Високо във въздуха

Александра Бенер

Публикувана на сайта 08.05.2006, 16:52

(На Баща ми)

Разпокъсана между юношество и зрялост - кой не познава това чувство? По прав път, път със завои тръгваш с посока целта. А тези, които знаеха , че няма завои , които да не те доведат да пристигнеш до целта, те съпровождат без да се наместват в твоето решение, колкото й трудно да им е било…
Когато събудихме зората видях , че косите му бяха по - блестящо сиви. Промяната не беше от възрастта, той дори умря млад. Лявото му око беше полуотворено, вследствие от далечно в миналото му зимно измръзване. Барометър на настроението бяха при него очите. Знаех, че можеше много здраво да вижда, до милиметър измерваше с поглед дължината на полата ми.
Опитът да скрие смущението чрез пушене на безфилтровата си цигара марка “Слънце” му беше несполучлив тази сутрин.
Самолети излитаха от летище София във всички посоки на земното кълбо. Нашият свят беше Благоевград – Хамбург (преди Обединението на Германия). Първият свят бе свещен за нас...
Облечен в сватбеният си черен костюм от английски габардин баща ми изглеждаше красив. Костюмът се съхраняваше традиционно покрит с бял чаршаф в семейният гардероб от лакирано черешово дърво. Милият ми, той беше собственик само на един единствен костюм. Природата го беше надарила с физическата култура на тяло, за което беше благодарен не само той.
Уредниците на летище София си въобразяваха, че обслужват пътници с навици на седмични полети. С питане аз уредих да предаде препълненият си нов куфар и спортна чанта на правилното гише.
Вратовръзката, на която сам връзваше възелът висеше вече криво на шията му, въпреки че ризата му беше свежо колосана. Облаци цигарен дим лудуваха върху избледнялото му лице, върху челото се бяха натрупали прозрачни капки пот, които ако пожелаех можех й да ги изброя. С тихи потропвания на краката върху мраморния под на чакалнята чакахме последното повикване за неговият полет. Усещах, че неудобство се шири в душата на баща ми. Притеснен и блед. Смален. От страх?
Неканени гости бе посрещал баща ми, които предизвикали разговор с него - разговор- манифест на заплаха...
Сърцето ми се късаше, а очите му, които няма никога да забравя пълни с неразплакани сълзи. Не можех да устоя, обърнах гръб и тръгнах към изходната врата. Разплакана.
На терасата с изглед към стартовата площадка на самолетите мятахме ръце високо във въздухът. Още една раздяла.
Българите не обичат разделите.
На летище Източен Берлин близначката ми сестра събуди също зората...

Всички творби от този автор |  Вашето мнение
 

До момента няма мнения за тази публикация. Бъдете първи!