Небесна екзистенция

Експлозия

Публикувана на сайта 08.05.2006, 16:48

Той сякаш живее от музика

Вечер. Подскачат по струните ледени
мокри, нацупени, мръсни минути.
Свири пред театъра с чело наведено
млад музикант - разтреперан от студ е.

Късно е, няма ги вече тълпите -
пуст е площадът, защо ли го прави?
Няма къде да нощува? И скита
в пълните с музика свои представи?

Колко мечтателно гледа паважа!
Свири добре - и изглежда щастлив.
Дадох му левче - не ме забеляза,
както и празната шапка преди.

По пътя

Раздърпаният шлейф на чезнеща мъгла
се свлича неохотно и драска по небето.
Парченцата от него поглъщат светлина
и хвърлят странни сенки по мен и по шосето.

По призраци от пара и сиви силуети
минута след минута подскачам в своя бяг-
надбягвам се със сенките на облаци в реката
и дебне мълчалив отсрещният й бряг.

Мечтая да не свършва безжизненото утро
да лее сива вечност заспалото небе,
с отровната си свежест света ми да удави
студеният му полъх. Аз тичам. Накъде?

Потъвам в хоризонта. Отивам си. Не, бягам!
Прескачам идеали, любови, имена...
Загърбвам неизбежната обидна нереалност,
която ги изгражда. Превръщам се в жена.

Безпомощни илюзии, копнежи невъзможни
решително съборих, потъпках в своя път.
Решетките от радост да счупя си наложих,
усмивките без повод от мене да странят.

И паднаха стените на моя смешен замък,
на пъстрия кашон на детските игри.
Понесе се свободен, всеяден като пламък
по-зрелият ми взор - света да изгори.

Сега потъвам бързо в мъртвешката безкрайност,
преградите изчезват - остава пустота.
Аз тичам, търся нещо. Не се съмнявам тайно
дали ще го намеря. Но питам се "Кога?!"

Небесна екзистенция

Вторачих се в Залеза, седнал по турски
на топлия камък пред мене.
Очаква нощта да довее южнякът,
към края си за да поеме.

Усмихва се кротко насреща ми Залез,
обречен, трагично прекрасен.
А чака го нищото, дебне го бездната
след огнени няколко часа.

И ето, загризват от топлата плът
на камъка черните сенки.
Отстъпва им Залез, пристъпва към мен...
и тръгваме двама полека.

Еднакво е кратък животът ни, нека
и моят да бъде от пламък!
Светлик пътеводен да има човекът,
замръкнал в града си от камък.

Разходка с нереалната ми котка

Не чувам стъпките си. Пътят ги попива.
Асфалтът се завива в тишина.
Не иска да го будя. В синьо-сива
сънят му ме забулва пелена.

Мъглата се увива, влажна, тежка
около глезените - като котарак,
направил изненадващата грешка
да ме последва в този мокър мрак.

Отиваме на среща (с котарака).
Ще бъде там - до речния завой,
където и върбата се разплака,
усетила, че идваме под строй.

Защото всъщност зад гърба ми крачи
не само тази котка от мъгла.
Въобразих си елфи, вълк (прозрачен)
и вещица с кълбяща се пола.

Засмуква ни нощта все по-далеко
от слепите светулки на града.
Иззад завоя се понася леко - леко
вълшебна песен, плиска се вода.

Зове ни тъмнината; още някой
ни вика, омагьосва сетивата
с магия, с музика, със сладък дъх,
напомнящ за отишлото си лято.

Зове ни тъмнината... Няма никой
в очакване застанал край върбата.
Дали се крие? Чувам как ме вика...
о, не, будилникът! И хлопат по вратата.
* * *
Веднага ставам; тайно негодувам
срещу нахалството на идващия ден.
След миг възкликвам - не, не ми се струва
остават дири мокри подир мен.

2005 г.

Всички творби от този автор |  Вашето мнение
 

gwpower [ потребител ] 

от дата :  11.02.2007, 12:08

Стиховете са хубави! НАЙ-ПОСЛЕ приятната изненада да открия ритъм, рима и смисъл в стихотворение, сред общото море от почти несвързани, нахвърляни думи, които някои наричат поезия, заливащо ни отвсякъде. Успех!