Самодивски гори

Бойчо Стефанов

Утре

С плачеща усмивка по улицата крача,
стоманеното тяло смирено сред тълпата влача,
надзъртам към витрините в разкош обляти,
а пред мен светът изпъква с нерадостта си.

Кадър подир кадър мизерията светва,
а страх ме е да си помисля,какво ли следва!
Очите далеч от филма отклонявам,
но кадрите да гледам продължавам.

С мръсотия кльощаво дете покрито,
изсъхнали старици,молейки за шепа жито...
а навлякал си кожух големецът жадно пие,
в алкохола съвест желайки да убие...

И по улицата продължавам да се движа,
а властва в душата грижа;
и нелепо все по-ярко витрините блестят,
на фона на падащия дъжд и сняг.

Но,ще дойде ден на съд,
в който ще възкръсне правдивий Бог
и с всесилния си щит ще защити
страховитите,окаяни тълпи.

Отчаянието ми се сломи

Отричам се от слабостта, която някога ме ръководи,
презирам се за гордостта, отвеждаща ме в имагинерни небосводи...
а обещавам-отново на отчаянието не ще се покоря,
вричам се - със слънчевия меч тъмата ще озаря.

Заклевам се,на сълзите никога не ще се отдада,
с усмивката ми всякога тъгата ще сразя;
заклевам се - за правдата дорде дишам ще се боря
и една след друга,крепостите на злото ще съборя.

Ще помогна да се съгради храм на човечността,
в който ще ни учат Вярата, Надеждата и Любовта,
в който на трона вовеки ще господства честността-
за таз религия бих възлязал на Голгота.

Към България

Защо ли съм роден в рая на земята,
рай, по-изкусен дори от онзи в небесата,
в кътче странно изящно и омайно
и боли ме, че за нази си остава тайно.

Народът ни е сляп - не съзира красотата!
Народът ни е млад - не разбира простотата!
Но аз ще му помогна да прогледне
и тайнствата ти, майко, да досегне.

Да се опияни от девствения полъх на самодивските гори,
да почувства нежните ласки на слънчевите ти лъчи;
дяволската жажда от сребристите ти води да утоли,
да се слее с божественото в титаничните ти планини.

Българийо,знай,че те обожавам,
зарад твоето тегло се просълзявам,
но недей мисли,че с тъгите ти се примирявам,
родино-до сетния си дъх, смирено ти се предоставям.

Единствено за тебе,отечество едничко,
готов съм да пожертвам всичко;
мечтая да се боря за твойте мечти,
желая да издъхна зарад твойте свободи.

В решителният час без колебание, без страх, без жал
ще прегърна усмихнато смъртта,
защото тогаз ще зная, че не напразно съм живял
и докрай съм следвал моята съдба.

Ще знам,че съм изпълнил дълга синовен
и този към бъдещите ти творци;
в гроба ще отнеса за теб слънчевия спомен,
споменът за твойте красоти!

Земя на мъртвина

Въздухът с тежка влага е пропит,
домът сред гъстата мъгла е свит,
буреносни облаци по зловещото небе пълзят
и изливат на душа ми странен хлад.

Светлинки мъждукат в тъмата -
пламват, светват, но се губят...
мъртвец съм, а бродя по земята -
а и живите надали ще се събудят!?

Камбаните звънят без спир,
сърце се свива, не оставя ме в мир;
измъчен питам се кой ли този път умира,
терзая се, че всеки си отива, а никой не остава диря.

Спирам край гробищата на града,
отдалеч усещам лъхът на мъртвина,
стъпвам по чезнещата сред калта трева
обладан от скръб и самота.

Дъждецът без спир ръми,
в небесата злокобно гръм трещи;
дали природата си отмъщава,
като в студенина простосмъртните удавя?

Крехките дръвчета вятърът прекършва,
край теб преди да е започнал живота свършва;
за спасение не останала е веч надежда
и към трупа ми разтревожено Смъртта поглежда.

Напразни спомени

Когато си спомням за детските дни
усмивка изгрява и става ми леко;
забравям за всичките днешни беди -
изглеждат ми те незнайно далеко…

Виждам едно мило дете
със светли мисли и необятни мечти,
което не питаше все “накъде”,
а спокойно притваряше вечер очи.

Да, цъфтеше то в свети лъжи,
не знаеше,че след пролет идва и зима,
че зелената трева я слънце гори
и необратима е есента, преди незрима.

Но бе слепотата за него честита! -
макар да разцъфна в свят измамлив
то нивга за бедите не пита -
знаеше, че светът е правдив.

Знаеше, че всичко е просто и лесно,
а пътят към бъдещето с цветя е покрит...,
че щастлив е, и щастлив ще е вечно,
а за тъги ще остане не открит.

Обичаше хората - мислеше, че и те го обичат,
много им даваше - малко от тях получаваше,
но наивно вярваше на думите, които изричат
и всекиму всичко прощаваше.

Липсва ми детската глупава наивност,
липсва ми детското несломимо сърце,
към неволи проявената безразличност,
прехласнатото съзерцаване на нощното небе.

Неповторима е единствената пролет,
звездите не ще осветят пак небосвода...
От тях бях безмилостно отнет,
а с тях увяхна моята свобода.

И все припомням напразно невъзвратимите дни,
усмивката залязва и става ми тежко,
сещам се за световните беди -
не изглеждат далеко.

“Чуй ме живот:
върни младостта,
върни радостта,
не искам да съм роб!”

Молитва

Земя проклета, но и благословена,
земя обширна, но разделена,
земя на смелост и на страх,
земя на правда и на грях,
видяла си спокойствие, преживяла си брожение,
постигна и величие, разбра и от падение.

Какво ли не изпита, Българийо, кажи ни?
Какво таиш хиляди години?
Бе робиня, вече си свободна,
царица си, а все оставаш си самотна.

Излей си мъката най-сетне, Ти, кажи ни!
За допуснатите грешки накажи ни!
Но, умолявам те, някой ден прости ни!
Покажи ни правилния път
осеян със слава и със смърт!

И когаз достигнем края
на божествения път
допусни ни, майко, в рая-
приеми ни в твойта гръд.

Всички творби от този автор |  Вашето мнение
 

До момента няма мнения за тази публикация. Бъдете първи!