уеб-дизайн и програмиране

Мрежа Nowhere

NOWHERE E-zine - извор на вдъхновение

Търсих теб

Светла Димова

Публикувана на сайта 08.05.2006, 09:11

Всички творби от този автор | Мнения на читателитеПечат СъхраниПо-голям шрифтПо-малък шрифт
 

Навън за кой ли път е полунощ. Луната огрява всяко кътче на стаята ми със своето странно сияние. Не можех да заспя. Мислите се запрепъваха в главата ми, както всякога в подобно време... Сякаш пред мен се изправи, подобно на духа от вълшебната лампа, един ден, уж забравен, а всъщност леко задрямал в някоя яма отворила се в неспокойното ми съзнание. В този отрязък от моето банално битие се разхождах с един мой приятел по улицата. Бях обхванат от дразнеща апатия, чувствах се ограбен и празен, все едно нишките на живота ми отдавна бяха скъсани, а на тяхно място бе останало някакво бегло и жалко отражение... Чувствах се ограбен и празен. У мен не бе останала и следа от някакво по-особено чувство. Всъщност не! Имаше нещо подобно на чувство и усещане. Усещах почти физически, че нищо и никой не може по някакъв начин да ме изненада или да ми направи впечатление. А аз обичам изненадите, живея с тях, впечатленията и специалните неща...но те някак ми се бяха изплъзнали. Това ме изнервяше прекалено много и ми се струва, че по онова време, че и сега като се замисля, съм на границата на лудостта. Смятам, че всеки човек, миг преди да загуби разсъдък, е наясно какво става, но просто не вижда смисъл да спре, дори иска да продължи на там само за да разбере какво е усещането...но после връщане назад няма, нещо което замъгленото и претоварено съзнание скрива от нас хората...Но се отклоних от прословутия си разказ...все пак аз съм от онази порода с развинтена фантазия и силно напреднала разсеяност... Мисълта ми беше за моя приятел, който в онзи далечен ден явно усети по някакъв начин какво става с душата ми и реши да ме разведе из родния град... хе хе роден град, ала толкова непознат... Ама такива сме си ние, много спим и малко гледаме, а още по-малко виждаме... Та този приятел предложи да ми покаже колко интересни и стари къщи са останали някак непокътнати и незасегнати от времето. Всяка от тези сгради се оказа носител на свое очарование и независима красота. Е това, ако не е изненада! Пред очите ми започнаха да изплуват призраците на отдавна удавени във времето семейства, прислуга, пътници... - части от някакъв забравен и вече мъртъв свят..., но на мен ми се струваше, че са истински и са отворили врати и за мен - един самотен странник идващ от друг свят. Почти забравих, че съм с приятел и навярно не съм изглеждал особено добре, защото спътникът ми реши, че вместо да ми мине апатията, тя се влошава. Може би беше прав, или бях стигнал до онова състояние, в което на човек му се иска да се раздели с разсъдъка си, за да разбере какво се крие зад него... Не знам... не помня...
Но си тръгнахме по домовете и така май свършва разказа ми.
Ха-ха! - изненадка. Както се казва, ако бях малко по умен щях да спра до тук, защото навярно така ще отключа и вашите заспали фантазиращи глави, но все пак идеята ми за този разказ не е съвсем тази. И след това мое обстойно обяснение и оправдание пред вас (които и да сте вие, четящи тези редове), продължавам напред, назад, наляво и на дясно...
Както вече споменах пред очите ми непрекъснато изплуваха картини, в които обитателите на старите къщи живееха и преминаваха много по-леко от мен от един ден в друг...Да си призная много им завиждам.
И дори след като вече си тръгнахме, картините на видяното и на това, което някои ще кажат, че ми се е привидяло, започнаха да ме преследват толкова настойчиво, че не им пукаше къде, как и по кое време ще ме връхлетят... Загубих тотално съня си и спасение можех да намеря само ако отново се завърна сред тези чудеса на архитектурата със своя история и цветен живот...
Още на другия ден, или нощ май беше, отидох в една от къщите и незабелязано се промъкнах в нея. Вътре беше тъмно, мебели нямаше, а всякакви боклуци се въргаляха по земята. Вървях из пустите коридори, като стъпките ми отекваха в тишината глухо и зловещо... хе хе, точно като в някакъв изтъркан филм на ужасите, ама и продължението малко банално се оказа, нищо че един смелчага като мен излезе уплашен от една такава баналност, обаче като се замисля баналностите са едни от най-големите страхотии на света. Но да продължа... Носех фотоапарат у себе си. Снимах почти всичко, тъкмо привършвах и около мен с пълна сила се разнесе ужасяващ крясък. Кожата ми настръхна, сърцето ми затупа лудо, треперех, а очите ми блуждаеха в тъмнината и аха да заминат без мен да дирят източника на този звук...Оказа се един плъхок, който съм притеснил и обидено ми е креснал, а звукът от крясъка се е засилил от ехото в къщата. Хм, под влияние на тази призрачна обстановка май се бях превърнал в кълбо от нерви. Чувствах се като крадец и натрапник, сякаш над това място тегнеше забрана за присъствието ми, ама аз нали съм инатлив, успокоих се и продължих да се разхождам из непознатото за мен тайнство. През едно таванско прозорче се процеждаше лека светлина. Погледът ми се насочи към някакъв предмет в дъното на помещението, върху който беше попаднал слънчев лъч. Приближих, обхванат от все по-засилващо се любопитство. Тайнственият предмет се оказа малка ракла покрита с дебел слой прах. Реших да я отворя и когато това стана естествено не повярвах на очите си и даже и сега ми се струва, че съм халюцинирал... Вътре имаше истинско богатство, което за мое най-голямо учудване беше останало недокоснато от времето, ако не се брои наслоената отгоре му прах. Е, какво ли се учудих и аз...говореше се, че тази таван е обитаван от духове, а явно и в наши дни това не се смята съвсем за бабини деветини...навярно по тази причина хората са избягвали това място. Аз обаче, както стана ясно, не го направих. Пред погледа ми стояха като забравена изложба на неизвестен художник, а може и точно това да си беше, различни портрети и пейзажи. Истинска находка! Един от пейзажите разкриваше разкошен парк тънещ в зеленина, която контрастираше с ярките цветове на непознати за мен цветя. На фона на тази картина видях красиви кучета, следвани от тичащи деца с развети коси... сякаш бяха пред мен и можех да докосна озарените им от щастие лица. У тях личеше неуловимото очарование на детството, което дава криле на безкрилите, за да полетят из тайнството наречено живот... Долавяше се и нестихващата жажда за преоткриване на красивото. Очите им блестяха. Те бяха живи.
На друга картина бе изрисувана пищна гора, сред която яздещ ловец. Той бе величествена гледка със зеления си ловен костюм и буен кон. Останах без дъх, аз който до скоро се задавях от прекалено много въздух... Останах без дъх, погълнат от видяното, което всъщност видя мен... С всяка следваща картина потъвах в един нов стар свят, неспособен да се откъсна от него...
Колко време съм стоял така – не знам. Не ме и интересуваше. Единственото нещо имащо значение в този момент бе мястото, където се намирах. В главата ми се блъскаха толкова мисли, асоциации и впечатления, че беше пред взрив. А уж бях дошъл тук за изцеление...
Опомних се трудно. Хванах отново фотоапарата и продължих да снимам. Трябваше да се върна обратно в света, в който се бях родил, но сякаш пуснало корени тук, съзнанието ми беше неспособно да приеме, че трябва отново да се върна в мъртвата и еднообразна действителност, към която принадлежах. Там, отвън ме чакаше студ, протягащ костеливи ръце за прегръдка..., очакваха ме и неизменните стъклени погледи лишени от всякакви чувства. Там всичко бе сиво и безцветно. Включително и хората. Най-вече те... Там... Там се бях родил...
И ето – отново съм Там. Излезнах навън. Пак беше ден... Поредният.
Вървях по улицата и се опитвах да открия някаква нищожна искра блещукаща в очите на минувачите. Нещо останало от техните предци. Но не успях. С наведена глава тръгнах към жилището си. Там – пред вратата ме очакваше един жив и светъл поглед, досущ като този на децата от картината в парка. Беше Тя. Търсеше ме. Нямало ме от два дни...
„Къде си бил?” – попита ме.
„Търсих теб” – отговорих.
Прегърнах я и влезнахме у дома.

Всички творби от този автор | [>] Вашето мнение
 


До момента няма мнения за тази публикация. Бъдете първи!