уеб-дизайн и програмиране

Мрежа Nowhere

NOWHERE E-zine - извор на вдъхновение

Зелено мечтание

Станка Парушева

Всички творби от този автор | Мнения на читателитеПечат СъхраниПо-голям шрифтПо-малък шрифт
 

* * *

От смях и рози вече нямам нужда.
Сърцето ми смирено те посреща
и те приютява в прегръдка
от окъсано достойнство,
Красиво е нали?
Макар и късно осъзнаваме
краткостта на щастието,
ранило ни в мига
на раздялата.

* * *

Горят единствено очите в мрака.
Наоколо се спуска ледена мъгла.
Разделена съм на две от мълния.
Едната ми половина
е заседнала в миналото
като камък,
а другата към бъдещето тътри
уморено нозе.

* * *

Така прекрасно е да гледаш
как клони дръвчето,
как пуска вейки устремени
нагоре към небето.

Нищо още не помрачава
зеленото мечтание.
До есента е цяла вечност
лишена от страдание.

* * *

Всяка сутрин тръгвам на война
вдъхвам си кураж по пътя,
за да имам сили и да издържа
в битката със армията тъпа.

Боря се с вятърните мелници -
със злобата, омразата и завистта.
Нямам нито броня, нито ризница
само луда страст да победя.

* * *

Утре ще бъде късно
да се връщам назад през полето.
Да се ровя в тревичките
обезсилена от състрадание.
Има нещо безкрайно далечно,
до което не стигат мечтите
на пчелата,
загубила хобота си
в цвета на единствената
достъпна за нея тичинка.

* * *

В този свят на мрачно безпокойство
пулсира изтерзаната душа.
Като пихтия кръв под жарещото слънце
тя се покрива с тъничка кора.
Пред нея всички пътища са разкопани
и свети само оня кратък път,
по който няма смъртоносни рани,
а душите шеметно към вечността летят.
Зад нас остават болки и надежди,
посипани със звезден прах мечти,
обърнатия поглед към небето,
което все мълчи, мълчи, мълчи.

* * *

Най-хубавия цвят на беше откъснат.
Най-бистрото вино не беше изпито.
Останаха назад любов и нежност,
но от душата още блика нещо скрито.
Като река, която не пресъхва,
тя гали бягащия бряг
Песента й тиха не замлъква,
дори когато пада непрогледен мрак.

* * *

Издебвам безболезнения миг
да се порадвам на живота.
Ражда се у мене кратък стих,
превземам поредната си кота.
А болката не спира своя бяг.
Раздира ме, разкъсва ме отвътре.
Като удавник стигнал роден бряг
душата ми на слънцето се топли.
И пак пропадам в бездната под мен.
Студена пот челото ми облива.
Защо е толкоз свиден този ден,
когато от земята си отиваме?

* * *

Как да повярвам че бог
е създавал човека
по своя божествен образ и лик,
че е залагал любовта
в сърцето му
за да бъде като него
и благ и велик.
Когато душата човешка е
толкова дребна -
парцалена кукла
в ръцете на луд.
Захвърлена сякаш,
като вещ непотребна
в този живот
безсмислен и пуст.

* * *

Ако машината на времето
беше в малко по-добри ръце,
не би тежало така бремето
върху крехките ни рамене.
Погледни колко болни съвести
се гърчат под булото на нощта.
Как овълчено скърцат зъбите
на озлоблението и яростта.
А от иконите Бог ни гледа
и потрива доволно ръце.
Как неговото послушно стадо
само себе си ще изяде.

* * *

От малкия къс живот,
който държа в ръцете си
се опитвам да извая
нещо безсмъртно.
Знам, че не ме бива за скулптор
и вероятно с моите творения
след години ще украсят входа
на някой градски кенеф,
за да напомня на
самозванците в поезията,
че нашия път е бил
обсипан с добри намерения,
но резултата
е пълна безвкусица.

* * *

В крайния квартал на града
калта е по-дълбока и по-рядка.
Затъвам в нея постепенно
като във тресавище
и нямам сили да се измъкна.
Тинята окончателно ме поглъща.
През лятото над мене няма
да поникне нито трева,
нито цвете,
а един огромен
магарешки бодил.

* * *

Бавно, без вайкане
от мен се отдръпват водите,
онези мътните
дето затлачваха дните ми.
Днес всичко е някак
по-чисто, избистрено
и камъчетата в душата ми
могат да се преброят.
Много са раните,
с които ме белязаха годините,
но не отронвам
и една сълза.
Било каквото било...
Оставям се да ме блъска
в скалите времето,
докато не остане от мен
и треска.

* * *

Разреждам хапките живот
с глътки от вода.
Защо да се превръщам в скот,
когато имам още свободата,
да се измъкна от калъпа
на собствената си душа.
И леко, леко
като въздуха
да се опитам да летя.
Границата е някъде наблизо.
Ако напъна сили
мога още днес да я пресека.
Но няма никаква гаранция,
че утре ще се събудя
далече от разумната следа.

* * *

По мъртвилото в душите ни ще ни познаеш.
По мирисът на леш и мърша.
А орелът с човката си остра
къса къс по къс и го разнася
по камънаците нагоре.
Ако има още утре
то е някъде далече.
Вдън горите тилилейски е забутано.
Устните са свити –
зъбери на отчаянието,
а листата от дървото капят, капят.
Вик оглася кухината.
Има ли изобщо смисъл?
Или цялата игра на сляпата случайност
е една прелюдия към Рая.

* * *

Рисувал ли си някога
по хоризонта с мисъл огнени езици?
Така се сливаш със природата
и имаш чувството,
че слънцето единствено
за тебе грее.
Обагря върховете на дърветата,
и покривите червенеят.
Отваря се в небето някаква врата
и се сливаш с невъзможното.
О, тези единични мигове
на щастие и безтегловност.
Засяда буцата в гърдите
когато погледът
надолу се снишава
и свети само нокътът лакиран.
Уж е лято, а в душата ти вихрушки вият.
Ранобудните в живота рано си отиват.

* * *

Надежда.
Някой ден ще се върна обратно
от върха - към корена
от устието – към извора
от викът - към мълчанието
ще върна сълзата в окото.

* * *

В тази нощ по-различна от другите
от небето валяха звезди.
Аз отхвърлих от себе си заблудата,
че нещо в теб ще се промени.

Всяка жаба за своя гьол.

Българско чудо

Боже мили, така ли трябваше да стане
че да осъмнем с мъртвородени идеали,
конят да е спънат в железна сприя,
а срамът ни няма кой да измие.

Всеки се натиска без съвест и свян
това племе робско пак да възседне.
Ножът е отдавна до кокал опрял.
Участта жестока дано да избегнем.

Попарата, която сами надробихме
сега ще изсърбаме до последната капка.
Като камикадзета се самоубихме
в тази история и тъжна и жалка.

Но народът български не за първи път
от своите дран е на сухо.
Той от падението прави духовен възход
наречен българско чудо.

* * *

Три без пет
Аз съм вече почти накрая на силите.
Ноктите са изгризани.
Кръвта спря да се движи във вените.
Ще съмне ли някога между двете въздишки на времето.
Горко на непокорните.

* * *

“Защо ни блазни съдбата на влечугото?”
“Нима сме копия на твоето творение, Господи?”
Съзнавам моето вътрешно падение.
Дълбоко, по-дълбоко, най-дълбоко.
Как чистото у мене ледение
издава тъжен звук на откъсната висулка
и потъвам в мазохистичната оргия
да се обричам сам сама на тление.
Кръжат над мене лешоядите и
изкълват едно след друго очите ми,
в които се оглеждаше небето.

* * *

В утробата на това торбесто животно -
ежедневието е топличко и уютно.
Мирише на застояло,
на дим и лук
примесени със стръв към оцеляване.
Целият ми живот заприличва на куришка.
Идва ми да си събера парцалките
и да се изпаря през комина.
Но това няма да съм аз,
а моето отражение във времето,
защото аз всъщност съм друга.
Разумното е пуснало дълбоки корени в душата ми
и ме държи привързана на сиджимка.
Ако малко повече опъна
рискувам да се самообеся.

* * *

Пътуваме във времето като онези
кораби - призраци изоставени от екипажите си.
Без навигация, без кормило.
Вълните ни подхвърлят насам натам,
докато някой ден се разбием
в подводните рифове.
Нима затова бог се е трудил цели седем дни.
Трудът ти е бил напразен, Създателю.

* * *

Ще ми липсва ли ревът на магарето,
скърцането на мишките,
хладината на змията.
Как може да има хора,
които се опиват
от кръвта на ближния?

* * *

Безумствата в живота сякаш нямат край.
Сред лая на отвързаните псета,
преди да разбереме какво е рай
душите ни във камък се превръщат.

* * *

Грамадата от думи в мен расте
и застрашава да ме затисне.
Питам те.
Питат ме.
Питай се.
Питам се.
Няма отговор.
Мълчание.
Стена.
Чук.
И пак отначало.

2005 г.

Всички творби от този автор | [>] Вашето мнение
 

ENTHUSIASTIC [ потребител ] 
от дата :  01.11.2007, 13:17
Парушева,виждам Ви в нова светлина,изненадващо и с почтителност изразявам чувството си на някакъв откривател...радвам се,не лаская....