше: “Няма да минат и две лета и ша се сдобиеш с щерка. Ша я кръстиш Карая. Лицето й ша е гладко като свила, косите й ша бъдат тъмни като нощта, а очите й – като две светли езера...”
Калчо слушаше в ъгъла, неусетно клюмаше с глава и заспиваше като зайче.
Понякога идваха жени, които водеха болни деца. Тогава баба му развързваше разноцветни кърпи, вадеше от тях дъхави треви и пак нареждаше с благия си напевен глас:
- Това е за глава, а това е за стомах, а това е против страх, а това е за любов...
Лятото, когато ливадите зеленееха, а дърватата в гората хвърляха дебели тежки сенки, Калчо обикаляше с баба си от сутрин до здрач. Тя събираше билки, гъби и цветя и непрекъснато си мърмореше коя билка за какво я събира.
- Бабо, искам и аз като теб да знам коя трева какво лекува – питаше я Калчо, а баба му само се усмихваше с топлите си като печени кестени очи и повтаряше:
- Ша знаеш, Калчо, ша знаеш, повече от мен, защото ша си учен.
Тогава Калчо не схващаше какво значи учен, но баба Хера казваше, че ще порасне и ще ходи на училище. А Калчо си мислеше, че където и да ходи, повече от баба си никога няма да научи. Та нали толкова хора я търсеха и за толкова много неща я питаха.
Понякога баба Хера го водеше и в града, обикаляха от двор на двор, тя продаваше дървени лъжици и гаванки, а жените им даваха коя хляб, коя стари дрехи, а и по някоя пара. Веднъж, в един двор, ги посрещна тъжна, посърнала жена. Изглежда познаваше баба Хера, защото още като я видя започна да нарежда с глас, изпълнен с мъка:
- Лельо Херо, - плачеше жената – досега не съм ти споменала, но вече не мога. Съседките казват, че на много хора си помогнала, дано помогнеш и на мен.
- Какво има, булке Пенке?
- Дъщеря ми, Нонка, лельо Херо, вече толкова години не може да се омъжи. Няколко ергени я искаха, но все не става и не става. Какво ли не сторихме. И тя се поболя, и аз се поболях. Стопи се горката, заприлича на сянка. Дали магия не са й направили?
Погледна я баба Хера и тъмните й като кестени очи сякаш я приспаха, успокоиха жената.
- Магия има, Пенке, магия. Нонкина дружка я направила, но веднага ша я разваля.
Огледа баба Хера двора и след минута посочи едно черничево дърво до оградата.
- Разкопай тук пръстта, а това, което намериш, ша го хвърлиш в реката, магията да развалиш.
Леля Пенка донесе тутакси лопата и започна да копае, там, където посочи баба Хера. След малко лопатата докосна нещо. Леля Пенка се наведе, разрови пръстта с ръце и смаяна извади дамско шалче от коприна.
- На Нонка е – въздъхна тя – а ние мислехме, че го е изгубила.
- Хвърли го в реката – напомни й баба Хера.
А веднъж, когато с Калчо двамата обикаляха от къща на къща, една жена я помоли да й гледа на ръка. Баба Хера й хвана дланта, вторачи се в чертичките и резките и само каза:
- Така праведна жена, не бях срещала досега.
И се наведе баба Хера и целуна ръката на жената.
Но минаха годините и се спомина баба Хера. Стаичката й опустя, а Калчо осиротя. Спомняше си я често, но никога не разбра защо само едно нещо баба му не позна: Калчо не можа да се изучи и никога вече нямаше да бъде учен, както казваше тя. Ходи на училище само до четвърто отделение и баща му го спря:
- Аз даскал няма да храня – развика се една вечер той, след като се беше напил порядъчно като дъска. – Утре отиваш при Банго Карнобат да те учи на занаят!
Банго Карнобат беше най-добрият калайджия. Така умееше да калайдисва тави, тигани и казани, че ги правеше по-хубави от нови. Не златни, а вълшебни ръце имаше Банго Карнобат. Започна Калчо да учи този занаят, но не му идваше отвътре. Стараееше се, мъчеше се, но повече го влечаха книгите. Все гледаше да хване някое парче от вестник и да забоде поглед в него, все търсеше някоя стара книга да намери. Банго Карнобат нищо не му казваше, мълчеше и си калайдисваше садините, седнал по турски. Той така се беше слял със занаята си, че често на Калчо му се струваше, че самият Банго Карнобат е като калайдисан. Вечно потното му лице блестеше като че ли покрито с тънък слой калай, а очите му бяха винаги присвити от блясъка на съдовете и от пламъка на огъня.
Мълчалив и добър човек беше Банго Карнобат и колкото и както можеше показваше на Калчо своя занаят, но бащата на Калчо вечно беше недоволен. Хората отдавна не калайдисваха съдове и работа нямаше дори за Банго Карнобат, но той винаги тихо си повтаряше: “Колкото, толкова, може пък след време пак да почнат да калайдисват, най-важното е да занаята обичаш.”
Все по-често и по-често у Калчови оставаха без хляб, а това значеше скандали, викове, разправии. Баща му се връщаше пиян и като нямаше на кого да си го изкара, изкарваше си го на Калчо.
- Ей, учению, пак ли вестници четеш? Ша ти дам вестници да ядеш, ама и те пари струват!
Тази вечер баща му се върна не толкова пиян. Изправи се на ниската врата и дълго мълчаливо гледа Калчо, най-после бавно каза:
- Тръгвай с мен, цанили са ме за една работа!
Калчо не го попита каква, стана и тръгна. Като калайдисана е таза луна, не е на хубаво това, помисли си Калчо, но продължи да върви след баща си. Прекосиха циганската махала и излязоха на полето. Вървяха бързо и безшумно. Баща му напред, а той след него. Стигнаха до върбалака. Тук се виеше малка река, а отсреща, на другия бряг, се издигаше насипът на железопътната линия. Точно на това място линията извиваше и после започваше да се изкачва нагоре по билото на обраслия с рехава гора хълм.
Когато наближиха върбите, Калчо долови говор, по-скоро шепот, не виждаше от къде идва, но беше наблизо. След още няколко крачки видя налягали в тревата мъже. Говореха си тихо и по гласовете им позна някои от тях.
- Ето и Друми дойде със сина си – каза някой – вече всите сме тук. Нали е ясно, влакът идва след десет минути. Като започне да спира, защото е стръмно, аз и Гологана ша скачаме, да откачаме вагоните, а вие бързо разтоварвате. Хвърляте долу, а после да го товарим на каруците и да тръгваме. Да знаете да бързате, затова сме много.
Никой нищо не каза.
- Да сте готови. Идва. Чувате го, нали.
Калчо стана. Баща му скочи след него.
- Къде? – извика баща му.
- Няма да крада! – отвърна Калчо.
- Какво? – изкрещя баща му.
- Няма да крада! – повтори твърдо Калчо.
- Да са връщаш, твоята мама! – опита се да го догони баща му.
- От глад ще умра, но няма да крада!
- Страхливо куче! Аз мъж да те правя искам, а ти – бягаш!
Баща му се затича след него, грабна някакво дърво и го удари по главата. Калчо се олюля и падна по гръб. Преди да потъне в мъгла видя пак луната. Като калайдисана е, как блести – мина му през ума – сякаш Банго Карнобат я калайдисал.

01.09.2005 г.

Всички творби от този автор | [>] Вашето мнение
 


До момента няма мнения за тази публикация. Бъдете първи!