Сливане

Светла Димова

Публикувана на сайта 27.01.2006, 15:43

Веднъж вървях сред хората с желание да се слея с тях. Желанието ми не бе трудно. Поне на мен така ми се струваше. Какво толкова? Нали и аз съм човек роден от човек? Нали съм сред човеци? Нали? И така ето ме и мен на белия свят... Бял ли казах?
Тръгвам на път... А, виждам себеподобен. Сега ще го попитам дали може да повървя с него. Навярно и той търси сливане?
С широка усмивка и доверчиви очи помолих да го придружа. – Нищо. Спомена за жълта книжка и ме отмина.
„Този не е като другите хора. Горкият. Как ли се чувства?”
Но бързо отхвърлих тази мисъл. Не обичам мрачните мисли. Обичам слънцето, когато топли, а не изгаря; луната – която вечер ме приспива и звездите, които усмихнато галят и намигат, пожелавайки ми приятен сън...
Продължих пътя си. И ето изненада! Едно дете със светъл поглед и танцуваща походка иде насреща ми. Поспрях се да го изчакам и му заговорих. То се сепна. Лампичката в очите му угасна. Те бяха пусти. Побягна и ме остави в недоумение. Извика през рамо: „ С непознати не разговарям.”
Непознати?! Непознати ли? Какво означава това? Огледах се около себе си. Бях сам на пътя. Значи „непознати”- това бях аз. Ето, че и име си имам вече. И все пак... нещо не ми е ясно. Това дете избяга от мен. Къде ли отива? При други деца, чиито очи опустяват, когато видят непознати? Значи... непознатите угасят светлината... Но аз... Аз не исках! Искам отново да я запаля, да гори, да топли!
Гърдите и гърлото ме стягат. Навеждам поглед, защото смъдяща болка вилнее в очите ми. Мокрите върхове на обувките ми ме гледат неразбиращо. Но какво означава това? Вдигам очи към небето. Ясно е. Слънчево. Чувствам се странно. Продължавам пътя си из белия свят. Бял ли казах? Но сякаш ми сивее... Вървя. Настигам друг човек, който явно е в моята посока.
„На къде?” – питам аз с блеснали очи.
Не ми отговори. Скоро му видях гърба.
Продължавам да вървя. Ден след ден... Срещам човеци. Говоря им. Всеки отива нанякъде. Един ми говори за жълти книжки, втори за непознати, а трети дори не ме вижда.
Студено ми е. Слънцето се скри някъде. И то ме изостави. Идва краят на дните. Настъпва нощ. Луната вече не ме приспива, а звездите играят на „Пиян морков” с невидима и непозната жълта книжка. Сякаш съм... каквото съм.
Умора. Така ще назова чувството, което изпитвам. Болка. Така ще кръстя спътничката стегнала гърдите ми. Самота. Така ще нарека несбъднатото си желание за сливане. Но аз все пак вървя. Всъщност... Ходя. Светът обаче вече не е бял. Не е и сив.
Очите ми – посипани с въглищен прах. Това се нарича тъмнина.

Всички творби от този автор |  Вашето мнение
 

До момента няма мнения за тази публикация. Бъдете първи!